Номер на жалба: 14728/15

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 14728/15

Силвия Викторова ДИМИТРОВА

срещу България

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 12 декември 2023 г. като комитет в състав:

            Йоаннис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), председател

Йонко Грозев,

Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,

и Олга Чернишова (Olga Chernishova), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалба № 14728/15, подадена срещу Република България, въз основа на която гражданка на тази държава, г-жа Силвия Викторова Димитрова („жалбоподателката“), родена през 1983 г., живееща в София, представлявана от г-жа Д. Любенова, адвокат във Видин, сезира Съда на 20 март 2015 г. на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“),

решението жалбата да бъде представена на вниманието на българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа Б. Симеонова от Министерството на правосъдието,

становищата, представени от правителството ответник и в отговор от жалбоподателката,

След разисквания постановява следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до твърдения отказ на властите да предоставят на жалбоподателката правата по Закона за защита срещу домашното насилие (ЗЗДН) по повод на предполагаем тормоз от нейната бивша партньорка. Жалбоподателката се позовава на член 14 от Конвенцията, разглеждан във връзка с членове 6 и 8, както и на член 13 във връзка с предходните разпоредби.

2.  На 2 октомври 2014 г. жалбоподателката подава в Софийския районен съд молба за защита срещу бившата си партньорка, като се позовава на разпоредбите на ЗЗДН. Тя уточнява, че е била във фактическо съжителство с въпросното лице от юни 2008 г. до юни 2014 г., като твърди, че в месеците след раздялата им бившата ѝ партньорка е оказвала психически тормоз върху нея чрез телефонни обаждания и кратки телефонни съобщения (SMS), изпращани от различни номера. Жалбоподателката се оплаква от оскърбителни, унизителни, лъжливи и обидни коментари. В подкрепа на иска си тя представя клетвена декларация, в която заявява, че е жертва на домашно насилие, както и копие на съобщенията, за които твърди, че са получени с SMS, като по този въпрос моли Съда да изиска от телефонната компания да предостави извлечение на разговорите и SMS съобщенията, свързани с мобилния ѝ телефон.

3. С разпореждане от 7 октомври 2014 г. Софийският районен съд приема, че жалбоподателката няма процесуална легитимация да подаде молба за защита и прекратява производството. Съдът посочва, че ЗЗДН съдържа изчерпателен списък на лицата, попадащи под закрилата на този закон, сред които са, съгласно условията на чл. 3, ал. 2, жертвите на домашно насилие, извършено от лице, с което са или са били във фактическо съпружеско съжителство. Съдът отбелязва, че молбата на жалбоподателката се отнася по думите ѝ до връзка между две лица от един и същи пол. Като отбелязва в това отношение, че националното законодателство признава брака само като съюз между мъж и жена, той приема, че фактическо съпружеско съжителство може да съществува само между две лица от противоположен пол и че следователно случаят на жалбоподателката и лицето, визирано в молбата ѝ, не е сред предвидените в закона. В разпореждането си Съдът уточнява, че то може да се обжалва пред Софийския градски съд в едноседмичен срок от датата на съобщаването му.

4. Посоченото разпореждане е съобщено на жалбоподателката на 20 октомври 2014 г. и тъй като не е обжалвано от нея, влиза в сила на 28 октомври 2014 г.

5. На 28 януари 2015 г. неправителствената организация Младежка ЛГБТ организация „Действие“ подава сигнал до Комисията за защита от дискриминация (КЗД) във връзка с разпореждането на Районния съд от 7 октомври 2014 г. (параграф 3 по-горе) с аргумента, че като изключва от защитата, която предоставя, лицата в еднополово фактическо съжителство, ЗЗДН установява дискриминационно отношение спрямо тях, основано на семейното положение, сексуалната ориентация и пола. На 24 март 2015 г. жалбоподателката подава молба да встъпи като страна по производството.

6.  С решение от 20 юни 2016 г. КЗД приема, че разпоредбите на ЗЗДН не водят до третиране, което може да се квалифицира като дискриминационно във връзка с посочените критерии. Комисията счита, че положението на жалбоподателката по отношение на бившата ѝ партньорка не е сходно и следователно не е сравнимо с положението на лица, живеещи в брак, който съгласно националното законодателство се отнася само до връзката между мъж и жена, нито с това на жена във фактическо съжителство с мъж. КЗД уточнява, че не е в нейните правомощия да провери законосъобразността на разпореждането от 7 октомври 2014 г., като допълва, че този контрол е от компетентността на съдебните органи. Накрая комисията посочва, че решението ѝ може да бъде обжалвано пред административния съд в четиринадесетдневен срок от произнасянето му. Решението не е обжалвано.

ПРЕЦЕНКА НА СЪДА

7.  Жалбоподателката се оплаква от гледна точка на членове 6, 8, 13 и 14 от Конвенцията от дискриминация, основана на нейната сексуална ориентация, при упражняване на правото ѝ на личен живот, както и от липсата на ефективно средство за защита в това отношение поради неразглеждането на молбата ѝ от страна на националните власти и техния отказ да ѝ предоставят търсената защита.

8. Тя изтъква също така от гледна точка на същите разпоредби, че българското законодателство като цяло не отговаря на позитивното задължение на държавата да създаде и прилага система, наказваща всички форми на домашно насилие, включително и при еднополовите двойки.

9.  Правителството обяснява на първо място, че оплакванията, свързани с претендираните пропуски по принцип в позитивните задължения на държавата (параграф 8 по-горе) са извън компетентността на Съда и алтернативно повдига възражение за недопустимост, основано на липсата на качеството на жертва по отношение на посочените оплаквания. Във връзка с последните то счита, че основната им цел е да се обяви по абстрактен начин несъвместимостта на националното законодателство с Конвенцията и че следователно се явяват actio popularis. Наред с това Правителството изтъква, че член 8 е неприложим към обстоятелствата по настоящото дело. Освен това то изтъква, че вътрешните средства за защита не са били изчерпани, що се отнася до оплакванията, основани на член 14 във връзка с членове 6 и 8, позовавайки се на две основания. На първо място, то упреква жалбоподателката, че не е обжалвала разпореждането на Районния съд от 7 октомври 2014 г. (параграф 3 по-горе) с цел проверка на законосъобразността му и че следователно не е повдигнала на национално ниво оплакванията, отнасящи се до дискриминационното третиране при упражняване на правото на достъп до съд и защитата на личния живот. Според Правителството в националната съдебна практика няма примери за решения, отхвърлящи подобен тип обжалвания. На второ място, то твърди, че жалбоподателката не е обжалвала решението на КЗД пред административните съдилища, което според него предлага двуинстанционен съдебен контрол. Жалбоподателката отговаря, че в България няма средство за защита при случаи на домашно насилие, когато жертвата и насилникът са от един и същи пол, тъй като в националната система понятието фактическо съжителство се прилага само към съюзи между лица от различен пол. Като се позовава на разпореждането, с което районният съд е отказал да разгледа молбата ѝ за защита, и на решението на КЗД от 20 юни 2016 г. (параграфи 3 и 6 по-горе), жалбоподателката заключава, че ЗЗДН е неприложим за лица, намиращи се в еднополова връзка, давайки да се разбере по този начин, че обжалването и на двата акта е било обречено на неуспех.

10.  Съдът счита за уместно да припомни, че Конвенцията не предвижда възможност за започване на actio popularis за целите на тълкуването на признатите от Конвенцията права; също така тя не дава право на гражданите да се оплакват от дадена разпоредба на националното законодателство само защото им изглежда, без да са били пряко засегнати от нея, че тя нарушава Конвенцията (Tǎnase срещу Молдова [GC], № 7/08, § 104, ЕСПЧ 2010).

11.  Що се отнася до зачитането на личния живот, Съдът вече е приемал, че съгласно член 8 държавите имат задължението да създадат и прилагат адекватна правна рамка, предлагаща защита срещу насилие, извършено от частни лица. В това отношение той е посочвал, че особената уязвимост на жертвите на домашно насилие и необходимостта от активно участие на държавата в тяхна защита са подчертани в редица международни документи и в неговата съдебна практика във връзка с различни разпоредби на Конвенцията (Hajduová срещу Словакия, № 2660/03, § 46, 30 ноември 2010 г., и A.E. срещу България, № 53891/20, §§ 86-89, 23 май 2023 г., с цитираните там препратки). Съдът счита, че позитивното задължение на държавата влиза в действие не само в случай на физическо насилие, но и когато изречена заплаха е в състояние да породи основателен страх, че може да бъде изпълнена, особено при наличие на обстоятелства, сочещи за данни за съдимост във връзка с насилие (Hajduová, горецитирано, § 49).

12.  По отношение на настоящия случай, Съдът е на мнение, че изпратените до жалбоподателката съобщения пораждат съмнения относно това дали те са породили основателен страх, който да задейства по отношение на нея позитивното задължение на правителството ответник да гарантира защита срещу потенциално физическо насилие. Той обаче счита, че не е необходимо да разглежда този въпрос, отнасящ се до приложимостта на член 8, нито да се произнася относно обхвата на неговото разглеждане и качеството на жертва на жалбоподателката, тъй като оплакванията при всички случаи са недопустими поради изложените по-долу причини.

13. Съдът припомня, че оплакването, за което се възнамерява да бъде повдигнато пред Съда, трябва първо да е било повдигнато според правилата и в сроковете, определени от националното законодателство, пред съответните национални съдилища. Въпросните средства за защита трябва да съществуват с достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория (вж. например Mamatas и други срещу Гърция, № 63066/14 и 2 други, § 62, 21 юли 2016 г., с цитираните там препратки), и да са в състояние да поправят пряко въпросната ситуация (MPP Golub срещу Украйна) (déc.), № 6778/05, ЕСПЧ 2005-XI). Наличието на съмнения, сами по себе си, относно изгледите за успех на дадено средство за защита, което не е очевидно обречено на неуспех, не представлява уважителна причина, способна да оправдае неизчерпването на вътрешните средства за защита (вж. наред с много други, Vučković други срещу Сърбия (предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, § 74, 25 март 2014 г.), и Съдът проверява дали с оглед на всички обстоятелства по делото жалбоподателят е направил всичко, което е могло разумно да се очаква от него, за да изчерпи вътрешните средства за защита (вж. например D.H. и други срещу Чехия [GC], № 57325/00, §116, ЕСПЧ 2007-IV).

14.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че жалбоподателката оспорва ефективността на споменатите от Правителството средства за защита, като изтъква, че те са били обречени на неуспех поради залегналата във вътрешното законодателство концепция, според която съюз може да има само между мъж и жена, което според нея означава, че еднополовите двойки не попадат в обхвата на защитата по ЗЗДН.

15.  По отношение на съдебния контрол за законосъобразност на разпореждането, с което е прекратено инициираното от жалбоподателката производство по ЗЗДН, Съдът отбелязва, че страните не представят примери от съдебната практика, които да позволяват да се установи, че в българската система е налице ясна практика по отношение приложимостта на ЗЗДН спрямо лица във фактическо съжителство с лице от същия пол.

16.  Правителството поддържа и жалбоподателката не оспорва, че тезата, според която упражняваният от съдебните органи контрол по ЗЗДН би бил обречен изначално на неуспех, не намира подкрепа в нито едно решение, постановено от горестоящите национални съдилища в рамките на инстанционен контрол. Макар и да е вярно, че от наличната информация не може да се установи, че националните съдилища възнамеряват да прилагат, когато е подходящо и по недвусмислен начин, ЗЗДН към жертви в рамките на еднополови съюзи, Съдът не може да спекулира относно потенциалния изход на такива производства при липса на обжалвания в този смисъл на национално ниво.

17.  Според Съда е имало интерес да се оспори разпореждането на Софийския районен съд от 7 октомври 2014 г. (параграфи 3 и 4 по-горе) пред по-горните съдебни инстанции, по-специално като се повдигне пред тях оплакването за дискриминационно третиране, за да им се даде възможност да дадат своето тълкуване на ЗЗДН относно прилагането на защитните му разпоредби по отношение на потенциални жертви в рамките на еднополовите двойки. При отсъствието на каквото и да е съдебно решение, доказващо противното, Съдът счита, че средството за защита, с което жалбоподателката е разполагала пред съдебните инстанции и което тя се е въздържала да упражни, не е било очевидно обречено на неуспех (параграф 13 по-горе). Съдът припомня, че подобно заключение може да бъде преразгледано в зависимост от способността на националните съдилища да установят единна съдебна практика, съвместима с изискванията на Конвенцията (вж. mutatis mutandis, Али Реза срещу България, № 35422/16, § 56, 17 май 2022 г., с цитираните там препратки).

18 Съдът отбелязва наред с това, че пред КЗД жалбоподателката е направила твърдения за произтичащо от ЗЗДН дискриминационно третиране, като Комисията се е произнесла с решение, подлежащо на обжалване, което жалбоподателката обаче не е оспорила (параграфи 5 и 6 по-горе). Съдът счита, че и по този въпрос не е негова задача да спекулира относно евентуалното заключение, до което административните съдилища биха стигнали по отношение на оплакванията на жалбоподателката, и не вижда причина да я освободи от задължението за изчерпване на вътрешноправните средства за защита.

19.  С оглед на твърденията на жалбоподателката и на материалите по делото, както и предвид всички гореизложени съображения, следва да се отхвърлят оплакванията, повдигнати от гледна точка на член 14, разглеждан във връзка с членове 6 и 8, поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

20.  Що се отнася до оплакването по член 13 във връзка с членове 6, 8 и 14, Съдът припомня, че член 13 се прилага само когато дадено лице може обосновано да твърди, че е жертва на нарушение на право, защитено от Конвенцията (De Tommaso срещу Италия) [GC], № 43395/09, § 180, 23 февруари 2017 г.).

21.  С оглед на заключенията, изложени в параграф 19 по-горе, Съдът счита, че жалбоподателката не повдига никакво „защитимо оплакване“ от гледна точка на член 13, който следователно е неприложим.

22.  От това следва, че оплакването е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 a) и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 § 4.

Поради тези причини Съдът, единодушно,

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 25 януари 2024 година.

          Олга Чернишова                                            Йоаннис Ктистакис
       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 12.12.2023 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-230744