Дело "ЗЛАТАНОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

          Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), председател,
          Йонко Грозев,
          Георгиос А. Сергидес (Georgios A. Serghides),
          Дариан Павли (Darian Pavli),
          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis),
          Андреас Зюнд (Andreas Zünd),
          Одни Мьол Арнардотир (Oddný Mjöll Arnardóttir), съдии,

и Милан Блашко (Milan Blaško), секретар на отделението;

Като взе предвид:

горепосочената жалба е подадена на 27 октомври 2021 г.; и

съображенията, представени от правителството ответник и от жалбоподателя,

След като проведе обсъждане, взе следното решение:

ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

1. Жалбоподателят, г-н Явор Илиев Златанов, е български гражданин, роден през 1973 г. и живеещ в гр. София. Пред Съда той е представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив.

2. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствените агенти г-жа М. Коцева и г-жа М. Димитрова от Министерство на правосъдието.

3. Фактите по делото, както са представени от страните и както изглеждат въз основа на материалите, представени и на които те се позовават, включително шест видеоклипа, свързани с делото (публикувани в YouTube на 24 юни, 2 и 31 юли и 20 август 2020 г. и 4 и 8 октомври 2021 г.),[1] както и публично достъпни материали, могат да бъдат обобщени, както следва

А. Контекст

1. Дружества, притежавани от жалбоподателя и неговия баща

4. От 90-те години на миналия век бащата на жалбоподателя е собственик на група дружества, чиято дейност е производство на асансьори. Дружествата са структурирани по следния начин: има холдингово дружество — „Изамет 1991“ ООД — което притежава изцяло четири или пет еднолични дружества с ограничена отговорност, като бащата на жалбоподателя притежава всички дялове в това холдингово дружество. През 2002 г. той прехвърля 40 % от тези дялове на жалбоподателя, като запазва останалите 60 % за себе си. В определен период жалбоподателят и неговият баща са съуправители както на холдинга, така и на неговите дъщерни дружества.

2. Конфликт между жалбоподателя и неговия баща

5. През 2017 г. (или дори по-рано) между жалбоподателя и неговия баща се заражда конфликт. По това време бащата на жалбоподателя вече е в конфликт със съпругата си — майката на жалбоподателя — с която явно не живее от 1997 г., както и с дъщеря си — сестрата на жалбоподателя — и нейния съпруг. В края на 2017 г. жалбоподателят, майка му и сестра му подават молба до Софийски градски съд за поставяне на бащата на жалбоподателя под запрещение, като се позовават на необичайно поведение от негова страна. През юни 2018 г. този съд отхвърля молбата, като не намира доказателства, че бащата на жалбоподателя страда от психическо увреждане или че не е в състояние да носи отговорност за делата си. През декември 2018 г. Софийският апелативен съд потвърждава това решение.

6. В две жалби, които подава до Софийската районна прокуратура през септември 2017 г., бащата на жалбоподателя твърди, че от февруари 2017 г. жалбоподателят му пречи да влезе в офиса на техните дружества. Освен това той твърди, че жалбоподателят се разпорежда неправомерно с имуществото на дружеството. Той твърди също така, че дъщеря му (сестрата на жалбоподателя) и нейният съпруг са се опитвали да го изнудват за пари със заплахи, че ще бъде съдебно преследван и „унищожен“.

7. Според жалбоподателя органите на прокуратурата не са предприели никакви конкретни мерки във връзка с тези оплаквания. Оказва се, че те образуват наказателно производство и събират доказателства, но не пристъпват към повдигане на обвинение или към предприемане на принудителни мерки във връзка с производството.

3. Влизането на жалбоподателя във владение на фабриката на дружеството

8. На 25 юни 2019 г. жалбоподателят, с помощта на съдебен изпълнител и полицията, влиза във владение на фабрика в Дупница, собственост на неговите и на баща му дружества (вж. параграф 4 по-горе). Жалбоподателят прави това въз основа на изпълнителен лист, който очевидно е издаден въз основа на предварителен договор за покупко-продажба на фабриката на друго дружество, за което се твърди, че той е действителният собственик — „К Корекшън“ ЕООД.

Б. Контакт с г-н П.П. и последващо производство срещу жалбоподателя

9. В отговор на събитията във фабриката бащата на жалбоподателя се свързва с г-н П.П., адвокат на частна практика, който преди това, в периода 2013-2015 г., е бил ръководител на следствения отдел на Софийска градска прокуратура и за когото жалбоподателят твърди, че е замесен в различни корупционни схеми. На 27 юни 2019 г. бащата на жалбоподателя и г-н П.П. се срещат, за да обсъдят възможните начини за действие срещу жалбоподателя. Г-н П.П. заявява, че ще „разреши проблем[а]“ и указва на бащата на жалбоподателя да се свърже с други двама адвокати, които работят с него.

10. На следващия ден, 28 юни 2019 г., главният прокурор разпорежда трите преписки, които са били образувани в отговор на по-ранните жалби на бащата на жалбоподателя (вж. параграф 6 по-горе), да бъдат обединени и изпратени на Националната следствена служба.

11. Двамата адвокати, работещи с г-н П.П., изготвят нова жалба, която подават до Специализираната прокуратура на 3 юли 2019 г. от името на бащата на жалбоподателя. В нея се твърди, че жалбоподателят, майка му, сестра му и нейният съпруг, както и бившият и настоящият управител на „К Корекшън“ ЕООД (вж. параграф 8 по-горе), както и няколко други лица, от 2017 г. насам са се сговорили да лишат бащата на жалбоподателя от неговите дружества, наред с другото, чрез изнудване и изпиране на пари.

12. В жалбата по-специално се повтарят твърденията, че жалбоподателят е възпрепятствал достъпа на баща си до офиса на съвместно притежаваните дружества (вж. параграф 6 по-горе). Освен това се твърди, че жалбоподателят е присвоил пари, принадлежащи на баща му, и активи, принадлежащи на „Изамет 1991“ ООД.

13. На същия ден, 3 юли 2019 г., жалбата е разпределена на случаен принцип на г-н Д.Д., прокурор от Специализираната прокуратура; въпреки това (тогавашният) ръководител на Специализираната прокуратура, г-н Д.Ф.П., изрично избира втори прокурор, г-н Г.М., който също да работи по делото. На следващия ден, 4 юли 2019 г., този втори прокурор започва наказателно разследване въз основа на твърденията на бащата на жалбоподателя. Според жалбоподателя производството е образувано с такава бързина, защото тези прокурори действат координирано с г-н П.П.

14. На същия ден, 4 юли 2019 г., следовател към Специализираната прокуратура и полицейски служител разпитват бащата на жалбоподателя. На 9 юли 2019 г. са разпитани трима свидетели. На 10 юли 2019 г. към преписката са добавени материалите от по-ранните жалби на бащата на жалбоподателя до Софийската районна прокуратура (вж. параграф 6 по-горе).

15. На 15 юли 2019 г. (единадесет дни след образуването на наказателното производство) бащата на жалбоподателя подписва запис на заповед в полза на (тогавашната) съпруга на г-н П.П., г-жа Л.П., като се задължава да ѝ плати 2 816 395 български лева (BGN, или 1 440 000 евро (EUR)) на 30 ноември 2019 г.

16. Жалбоподателят твърди, позовавайки се на различни медийни публикации, че г-жа Л.П. е имала връзки с (предишен) главен прокурор и с неправителствена организация, която през 2015 г. организира кампания в полза на главния прокурор и срещу хора, възприемани като враждебно настроени към него.

В. Първо задържане на жалбоподателя

1. Арест и първоначални обвинения

17. Рано сутринта на 17 юли 2019 г. полицията арестува жалбоподателя в дома му. Майка му, сестра му и съпругът на сестра му също са арестувани, както и тогавашният и бившият управител на „К Корекшън“ ЕООД (вж. параграфи 8 и 11 по-горе). В 6.30 ч. жалбоподателят е задържан от полицията за срок до двадесет и четири часа.

18. В 23.15 ч. на същия ден на жалбоподателя е повдигнато обвинение за три престъпления: a) членство (заедно с майка му, сестра му, съпруга на сестра му и тогавашния и бившия управители на „К Корекшън“ ЕООД) в престъпна група, създадена с цел изпиране на пари; б) изнудване на баща му; и в) изпиране на пари.

19. Непосредствено след това г-н М., вторият прокурор, който работи по делото (вж. параграф 13 по-горе), налага мярка за неотклонение „задържане под стража“ на жалбоподателя и бившия управител на „К Корекшън“ ЕООД за срок до седемдесет и два часа в очакване на разглеждането на подаденото от него искане до Специализирания наказателен съд за налагане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ на двамата (вж. параграф 20 по-долу). На следващия ден, 18 юли 2020 г., същият прокурор налага мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок до седемдесет и два часа и на тогавашния управител на „К Корекшън“ ЕООД.

2. Производство пред Специализирания наказателен съд

20. На 19 юли 2019 г. в 15.11 ч. същият прокурор, г-н Г.М., подава молба до Специализирания наказателен съд за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ на жалбоподателя и на тогавашния и бившия управители на „К Корекшън“ ЕООД. Според жалбоподателя няколко часа по-рано, сутринта на 19 юли 2019 г. баща му е написал писмо до всички служители в съвместното им дружество, в което посочвал, че жалбоподателят ще бъде задържан за „още шест месеца“.

21. На следващия ден, 20 юли 2019 г., между 8.30 ч. и 14.00 ч. Специализираният наказателен съд разглежда искането на прокурора.

22. Адвокатите на тримата обвиняеми твърдят, наред с другото, че производството е образувано, за да „зарадва [бащата на жалбоподателя]“. Това изглежда като „поръчка“ и подсказва, че производството е образувано за цели, които се отклоняват от предвидените в закона. В тази връзка адвокатът изтъква:

a) бързината, с която е образувано производството;

б) странното решение за възлагане на делото на Националната следствена служба (вж. параграф 10 по-горе);

в) твърденията на бащата на жалбоподателя, че жалбоподателят ще бъде задържан (вж. параграф 20 в края по-горе);

г) материали, които сочат, че още преди да бъде образувано производството, бащата на жалбоподателя е бил наясно, че то ще бъде образувано и че ще бъдат повдигнати конкретни обвинения и ще бъдат задържани конкретни лица; както и

д) подозрителни сходства между правната квалификация на престъпленията в жалбата, подадена от бащата на жалбоподателя (която очевидно не е написана лично от него), и в последвалия обвинителен акт.

23. Веднага след края на заседанието Специализираният наказателен съд се произнася. Съдията налага на жалбоподателя, но не и на другите двама, мярка за неотклонение „задържане под стража“. Тя не коментира твърденията, че производството е имало скрита цел.

3. Производство пред Апелативния специализиран наказателен съд

24. На 22 юли 2019 г. както жалбоподателят, така и прокурорът подават жалба до Апелативния специализиран наказателен съд.

25. На 25 юли 2019 г. обвиненията срещу жалбоподателя са изменени. Първото обвинение (вж. параграф 18 a) по-горе) е изменено на квалифицирано участие в организирана престъпна група (със същите лица) с цел присвояване при утежняващи обстоятелства. Второто и третото обвинение (вж. параграф 18 б) и в) по-горе) остават непроменени. Освен това се твърди, че жалбоподателят е присвоил активи, принадлежащи на „Изамет 1991“ ООД, и се е опитал да присвои пари, принадлежащи на баща му.

26. Заседанието се провежда на 30 юли 2019 г. между 14.00 ч. и 19.19 ч.

27. Освен коментарите по съществото на жалбите, адвокатите на тримата обвиняеми отново изказват предположение, че Специализираната прокуратура е поела ангажимент да изпълни волята на бащата на жалбоподателя. Според тях целта на делото е повдигане на обвинения, които да послужат като основание за задържане на хората, които бащата на жалбоподателя желае да отстрани, и да упражни натиск върху тях чрез задържането им.

28. Веднага след края на заседанието Апелативния специализиран наказателен съд се произнася. Съставът потвърждава с два гласа срещу един решението на първоинстанционния съдия да наложи на жалбоподателя мярка за неотклонение „задържане под стража“. Той също така не коментира твърденията за скрита цел. Съдията, изразил особено мнение, заявява, наред с другото, че всички престъпления, за които се твърди, че са извършени срещу жалбоподателя, засягат отношенията в семейството и следователно мярката за неотклонение „задържане под стража“ не е подходяща мярка по отношение на него.

4. Здравословните проблеми на жалбоподателя по време на задържането и освобождаването му

а) Здравословни проблеми на жалбоподателя

29. По време на задържането си жалбоподателят се разболява тежко, като наред с другото има проблеми с бъбреците. В интервюто си пред Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 4 октомври 2021 г. (вж. параграф 3 по-горе и бележка под линия 1), той заявява, че a) докато е бил в ареста, многократно е бил заплашван с цел да му бъде оказан натиск да прехвърли дяловете си в дружествата, притежавани съвместно с баща му (вж. параграф 4 по-горе), на подставено лице, избрано от г-н П.П., и че б) инфекцията, която е получил (може би умишлено) в болница, в която е бил отведен за лечение, му е причинила уросепсис и едва не е загубил живота си, по-специално поради липсата на правилно медицинско лечение.

30. От представените от жалбоподателя документи става ясно, че през периода септември-декември 2019 г. (за част от който все още е задържан) той е лекуван в различни болници и е претърпял редица операции. На 8 ноември 2019 г. левият му бъбрек е отстранен след операция. Тъй като останалият му бъбрек е с нарушена функция, след тази операция той трябва да се подлага на хемодиализа три пъти седмично.

б) Първо искане за освобождаване

31. На 13 септември 2019 г. жалбоподателят отправя молба да бъде освободен от ареста и на 7 октомври 2019 г. Специализираният наказателен съд уважава молбата.

32. Специализираната прокуратура обжалва това решение и на 15 октомври 2019 г. Апелативният специализиран наказателен съд отменя решението на по-долната инстанция и решава да остави жалбоподателя в ареста.

в) Второ искане за освобождаване и освобождаване на жалбоподателя

33. На 16 октомври 2019 г. жалбоподателят отново отправя искане за освобождаването си. Специализираният наказателен съд разглежда искането на 30 октомври 2019 г., но решава, че за да се произнесе, ще му е необходим експертен доклад относно степента, до която е засегнато здравето на жалбоподателя, дали може да бъде лекуван, докато е в ареста, и дали здравословното му състояние е съвместимо с оставането му в ареста.

34. В експертния доклад, който е представен на 5 ноември 2019 г., се посочва, че жалбоподателят страда от остро бъбречно увреждане. Първоначално той е страдал от нефролитиаза (камъни в бъбреците), но състоянието му се е влошило и е довело до хронично възпаление на малкия му таз, остър двустранен пиелонефрит и пиелит, както и до появата на уросепсис и хепаторенален синдром. Тези състояния изискват комплексно медицинско лечение — включително хемодиализа и евентуално интензивно лечение и операция — и могат да бъдат лекувани само в специализирано медицинско заведение. Те са животозастрашаващи и несъвместими с оставането на жалбоподателя в ареста.

35. На 6 ноември 2019 г. Специализираният наказателен съд провежда второ заседание по искането на жалбоподателя за освобождаване и по искане на прокуратурата назначава допълнителна експертиза за здравословното му състояние.

36. На 8 ноември 2019 г. Специализираният наказателен съд приема като доказателство второто експертно заключение и изслушва становището на двама медицински вещи лица, които отново заявяват, че здравословното състояние на жалбоподателя прави невъзможно оставането му в следствения арест. Специализираният наказателен съд решава, че жалбоподателят трябва да бъде освободен под гаранция. Той установява по-специално, че животозастрашаващото му здравословно състояние свежда до минимум вероятността той да се укрие, да извърши престъпление или да попречи на разследването.

37. Специализираната прокуратура обжалва това решение. Апелативният специализиран наказателен съд разгледа жалбата на 14 ноември 2019 г. и потвърждава решението на долната инстанция. Съдията докладчик отбелязва по-специално, че в продължение на четири месеца не са били извършвани никакви следствени действия по наказателното производство срещу жалбоподателя.

Г. Иззети парични средства и ценности

1. Изземване на тези вещи

а) Молби за издаване на заповеди за претърсване и заповеди за претърсване

38. На 16 юли 2019 г. г-н Г.М., вторият прокурор, който работи по делото срещу жалбоподателя (вж. параграф 13 по-горе), подава до Специализирания наказателен съд повече от двадесет молби за издаване на заповеди за претърсване по отношение на:

a) жалбоподателя и някои апартаменти, автомобили и сейфове, използвани от него;

б) майката на жалбоподателя, както и на ползвани от нея апартамент и сейфове;

в) сестрата на жалбоподателя и нейния съпруг, както и ползваните от тях апартаменти и автомобили; и

г) бившия управител на „К Корекшън“ ЕООД (вж. параграфи 8 и 11 по-горе), както и апартамент, използван от него.

39. В молбите, които са почти идентични, не е обяснено конкретно защо прокурорът смята, че в резултат на тези претърсвания ще бъдат намерени предмети от значение за разследването, нито защо е било необходимо да се изземат такива предмети.

40. Същия ден, 16 юли 2019 г., двама съдии от Специализирания наказателен съд — единият от които е съдията, който четири дни по-късно ще наложи на жалбоподателя мярка за неотклонение „задържане под стража“ (вж. параграф 23 по-горе) — уважават всички тези молби. Нито един от съдиите не обяснява в решенията си конкретно защо е стигнал до извода, че заповедите за претърсване трябва да бъдат издадени; единият от съдиите само се позовава във всичките си решения на „мотивите, изложени в [молбата]“ и на „материалите по делото [преписката]“, а другият съдия се позовава на „предприетите до момента мерки [в разследването]“.

41. Не е ясно дали Специализираният наказателен съд издава заповеди за претърсване по отношение на сейфовете. Не е ясно също така дали тези сейфове са същите като тези, които впоследствие са били претърсени от полицията (вж. параграфи 43—45 по-долу).

б) Претърсвания и изземвания, извършени на 17 и 18 юли 2019 г.

42. Сутринта на следващия ден, 17 юли 2019 г., полицията, действайки въз основа на една от горепосочените заповеди (вж. параграфи 39—40 по-горе) и в изпълнение на указанията на Специализираната прокуратура, претърсва апартамента на жалбоподателя. Там те изземват няколко златни монети и една сребърна монета, както и няколко хиляди евро и български лева в брой. Жалбоподателят отбелязва в протокола от претърсването, че всички тези вещи са негови. В друг апартамент в същата сграда, който изглежда също е бил използван от жалбоподателя и майка му и е бил претърсен от полицията, очевидно без съдебно разрешение, полицията намира и изземва, наред с другото, договор между майката на жалбоподателя и банка за наемане на сейф.

43. В ранния следобед на същия ден, 17 юли 2019 г., полицията отива в банката, претърсва (без съдебно разрешение) сейфа, нает от майката на жалбоподателя, и изземва 550 000 евро в брой, които намира вътре. По това време жалбоподателят твърди, че тази сума му принадлежи. В интервюто си пред Антикорупционния фонд, което е публикувано в YouTube на 8 октомври 2021 г. (вж. параграф 3 по-горе и бележка под линия 1), той заявява, че само 350 000 евро от сумата са негови, а останалите — на майка му. На същия или на следващия ден, 18 юли 2019 г., Специализираната прокуратура отправя искане до Специализирания наказателен съд да одобри претърсването постфактум. На 18 юли 2019 г. един от двамата съдии, които издават разрешенията на 16 юли 2019 г. (вж. параграф 40 по-горе), прави това, като без допълнителни уточнения постановява, че претърсването е извършено в условията на неотложност и в съответствие с Наказателно-процесуалния кодекс.

44. По-късно същия следобед полицията претърсва, също без съдебно разрешение, и сейф, който жалбоподателят е наел в друга банка, и изземва от него повече от осемстотин златни монети. Жалбоподателят отбелязва в протокола от претърсването, че златните предмети са семейни ценности и че повечето от тях са „[му] оставени от [неговите] баби“. Същия ден Специализираната прокуратура отправя искане до Специализирания наказателен съд да одобри претърсването постфактум. На следващия ден, 18 юли 2019 г., другият от двамата съдии, които са издали разрешенията за претърсване на 16 юли 2019 г. (вж. параграф 40 по-горе), прави това, като без допълнителни уточнения постановява, че „в конкретния случай [е била налице] неотложност ... и извършването на ... претърсване без [искане за предварително съдебно одобрение е] единственият начин за събиране и запазване на доказателства“.

45. На 18 юли 2019 г. същият прокурор, г-н Г.М., който е изискал поредицата от разрешения за претърсване на 16 юли 2019 г. (вж. параграф 38 по-горе), подава молба за издаване на разрешение за претърсване по отношение на друг сейф, нает от жалбоподателя в същата банка като сейфа, нает от майка му (вж. параграф 43 по-горе). Същия ден съдията, който е одобрил постфактум претърсването на другия сейф, използван от жалбоподателя (вж. параграф 44 по-горе), уважава молбата, като излага почти дословно същите мотиви като тези, които е изложил за решенията си от 16 юли 2019 г. (вж. параграф 40 по-горе). Същия ден полицията претърсва сейфа и изземва от него повече от хиляда златни монети, златна плочка и няколко хиляди евро в брой. Жалбоподателят отново отбелязва в протокола от претърсването, че златните предмети са семейни ценности „[наследени] от [неговите] баби“.

46. В последващ вътрешен доклад относно разглеждането на наказателните дела срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) прокурор от Върховната касационна прокуратура отбелязва, че нито един от иззетите предмети не е бил описан достатъчно подробно в протоколите, удостоверяващи изземването им, и че според него това е в нарушение на изискването на чл. 110 § 1 от Наказателно-процесуалния кодекс иззетите предмети да бъдат внимателно прегледани и подробно описани в протокола за изземване (вж. параграф 134 по-долу). Няма и никакви данни, че този пропуск е бил поправен чрез по-подробен оглед на вещите впоследствие. В последващия доклад се отбелязва също така очевидната липса на какъвто и да било протокол, удостоверяващ, че иззетите парични средства и ценности са предадени за съхранение в банка, както се изисква от чл. 110 § 5 от същия кодекс (вж. параграф 134 в края по-долу).

2. Предаване на иззетите монети и парични средства на трети лица

в) Предаване на иззетото злато на бащата на жалбоподателя

(i) Във връзка с Антикорупционния фонд

47. В интервюто си пред Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 8 юли 2020 г. (вж. параграф 3 по-горе и бележка под линия 1), бащата на жалбоподателя заявява, че през зимата на 2019-20 г. г-н Д. Ф. П. (по това време ръководител на Специализираната прокуратура — вж. параграф 13 по-горе) му е казал, че съществуват фактури, от които е видно, че той (бащата на жалбоподателя) е закупил златните монети, иззети на 17 и 18 юли 2019 г., от търговец в Австрия. Бащата на жалбоподателя смята, че тези фактури са фалшиви и са били изготвени от служител на Специализираната прокуратура. На неуточнена по-късна дата ръководителят на охранителната фирма, осигуряваща охраната на г-н П.П., се обадил на бащата на жалбоподателя, за да му каже да отиде в Специализираната прокуратура и да се срещне с г-жа Л.П. (тогавашната съпруга на г-н П.П.). Тя го е посрещнала с кола пред сградата и му е заявила, че „са намерили документите [за златото]“ и че той трябва да отиде и да го вземе, като е добавила, че „те“ ще се погрижат за него и ще му дадат „неговия дял“ на следващия ден. Около 20.00 ч. той е влязъл в сградата и е бил заведен в кабинета на г-н Д. Ф. П., където е видял един от адвокатите да работи с г-н П. П. (вж. параграфи 9, 11 и 15 по-горе), друг адвокат, работещ с него (вж. параграф 60 по-долу), и прокурор. На бащата на жалбоподателя е било показано златото и той е забелязал, че някои от монетите липсват. Той е подписал необходимите документи, прокурорът е носил златото в две кутии и го е натоварил в колата на г-жа Л.П., след което тя е потеглила. Няколко дни по-късно, на 26 март 2020 г., един от адвокатите, работещи с г-н П.П., се обадил на бащата на жалбоподателя и го помолил да отиде отново в Специализираната прокуратура и да вземе останалите златни монети.

48. В интервюто си за Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 8 октомври 2021 г., жалбоподателят заявява, че за първи път е научил за тези събития, когато е видял видеоклипа в YouTube, в който баща му ги е описал (вж. параграф 47 по-горе).

(ii) Както се вижда от писмените доказателства

49. На 11 октомври 2019 г. един от адвокатите, за които се твърди, че работят с г-н П.П., подава искане до Специализираната прокуратура от името на бащата на жалбоподателя да бъдат предадени на бащата на жалбоподателя златните монети, иззети на 17 и 18 юли 2019 г. от дома на жалбоподателя и от наетите от него сейфове (вж. параграфи 42 и 44—45 по-горе). В последвалия вътрешен доклад относно разглеждането на делата срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) се отбелязва като странно, че подробното описание на предметите в това искане напълно съвпада с описанието им в протоколите за изземване и очевидно е дословно копирано от тези протоколи, въпреки че бащата на жалбоподателя не е присъствал по време на претърсването и не са му били предоставени копия от тези протоколи. Адвокатът прилага към искането фотокопия на фактури, за които се твърди, че бащата на жалбоподателя ги е получил, след като е закупил златни монети от дружество в Германия. В последвалия вътрешен доклад се отбелязва, че тези фактури не съдържат никакво описание на въпросните златни монети, което би позволило да се провери дали те са същите като златните монети, иззети на 17 и 18 юли 2019 г. В доклада се отбелязва още, че в жалбите и разпитите си бащата на жалбоподателя никога не е твърдял, че жалбоподателят е присвоил принадлежащите му монети.

50. В същия ден искането е изпратено за решение на г-н Д.Д., прокурора, на когото първоначално е възложена работата по делото срещу жалбоподателя през 2019 г. (вж. параграф 13 по-горе). Прокурор Д.Д. разглежда искането на 18 февруари 2020 г., когато го уважава, доколкото се отнася до предметите, иззети на 17 юли 2019 г. от сейф, нает от жалбоподателя (вж. параграф 44 по-горе). Той отбелязва, без да уточнява, че връщането на тези вещи преди приключването на производството няма да затрудни разследването, тъй като по отношение на тях не се предвиждат допълнителни следствени действия и тъй като те не са предмет или средство на твърдяното престъпление, нито подлежат на конфискация. Не такъв обаче е случаят с вещите, иззети от дома на жалбоподателя и от другия нает от него сейф (вж. параграфи 42 и 45 по-горе). Според последвалия вътрешен доклад относно разглеждането на делата срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) решението на прокурор Д.Д. е било непоследователно, необосновано и произволно. По-специално, прокурорът дори не се е опитал да провери дали монетите, за които се твърди, че са закупени от бащата на жалбоподателя, са същите като тези, иззети от жалбоподателя. Освен това прокурорът се е произнесъл по искането очевидно без да провери материалите по делото или да се консултира със следователите, работещи по случая.

51. Според протокол от 23 март 2020 г., съставен и подписан от г-н K.П. — друг прокурор от Специализираната прокуратура, на когото делото също е било изрично възложено на 16 март 2020 г. от (тогавашния) ръководител на тази прокуратура, г-н Д. Ф .П. — и от бащата на жалбоподателя, ценностите, иззети от дома на жалбоподателя и от двата сейфа, наети от него (вж. параграфи 42 и 44—45 по-горе), са били предадени на бащата на жалбоподателя. В протокола се споменава постановлението на прокурор Д. Д. от 18 февруари 2020 г., но не се прави опит да се обясни това несъответствие. В последвалия вътрешен доклад относно разглеждането на делата срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) се посочва, че предаването на вещи, за които не е имало решение, представлява злоупотреба с власт от страна на прокурор К.П., и се препоръчва той да бъде подведен под отговорност във връзка с това.

52. От протокола от 24 март 2020 г. (следващия ден) става ясно, че прокурор К.П. е предал още златни монети на адвоката, който твърдял, че действа от името на бащата на жалбоподателя (вж. параграф 49 по-горе). В последвалия вътрешен доклад относно производството срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) се отбелязва, че от протокола не става ясно кои монети са били предадени, но че прокурор К.П. очевидно е предал монети, които не са обхванати от постановлението на прокурор Д.Д.

53. Същия ден, 24 март 2020 г., същият адвокат отправя искане до Специализираната прокуратура да предаде на бащата на жалбоподателя още златни монети, иззети от дома на жалбоподателя и от двата сейфа, наети от него (вж. параграфи 42 и 44—45 по-горе). Два дни по-късно, на 26 март 2020 г., прокурор К.П. уважава искането и разпорежда въпросните монети да бъдат предадени на бащата на жалбоподателя. Той отбелязва, че те не са били върнати в решението от 18 февруари 2020 г. (вж. параграф 50 по-горе) поради технически грешки, и уточнява, че няма намерение да подлага монетите на експертиза или да извършва други следствени действия по отношение на тях. Освен това доказателствата не сочат, че монетите са предмет или инструмент за извършване на престъплението, в което е обвинен жалбоподателят. След това прокурор К.П. пристъпва към предаване на въпросните монети на адвоката. Според последвалия вътрешен доклад относно производството срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) това решение на прокурор К.П. е било — подобно на предишното решение на прокурор Д. Д. (вж. параграф 50 по-горе) — необосновано, незаконосъобразно и произволно.

б) Предаване на част от иззетите парични средства на г-н Д. Л.

(iii) Във връзка с Антикорупционния фонд

54. В интервю за Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 31 юли 2020 г. (вж. бележка под линия 1), г-н Д. Л. заявява, че на 9 март 2020 г. негов познат му казал, че прокурор Д.Ф.П. (вж. параграф 47 по-горе) го е помолил да отиде в ресторант, където г-н П. П. провежда срещите си. Там той се е срещнал с г-н П. П. и двама мъже, които са му казали, че всичко се случва с участието на г-н Д. Ф. П. и че (тогавашният) главен прокурор г-н И. Г. също е бил информиран. Те са заплашили г-н Д. Л., че ако не съдейства, ще има последствия за него и семейството му. Два дни по-късно, на 11 март 2020 г., същата позната на г-н Д. Л. отново го завела на среща с г-н П. П., който този път е бил придружен от адвокат. Адвокатът съставил пълномощно, с което г-н Д. Л. да я упълномощи да действа от негово име, и „договор за съхранение на средства“, от който да е видно, че е предал на жалбоподателя, когото не познава и никога не е виждал, 650 000 евро в брой за съхранение. Господин Д. Л. е трябвало да подпише тези два документа.

55. В интервюто си (вж. параграф 54 по-горе) г-н Д. Л. продължава с това, че на 16 март 2020 г. му е било казано да отиде в Специализираната прокуратура, за да подпише, че е получил парите в брой. Двама мъже, вероятно прокурори, са го въвели в сградата, където той е бил приканен да подпише документ, че е получил парите, в присъствието на същия адвокат, когото е упълномощил на 11 март 2020 г. (вж. параграф 54 по-горе). Служител на Специализираната прокуратура е предал парите на този адвокат, а г-н Д. Л. и адвокатът напуснали сградата. Адвокатът се е качил в автомобила на г-н П. П. и тя и г-жа Л. П. са потеглили. На г-н Д. Л. не е бил предоставен никакъв документ, който да удостоверява, че са му били предадени парите в брой; той е получил само копие от решението от 16 март 2020 г. (вж. параграф 58 по-горе).

56. В интервюто си с Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 8 октомври 2021 г. (вж. параграф 3 по-горе и бележка под линия 1), жалбоподателят заявява, че за първи път е научил за тези събития, когато е видял видеото, в което г-н Д. Л. ги е описал (вж. параграф 54 по-горе).

(iv) Както се вижда от писмените доказателства

57. На 11 март 2020 г. адвокатът, който твърди, че действа от името на г-н Д. Л., поискал от Специализираната прокуратура да предаде на г-н Д. Л. 650 000 евро, за които се твърди, че е дал на жалбоподателя „за съхранение“ през октомври 2018 г.

58. Същия ден искането било разпределено на прокурор Д. Д., но пет дни по-късно, на 16 март 2020 г., то било преразпределено на прокурор К. П. — на когото делото е било изрично разпределено в същия ден (вж. параграф 51 по-горе). Също на същия ден, 16 март 2020 г., прокурор К. П. разпорежда да се предадат на г-н Д. Л. 550 000 евро, иззети от сейфа, нает от майката на жалбоподателя (вж. параграф 44 по-горе). Той отбелязва, че адвокатът, действащ от името на г-н Д. Л., е приложил към искането за връщане на паричните средства договор, от който е видно, че през 2018 г. г-н Д. Л. е предоставил на жалбоподателя 650 000 евро за съхранение. Не е имало намерение иззетите парични средства да бъдат подложени на съдебномедицинска експертиза или да се извършват други следствени действия по отношение на тях. Освен това доказателствата не сочат, че парите в брой са придобити от или са инструмент за извършване на престъплението, в което жалбоподателят е обвинен. Те му били дадени за съхранение и нямали никаква връзка с делото срещу него. Адвокатът, действащ от името на г-н Д. Л., също бил приложил към искането доказателства за законния произход на парите. В последвалия вътрешен доклад относно разглеждането на наказателните дела срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) се анализира това решение и обстоятелствата, при които е било взето, и се стига до заключението, че то е било „напълно необосновано и произволно“.

59. Същия ден, 16 март 2020 г., прокурор К. П. предава 550 000 евро на адвоката, който твърди, че действа от името на г-н Д. Л.

Д. Второто задържане на жалбоподателя и последвалият го домашен арест

1. Среща през февруари 2020 г.

60. Според жалбоподателя през февруари 2020 г. той и съпругата му били призовани на среща с адвокат, работещ с г-н П. П., г-жа Д. К. Тя заплашила жалбоподателя, че ако не прехвърли дяловете си в дружествата, съсобственост с баща му, до 10 март 2020 г., нейните „шефове“ ще го вкарат в ареста и че няма да бъде освободен, както първия път, дори и да умре. Когато жалбоподателят попитал кои са „те“, г-жа Д. К. е заявила, че „г-н [П. П.] е много влиятелен човек и че през следващите седем години, докато г-н И. Г. [е] главен прокурор, те [жалбоподателят и съпругата му] трябва да правят каквото им се каже, защото ако не го направят, [жалбоподателят] ще остане в затвора, докато не изчезне“.

61. Жалбоподателят не прехвърля дяловете си на никого в срока, даден му от г-жа Д.К.

2. Арест на жалбоподателя на 16 март 2020 г. и ново обвинение

62. На 13 март 2020 г. г-н Д Д., един от прокурорите, работили по делото срещу жалбоподателя през 2019 г. (вж. параграфи 13, 18 и 25 по-горе), решава да отдели част от материалите по делото в нова преписка с мотива, че те съдържат информация, сочеща съществуването на втора престъпна група, сформирана с цел изпиране на пари. На 16 март 2020 г. (тогавашният) ръководител на Специализираната прокуратура, г-н Д. Ф. Л., изрично избира друг прокурор, г-н М. И., който също да работи по делото. Същия ден прокурор М. И. образува ново наказателно производство въз основа на материалите, отделени от делото от 2019 г., като отбелязва, без повече подробности, че те са достатъчни за обосновано подозрение за извършено престъпление. В последвалия вътрешен доклад относно разглеждането на делата срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) се коментира, че основанията, въз основа на които материалите са били отделени, и законосъобразността на това са подложени на съмнение, по-специално с оглед на липсата на каквато и да било работа по делото (от 2019 г.) през месеците, предхождащи решението за отделяне на тези материали.

63. На 16 март 2020 г. в 7.20 ч. жалбоподателят е арестуван от полицията в дома си във връзка с това ново дело. Той е задържан в полицейския арест за срок до двадесет и четири часа. В декларация, която подписва в 8 ч. сутринта, той уведомява полицията, че трябва да се подложи на хемодиализа.

64. Жалбоподателят твърди, че когато е казал на полицаите, които са го задържали, че спешно трябва да се подложи на хемодиализа, те са му отговорили, че очакват указания от Специализираната прокуратура. Страхувайки се за живота си, жалбоподателят се свързва с тогавашния си адвокат, който му казва, че трябва да плати на г-н П. П. 350 000 евро, в противен случай няма да му бъде извършена хемодиализа. Жалбоподателят отговаря, че съпругата му може да намери максимум 200 000 евро. Впоследствие тя предава тази сума в брой на адвоката, за да я предаде на г-н П. П. Вечерта жалбоподателят е отведен в болница за хемодиализа. По-късно той е отведен в друга болница за преглед, а след това — в следствения арест.

65. В 20.12 ч. на същия ден, 16 март 2020 г., жалбоподателят е обвинен, че през септември и октомври 2017 г. се е сговорил със счетоводителя си за присвояване на активи, принадлежащи на „Изамет 1991“ ООД. В 20.50 ч. г-н М. И., вторият прокурор, работещ по делото (вж. параграф 62 по-горе), го задържа за срок до седемдесет и два часа в очакване на разглеждането на искането на прокурор М. И. до Специализирания наказателен съд за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ на жалбоподателя (вж. параграф 66 по-долу). Прокурорът заявява, че е необходимо жалбоподателят да бъде задържан поради реалната опасност той да извърши престъпление или да се укрие, по-специално с оглед на тежестта на повдигнатото му обвинение.

3. Искане за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо жалбоподателя

66. На следващия ден, 17 март 2020 г., прокурор М. И. подава молба до Специализирания наказателен съд за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ на жалбоподателя. Прокурорът твърди, че наличните доказателства, които се състоят от материалите, отделени от делото от 2019 г. срещу жалбоподателя (показания на баща му, в които го обвинява в присвояване на активи на дружеството и в сключване на неизгодни договори от името на „Изамет 1991“ ООД и доклад от данъчна ревизия на дружеството), са достатъчни за обосновано подозрение, че той е извършил престъплението, в което е обвинен. Тъй като по делото от 2019 г. жалбоподателят вече е бил обвинен в няколко тежки престъпления, за които се твърди, че са извършени в кратък период от време (вж. параграфи 18 и 25 по-горе), съществувал реален риск той да възобнови престъпленията си, ако остане на свобода. Във връзка с това трябвало да се има предвид, че имало доказателства, които сочели, че в качеството си на управител на „Изамет 1991“ ООД той е извършил редица сделки с цел изнасяне на активи на дружеството в полза на дружество, притежавано само от него. Освен това съществува риск той да унищожи доказателства.

4. Разглеждане на тази молба от Специализирания наказателен съд

67. Специализираният наказателен съд, заседаващ в състав от един съдия, разглежда искането за задържане под стража на жалбоподателя на същия ден, 17 март 2020 г., между 13.30 ч. и 15.01 ч.

а) Ход на заседанието и становища на страните

68. Адвокатът на жалбоподателя най-напред иска от съдията да назначи експертиза относно това дали здравословното състояние на жалбоподателя е съвместимо със задържането му, като изтъква, че той има само един бъбрек, който освен това не функционира добре, и поради това се нуждае от редовна хемодиализа. Той изразява загриженост, че жалбоподателят може да почине в ареста. Съдията отхвърля искането, като заявява, че необходимостта от бързо произнасяне по искането на прокуратурата за задържане на жалбоподателя не позволява отлагане на производството за получаване на експертни заключения и че ще направи изводи относно здравословното състояние на жалбоподателя въз основа на вече наличните доказателства.

69. Прокурор М. И. почти дословно повтаря доводите, изложени в молбата му (вж. параграф 66 по-горе).

70. Адвокатът на жалбоподателя твърди, че обвинението срещу него е формулирано неясно и общо, което само по себе си е достатъчно основание да не бъде задържан. Обвинението се основава на материали, получени в рамките на разследването, започнало през юли 2019 г. (вж. параграфи 13, 18 и 25 по-горе), което означава, че прокуратурата е имала достатъчно време да го формулира правилно. Освен това тези материали са били отделени от делото (от 2019 г.) на 13 март 2020 г., много месеци след образуването на това дело. Това предполага процесуална злоупотреба от страна на Специализираната прокуратура - тя потенциално би могла да отделя по този начин материали от делото на всеки няколко месеца и да ги използва като основа за нови обвинения и подновени искания за задържане на жалбоподателя. Необяснимата бързина, с която прокуратурата е действала по новото дело, също води до подозрения за произвол. Освен това не е ясно по какъв начин новото обвинение всъщност се различава от обвиненията, повдигнати по делото от 2019 г.

71. По отношение на доказателствата срещу жалбоподателя адвокатът му твърди още, че одитният доклад на Националната агенция за приходите е бил предмет на съдебен контрол и че при всички случаи е бил неубедителен по отношение на всякакви наказателноправни въпроси. Всички сделки, извършени от жалбоподателя, са били законни. Що се отнася до показанията на бащата на жалбоподателя, те са били дадени в контекста на семейна вражда и спор между съдружници. Бащата на жалбоподателя е можел да предяви граждански иск срещу него; органите на прокуратурата нямат право да се намесват в граждански спор като този. Останалите доказателства се състоят от три фактури, които сами по себе си не могат да служат за доказателство за извършено престъпление.

72. Адвокатът на жалбоподателя също така твърди, че не съществува опасност обвиняемият да се укрие. Той не е направил такъв опит след освобождаването си по делото срещу него през 2019 г. (вж. параграфи 36—37 по-горе) и е намерен в дома си, когато е арестуван отново. Освен това той се нуждае от редовна хемодиализа. Предположението, че той ще избяга и по този начин ще се постави в ситуация, в която няма да може да продължи да се подлага на тази медицинска процедура, е несериозно. Няма опасност той да извърши престъпление. Обвинението срещу него се отнася до събития, случили се преди три години, и няма данни да е извършил престъпления след това. Той не е осъждан и не фигурира в националната полицейска база данни. Вярно е, че срещу него е имало две висящи наказателни дела, но второто дело е резултат от неуместното и граничещо с незаконност отделяне на материали от делото от 2019 г. Рискът от унищожаване на доказателства от негова страна също е илюзорен.

73. Накрая адвокатът на жалбоподателя отбелязва, че жалбоподателят има само един бъбрек, който освен това не функционира добре. Поради това здравето му е особено крехко и ако бъде настанен в място за лишаване от свобода, съществува риск да загуби живота си, особено предвид на продължаващата пандемия от COVID-19. Всички наказателни производства срещу него са били резултат от „поръчка“ за погубването му.

б) Решение на Специализирания наказателен съд

74. Веднага след края на заседанието Специализираният наказателен съд се произнася. Съдията налага на жалбоподателя мярка за неотклонение „задържане под стража“.

75. Първоначално съдията разглежда твърдяната липса на яснота на обвинението и наличието на основателно подозрение срещу жалбоподателя:

„Съдът счита като неоснователно оплакването на представителите на защитата [на жалбоподателя] относно прецизността на повдигнатото обвинение, доколкото с оглед на началния етап от наказателното производство [обвинението] е с нужната прецизност, [като се има предвид, че] очертава ... периода от време, за който се твърди, че е осъществявана престъпна дейност, мястото, както и съпричастността на всеки един от обвиняемите в престъпната дейност.

Така описаните словесно обстоятелства в обвинението се явяват напълно достатъчни, за да може [жалбоподателят] да разбере пълния обем от повдигнатото обвинение, с оглед на което да организира и адекватно своята защитата.

Анализа на събраните по делото доказателствени матирали, с оглед началния етап от разследването, води до извода, че може да бъде направено обосновано предположение, че [жалбоподателят] е извършил престъплението, в което е обвинен. В подкрепа на това са приложените по делото гласни и писмени доказателствени средства.

Данни за извършеното от [жалбоподателя] участие в престъпен сговор и осъществяване на конкретни действия по присвоителни действия, се съдържат в цялата събрана по делото доказателствена съвкупност, а най-вече съдържаща се в показанията [на баща му], както и писмените доказателствени средства – фактури и останалите документи, с които се потвърждава вероятността за деятелността на [жалбоподателя].

От съвкупната преценка на показанията [на бащата на жалбоподателя] и останалите писмени доказателства с голяма степен на вероятност се установява, от една страна, съпричастността на [жалбоподателя] към участието му в престъпния сговор, а от друга неговата конкретна съпричастност към инкриминираните деяния [квалифициран състав на присвояване]. В обобщение - обоснованото подозрение [изисквано от закона] настоящият съдебен състав намира, че съществува ...“

76. По-нататък съдията заявява, че не съществува риск жалбоподателят да се укрие, но че съществува риск той да извърши престъпление:

„[В]ъпреки липсата на предишни осъждания, като се вземе предвид начина и характера на извършеното деяние ... в случая може да се направи извод, че е налице реална опасност [той] да извърши друго престъпление. [О]бстоятелството, че [неговото] деяние [е] при условията на взаимодействие и усложнена престъпна дейност, съчетано с установяването на съответна негова конкретна съпричастност във възведените деяния, води до недвусмислен извод, че инкриминираните действия се отличават със завишена степен на обществена опасност, както на деянието, така и на дееца и... засягащи неприкосновеността на частната собственост.

Това мотивира съдът да приеме, че по отношение на [жалбоподателя] и за извършеното от него е налице завишен интензитет на обществена опасност, водещ до единствен възможен извод с оглед на така приетите по-горе изводи, а именно наличие на реална опасност [жалбоподателят] да извърши друго престъпление.“

77. Накрая съдията постановява, че личните обстоятелства и здравословните проблеми на жалбоподателя не могат да променят заключението, че спрямо него трябва да бъде наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, тъй като неотложният характер на производството, в което е трябвало да се вземе решение за това, не е позволявал разглеждането на тези въпроси.

78. Съдията насрочва за 24 март 2020 г. разглеждането от Апелативния специализиран наказателен съд на евентуална жалба срещу неговото решение.

5. Посещение на адвоката на жалбоподателя в болницата на 18 март 2020 г.

79. Според жалбоподателя на следващия ден, 18 март 2020 г., адвокатът му го посетил в болницата, където се подлагал на хемодиализа, и му казал, че за да бъде освободен, трябва да плати на г-н П. П. още 150 000 евро (вж. параграф 64 по-горе) и да прехвърли дяловете си в дружествата, които притежава съвместно с баща си. В противен случай той щял да бъде „пожертван“ и „ще послужи като назидание“. Страхувайки се за живота си, жалбоподателят се съгласява. Пет дни по-късно, на 23 март 2020 г., съпругата на жалбоподателя изтегля тази сума от банковата сметка на дружество, собственост на жалбоподателя, и я предава на мъж, изпратен от адвоката, който я посреща пред банката.

6. Прехвърляне на дяловете на 20 или 23 март 2020 г.

80. Междувременно, на 20 март 2020 г. жалбоподателят отново е отведен в същата болница за хемодиализа. След процедурата той е задържан в болницата и около 15:00 ч. отведен в стая, където вижда охранители, началника на ареста, в който бил задържан, адвокати и г-жа Л. П. (тогавашната съпруга на г-н П. П.), за която се твърди, че е давала нареждания на всички присъстващи, включително и на охраната. Около 17:00 ч. пристига нотариус. Присъства и съпругата на жалбоподателя.[2] Жалбоподателят подписва няколко документа; изглежда, че основният от тях е нотариално заверен протокол от общото събрание на „Изамет 1991“ ООД (холдинговото дружество, съпритежавано с баща му — вж. параграф 4 по-горе), на което било взето решение: a) да се приеме г-н К. Х. за нов, трети съдружник; б) да се увеличи капиталът на дружеството чрез записване на нови дялове на г-н К. Х.; в) да се освободят жалбоподателят и неговият баща от техните управителни функции; г) да се назначи г-н К. Х. за нов управител; д) да се промени адресът на регистрация на дружеството; е) да се приеме нов устав на дружеството; и ж) да се упълномощи г-н К. Х. да сключва всякакви договори по въпроси, попадащи в предмета на дейност на дружеството. Според жалбоподателя г-н К. Х., млад боксьор, който тренира в спортния клуб, управляван от г-жа Л. П., е подставено лице на г-н П. П. Г-н К. Х. не присъства; жалбоподателят твърди, че никога не се е срещал с него. Процедурата продължава до около 18.30 или 19.00 ч., след което жалбоподателят е отведен обратно в ареста. Според него на 23 март 2020 г., когато е бил върнат в същата болница за поредната хемодиализа, той е бил принуден да подпише отново същите документи, тъй като в тези, които е подписал преди три дни, е имало грешки. Документите, подписани от него на 23 март 2020 г., отново са нотариално заверени.

81. Според твърденията на бащата на жалбоподателя в интервюто му пред Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 2 юли 2020 г. (вж. параграф 3 и бележка под линия 1 по-горе), на същата дата, 20 март 2020 г., той е бил отведен в същата болница и чрез, наред с другото, заплахи, че на жалбоподателя няма да бъде разрешено да се подложи на хемодиализа, също така е бил принуден да прехвърли част от дяловете си в дружествата на г-н K. Х.

82. На 24 март 2020 г. г-н К. Х. прави опит за вписване в търговския регистър на горепосочените решения, за които се твърди, че са приети от общото събрание на „Изамет 1991“ ООД. На 30 март 2020 г. искането му е отхвърлено. На 5 май 2020 г. той прави нов опит, но разглеждането на това искане в търговския регистър е спряно от Софийския градски съд на 13 юли 2021 г.[3]

83. Изглежда, че през цялото време на това развитие на събитията охранителната фирма, осигуряваща защита на г-н П. П. (вж. параграф 47 по-горе) не позволява на жалбоподателя или на баща му да получат достъп до двата обекта на дружествата в Дупница и София. Не е ясно какво е състоянието в момента.

7. Поставяне под домашен арест и последващо освобождаване

а) Производство пред Апелативния специализиран наказателен съд

(i) Жалби от името на жалбоподателя

84. Междувременно на 18 март 2020 г. един от адвокатите на жалбоподателя обжалва решението на Специализирания наказателен съд за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ (вж. параграфи 74—77 по-горе). Той твърди, че не съществува опасност жалбоподателят да се укрие, да извърши престъпление или да попречи на разследването, и изтъква сериозното му здравословно състояние.

85. На 19 март 2020 г. вторият адвокат на жалбоподателя също подава жалба срещу решението на Специализирания наказателен съд за налагане на жалбоподателя на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Той твърди, че материалите по делото не са достатъчни, за да се установи обосновано подозрение, че жалбоподателят е извършил престъпление. Не съществува и реална опасност той да се укрие или да извърши престъпление. Той има чисто съдебно минало и няма данни за предстоящи следствени действия, които той би могъл да възпрепятства, ако не е задържан. По-нататък в жалбата се излагат подробно здравословните проблеми на жалбоподателя и се настоява, че те са несъвместими с неговото задържане.

86. На 23 март 2020 г. Специализираният наказателен съд препраща жалбите на Апелативния специализиран наказателен съд.

(ii) Провеждане на заседание по тези жалби

(α) Ход на заседанието и коментари на страните

87. На 24 март 2020 г. сутринта тричленен състав на Апелативния специализиран наказателен съд провежда заседание по жалбите.

88. Същият прокурор, който е поискал жалбоподателят да бъде задържан под стража (вж. параграф 66 по-горе), твърди, че от показанията на бащата на жалбоподателя, както и от фактурите и данъчните документи, е видно, че жалбоподателят е извършвал сделки с активи на дружеството на необичайно ниски цени и без видима стопанска обосновка е прехвърлял активи на дружеството на фиктивно дружество на цени, двадесет пъти по-ниски от обичайните, като това фиктивно дружество на свой ред е прехвърляло тези активи на контролирани от него дружества. Това е достатъчно, за да възникне обосновано подозрение, че той и неговият счетоводител са влезли в заговор в тази връзка. Тъй като нищо не пречи на жалбоподателя да продължи да прехвърля тези активи, първоинстанционният съдия правилно е установил, че съществува опасност той да извърши престъпление, ако бъде освободен. Освен това прокуратурата твърди, че обвиненията по новото дело са различни от тези по делото от 2019 г. (вж. параграфи 18 и 25 по-горе), тъй като се отнасят до различна схема за присвояване на активи, която жалбоподателят е прилагал отделно от тази, в която са участвали членовете на семейството му, които са обвиняеми заедно с него по делото от 2019 г. Въпреки това, тъй като здравословното състояние на жалбоподателя е несъвместимо с условията в мястото за лишаване от свобода, е по-подходящо да му бъде наложен домашен арест.

89. Адвокатът на жалбоподателя изтъква, че фактурите, на които се позовава прокуратурата, се отнасят до сделки, за които той вече е бил обвинен по предходното наказателно дело. Освен това единственият подходящ начин за обосноваване на основателно подозрение, че е присвоил активи на дружеството, е експертно заключение, което да анализира движението на активите, за които се отнася обвинението, тъй като присвояването можело да се състои само при окончателно отчуждаване на активи. Що се отнася до риска от извършване на престъпления, ако бъде освободен, трябва да се има предвид, че обвиненията се отнасят до дружество, в което той е съдружник заедно с баща си, с когото е в изключително влошени отношения. Поради това показанията на баща му трябва да се приемат с известна предпазливост. На последно място, здравословните му проблеми и необходимостта да се подлага на редовна хемодиализа биха застрашили здравето му, ако остане в ареста.

(β) Решение на Апелативния специализиран наказателен съд

90. Веднага след края на заседанието Апелативния специализиран наказателен съд се произнася. Съдебният състав изменя решението на първоинстанционния съдия и вместо това налага спрямо жалбоподателя мярка за неотклонение „домашен арест“.

91. Съдът се съгласява с първоинстанционния съдия, че обвинението срещу жалбоподателя е формулирано достатъчно точно за целите на този ранен етап от разследването, и счита, че то е достатъчно информативно, за да му позволи да го разбере и да оспори наложената спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“. Обвинението не е идентично с повдигнатото по делото от 2019 г.: тези по-ранни обвинения се отнасяли до присвояване, извършено в съучастие с управителите на „K Корекшън“ ЕООД, докато разглежданото обвинение е за сговаряне за извършване на престъпление със счетоводителя на жалбоподателя. Първоинстанционният съдия правилно е анализирал доказателствата — фактурите и други документи, както и показанията на бащата на жалбоподателя — и правилно е заключил, че те са достатъчни за обосновано подозрение срещу жалбоподателя. Съдията също така правилно е преценил, че съществува реален риск жалбоподателят да извърши престъпление, ако бъде освободен, тъй като престъпната дейност, в която е обвинен, е изключително опасна. На този ранен етап наличието на такъв риск би могло да се установи единствено въз основа на естеството на твърдяното престъпление и тежестта на предвиденото за него наказание. Единственото обстоятелство, за което първоинстанционния съдия е допуснал грешка, е, че не е взел предвид здравословните проблеми на жалбоподателя, тъй като редовната хемодиализа на практика е несъвместима със задържането.

92. Според жалбоподателя истинската причина за решението за замяна на мярката му за неотклонение „задържане под стража“ с домашен арест е фактът, че той вече е прехвърлил дяловете и платил сумите, които били поискани от името на г-н П. П. (вж. параграфи 64 и 79—80 по-горе). Той твърди, че му е заявено, че ще остане под домашен арест, докато прехвърлянето на дяловете бъде вписано в търговския регистър (вж. параграф 82 по-горе), така че той да няма възможност да предотврати това.

б) Освобождаване на жалбоподателя под гаранция

93. На 22 май 2020 г. прокурор М. И. освобождава жалбоподателя под гаранция, като се позовава на здравословните му проблеми и необходимостта да се подлага на медицински процедури. На 30 септември 2021 г. същият прокурор отменя и налагането на гаранция, позовавайки се на изтичането на законоустановения срок за налагане на превантивни мерки на жалбоподателя във връзка с новото наказателно дело срещу него.

Е. Разследване на предаването на иззетите вещи на бащата на жалбоподателя

94. През юни 2020 г. Софийската градска прокуратура започва разследване на твърденията на бащата на жалбоподателя, направени по време на интервютата му пред Антикорупционния фонд, които са пуснати в YouTube два дни по-рано, на 24 юни 2020 г. (вж. параграф 3 по-горе и бележка под линия 1).

95. На 11 август 2023 г. г-н П. П. и неговата (очевидно по това време вече бивша) съпруга г-жа Л. П. са обвинени в укриване на ценностите, за които се твърди, че са върнати на бащата на жалбоподателя (вж. параграфи 47—53 по-горе) в нарушение на чл. 215 § 1 от Наказателния кодекс, а прокурор Д. Д. е обвинен в престъпление по служба при утежняващи обстоятелства, в нарушение на чл. 282 §§ 1 и 2 от същия кодекс, във връзка с решението му от 18 февруари 2020 г. да предаде ценностите на бащата на жалбоподателя (вж. параграф 50 по-горе). Г-н П.П. не може да бъде намерен, за да му бъдат предявени обвиненията, и поради това е обявен за общодържавно издирване.

Ж. Искания за връщане на иззетите парични средства и ценности

1. Искане, отправено през лятото на 2020 г.

96. На неуточнена дата през лятото на 2020 г. жалбоподателят отправя искане до Специализираната прокуратура да му върне, наред с другото, различни вещи, иззети от дома му на 17 юли 2019 г. (вж. параграф 42 по-горе). На 17 август 2020 г. един от прокурорите, работещи по делото, г-н К. П. (вж. параграф 51 по-горе), се съгласява да върне на жалбоподателя, наред с друго, парични средства, иззети от дома му. Той обаче отказва да разпореди връщането на иззетите оттам монети, като отбелязва, че те вече са били предадени на бащата на жалбоподателя (вж. параграфи 51—53 по-горе).

2. Искане, отправено през септември 2021 г.

97. На 7 септември 2021 г. жалбоподателят отправя искане до Специализираната прокуратура да му върне ценностите и парите в брой, иззети от дома му, от един от сейфовете, наети от него, и от сейфа, нает от майка му (вж. параграфи 42—43 и 45 по-горе). Той твърди, че връзката между тези вещи и престъпленията, в които е обвинен, е неясна и че задържането им е вече прекалено дълго. Той се позовава, наред с другото, на чл. 1 от Протокол № 1 и твърди, че продължаването на задържането на тези предмети би представлявало непропорционална намеса във владенията му. Той също така посочва, че съгласно тълкувателно решение на Върховния касационен съд (вж. параграф 137 по-долу) прокурорите не могат да разпореждат иззетите като доказателства вещи да бъдат предавани на лица, различни от тези, от които са били иззети.

98. На 16 септември 2021 г. двама от прокурорите, работещи по делото, г-н Д. Д. и г-н К. П. (вж. параграфи 50—51 по-горе), отхвърлят искането. Те отбелязват, че монетите, които жалбоподателят е поискал да му бъдат върнати, вече са били предадени, съгласно техните разпореждания, на „правоимащото“ лице през февруари и март 2020 г. (вж. параграфи 50 и 53 по-горе), след като това лице е представило фактури за покупка, удостоверяващи правото му на собственост върху тях. По-нататък прокурорите отбелязват, че при получаването на предметите това лице е заявило, че монетите са негова собственост. Що се отнася до иззетите от дома на жалбоподателя парични средства, те вече са били върнати на самия жалбоподател на 17 август 2020 г. (вж. параграф 96 по-горе). Тъй като относно всички вещи, чието връщане иска жалбоподателят, са били постановени решения по чл. 111 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 136 по-долу), искането му трябвало да бъде отхвърлено.

99. Жалбоподателят обжалва постановлението. Той твърди, че като е взела решение да предаде монетите на друго лице, Специализираната прокуратура недопустимо е влязла в ролята на съд. Що се отнася до паричните средства в брой, те всъщност не са му били върнати и няма доказателства за това, като например писмен протокол. Съществували доказателства, че прокурорите са извършили престъпленията присвояване и разпореждане с откраднато имущество. Жалбоподателят отправя искане до съда да постанови, че а) Специализираната прокуратура трябва да разпореди лицето, на което е предала монетите, да ги предаде обратно, за да могат те на свой ред да бъдат върнати на жалбоподателя, и че б) паричните средства в брой трябва да му бъдат върнати, освен ако Специализираната прокуратура не може да представи документи, удостоверяващи, че това вече се е случило.

100. С окончателно решение от 15 октомври 2021 г. Специализираният наказателен съд потвърждава постановлението на прокуратурата. Той отбелязва, че е имало три предишни решения на прокурорите по отношение на вещите, чието връщане жалбоподателят иска (вж. параграфи 50, 53 и 98 по-горе). Съгласно чл. 111 § 3 от Наказателнопроцесуалния кодекс отказът на прокурора да върне иззети вещи може да бъде преразгледан по съдебен ред само на основанията, посочени в чл. 111 § 2 (вж. параграф 136 по-долу), докато въпросният отказ е бил по друга причина, а именно, че вещите вече са били върнати с предишни решения. Съдът не може да преразгледа тези по-ранни решения, тъй като съгласно чл. 111 § 3 само отказът за връщане на вещи подлежи на преразглеждане. Логиката, залегнала в основата на съответните разпоредби, включително чл. 113 от Кодекса (вж. параграф 137 по-долу), е, че наказателните съдилища не са компетентни да решават гражданскоправни спорове, свързани с доказателства. Ако жалбоподателят претендира собственост върху предадените на трети лица вещи, той трябва да предяви този иск пред гражданските съдилища. Що се отнася до паричните средства, чието връщане е разпоредено на 17 август 2020 г., жалбоподателят трябва да се обърне към органите, натоварени със съхранението на доказателствата, за да ги получи.

З. Ход на наказателното производство срещу жалбоподателя

101. Във вътрешния доклад от юли 2020 г. относно разглеждането на делата срещу жалбоподателя (вж. параграф 130 по-долу) се отбелязва, че по делото срещу него не са извършвани никакви действия през 2020 г., освен първоначалните мерки, предприети във връзка със задържането му.

102. На 20 януари 2022 г. прокурорите Д. Д. и К. П. (вж. параграфи 13, 51 и 62 по-горе) отново присъединяват материалите от делото срещу жалбоподателя от 2020 г. към тези от делото срещу него от 2019 г. (вж. параграфи 13 и 62 по-горе). Те отбелязват накратко, че двете дела са свързани. Изглежда, че те са действали в съответствие с предложение от 6 декември 2021 г. на следователя, работещ по делото от 2020 г., в което тя изразява становище, че няма доказателства за престъпна група между жалбоподателя и неговия счетоводител.

103. Според писмо от Софийската градска прокуратура до правителствения агент от 18 август 2023 г. наказателното производство срещу жалбоподателя все още продължава. След закриването на Специализираната прокуратура и Специализирания наказателен съд през юли 2022 г. делото е прехвърлено на Софийската градска прокуратура, която все още го разследва към момента на написване на писмото.

И. Последвали граждански производства, заведени от жалбоподателя

1. Производство за обявяване на нищожността на прехвърлянето на дяловете

104. През юни или юли 2021 г. жалбоподателят отправя искане до Софийския градски съд да обяви за нищожни всички решения, приети от общото събрание на „Изамет 1991“ ООД през март 2020 г. (вж. параграф 80 по-горе). Той твърди, като се позовава на твърденията си за събитията в болницата по това време, на всички факти, свързани с първия и втория период на задържането му, и на общия контекст на делото, че всички решения, отразени в протокола, подписан от него на 23 март 2020 г., са били приети под заплаха за здравето и живота му и не отразяват неговата или на баща му истинска воля. Всъщност двамата не се били срещали на този ден, нито пък жалбоподателят се е срещал с г-н К. Х.

105. Основният ответник по иска е самото дружество; то признава, че всички твърдения на жалбоподателя са верни. Г-н К. Х. встъпва като заинтересована страна; той твърди, че решенията са валидни.

106. Софийският градски съд решава да подложи делото на цялостно разглеждане, вместо да постанови неприсъствено решение. След като изслушва свидетелски показания относно събитията от 23 март 2020 г., включително от нотариуса, който удостоверил подписите, положени на тази дата, в решение по същество, постановено през август 2023 г. (реш. № 1023 от 14.08.2023 г. по т. д. № 1348/2021 г., СГС), съдът уважава иска, обявява за нищожни всички решения в протокола от предполагаемото общо събрание на съдружниците на „Изамет 1991“ ООД от 23 март 2020 г. (вж. параграф 80 по-горе) и установява, че тези решения никога не са били действително приети, тъй като доказателствата сочат, че това събрание в действителност не се е състояло.

107. Към датата на последната информация, с която разполага Съдът (30 януари 2024 г.), срещу това решение е подадена жалба от г-н К. Х. и производството пред Софийския апелативен съд (в. т. д. № 1035/2023 г., САС) е висящо.

2. Скорошни искове за обезщетение срещу органите на прокуратурата

108. През декември 2022 г. жалбоподателят предявява три иска за обезщетение пред Софийския градски съд срещу прокуратурата. В тези производства той е представляван от същите адвокати, които действат от негово име пред Съда.

а) Иск във връзка с иззетите вещи

109. Първият иск е по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите (вж. параграф 151 по-долу). Той се отнася до изземването на паричните средства и ценностите през юли 2019 г. и последващото им прехвърляне на трети лица (вж. параграфи 38—59 по-горе). В исковата молба, която е в обем от седемдесет и седем страници, подробно са изложени събитията, на които се основава жалбата на жалбоподателя до Съда, и се твърди, че както изземването, така и последващото предаване на по-голямата част от иззетите вещи на трети лица са неправомерни и в нарушение на чл. 8 и чл. 18 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1. Исковата молба съдържа позоваване на съдебната практика на Съда по всеки от тези въпроси и подробни аргументи защо според жалбоподателя тези разпоредби са нарушени в неговия случай. Жалбоподателят претендира 5 265 799 лева (2 692 360 евро) за имуществени вреди, плюс 1 256 478 лева (642 427 евро) лихви върху тази сума, изчислени от датата, на която за първи път е поискал връщането на иззетите вещи, до подаването на исковата молба, както и лихви (които ще бъдат изчислени) от подаването на исковата молба до плащането.

110. Като се позовава на запора и обезпечаването на по-голямата част от имуществото му и на твърдяните разрушителни последици от действията на органите на прокуратурата за неговия бизнес, жалбоподателят иска — съгласно съответните процесуални правила (вж. параграф 156 по-долу) — освобождаване от приложимата съдебна такса в размер на 4 % от претендираната сума, която в неговия случай възлиза на 260 891 лева (133 392 евро). На 12 юни 2023 г. Софийският градски съд уважава частично искането, като постановява, че с оглед на информацията, която жалбоподателят е предоставил за своите средства и доходи, той следва да заплати съдебна такса само в размер на 1 000 лева (511 евро).

111. Жалбоподателят представя писмени доказателства в подкрепа на иска си и отправя молба до Софийския градски съд да призове свидетели, да получи различни документи от други съдилища, органи и частни лица и да назначи експертизи.

112. Към датата на последната информация, с която разполага Съдът (30 януари 2024 г.), производството пред Софийския градски съд (гр. д. № 13664/2022 г.) все още не е приключило.

б) Искове, свързани със задържането на жалбоподателя

113. Вторият иск, или по-скоро искове, са предявени на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г., изменен през декември 2012 г. (вж. параграф 141 по-долу). Те се отнасят до двете задържания на жалбоподателя и прехвърлянето на дялове, което той е извършил през март 2020 г. (вж. параграфи 17—37 и 63—93 по-горе). В исковата молба, която е в обем от 158 страници, също така са изложени подробно събитията, на които се основава жалбата на жалбоподателя до Съда, и се твърди, че

a) последователните арести и задържания на жалбоподателя на 17 юли 2019 г. и 16 март 2020 г. и последвалите решения на Специализирания наказателен съд и Апелативния специализиран наказателен съд за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ (вж. параграфи 17, 19, 23, 28, 63-64, 74—77 и 90—91 по-горе) са били в нарушение на чл. 5 § 1, буква в) от Конвенцията;

б) обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателя през юли 2019 г. и март 2020 г., не са били достатъчно прецизни (вж. параграфи 18, 25 и 65 по-горе), което е в нарушение на чл. 5 § 2 от Конвенцията;

в) през юли 2019 г. жалбоподателят не е бил изправен пред съдия в кратък срок (вж. параграфи 17, 19—21 по-горе), в нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията;

г) лишаването на жалбоподателя от свобода между 17 юли и 14 ноември 2019 г. и между 17 март и 22 май 2020 г. (вж. параграфи 17—37 и 63—93по-горе) не се е основавало на обосновано подозрение или на други важни и достатъчни причини, в нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията;

д) през юли и септември-октомври 2019 г. Специализираният наказателен съд и Апелативният специализиран наказателен съд не са упражнили надлежен контрол на задържането на жалбоподателя и по-специално не са разгледали редица аргументи, повдигнати от негово име, в нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията (вж. параграфи 23, 28 и 31—32 по-горе);

е) през есента на 2019 г. Специализираният наказателен съд и Апелативният специализиран наказателен съд не са се произнесли по двете искания на жалбоподателя за „бързо“ освобождаване, отново в нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията (вж. параграфи 31—37 по-горе);

ж) задържането на жалбоподателя през юли-ноември 2019 г. и март-май 2020 г. е било със скритата цел да го лиши от паричните средства, ценностите и бизнеса му, а не с цел да го преследва по отношение на престъпления, в нарушение на чл. 18 от Конвенцията; и

з) като са постановили задържане на жалбоподателя, в резултат на което той е претърпял почти фатално увреждане на здравето си, органите на прокуратурата са действали в нарушение на чл. 3 и вероятно дори на чл. 2 от Конвенцията.

114. Освен това жалбоподателят твърди, позовавайки се на чл. 2в от ЗОДОВ (който предвижда отговорност на държавата за сериозни нарушения на правото на Европейския съюз), че задържането му и някои от съдебните актове, свързани с това задържане, са нарушили правото на Европейския съюз.

115. Жалбоподателят се позовава и на практиката на Съда по всеки от тези въпроси и подробно обяснява защо според него в случая са били нарушени членове 2, 3, 5 и 18 от Конвенцията. Той претендира 7 000 000 лева (3 579 043 евро) за неимуществени вреди (които определя като частичен иск, тъй като оценява сумата на действително претърпените от него вреди на 14 000 000 лева, или 7 158 086 евро), плюс 2 442 222 лева. 22 (1 248 688,39 евро) лихви върху тази сума, считано от датата, на която е бил арестуван за първи път през 2019 г., до датата на предявяване на иска, както и лихви (които ще бъдат изчислени) от датата на предявяване на иска до плащането.

116. Жалбоподателят представя писмени доказателства в подкрепа на исковете си и отправя молба до Софийския градски съд да призове свидетели, да получи различни документи от други съдилища, органи и частни лица и да назначи експертизи.

117. През февруари 2023 г. Софийският градски съд указва на жалбоподателя (a) да посочи дали претенциите му се отнасят единствено до задържането му (и да уточни колко време е продължило то общо) и (б) да конкретизира претенциите си и да обясни как е стигнал до сумата от 7 000 000 лв. и колко конкретно иска (включително лихви) във връзка с всяко твърдяно нарушение на чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 2в от ЗОДОВ.

118. В допълнително становище, подадено през март 2023 г., жалбоподателят дава поисканите от съда разяснения. По-специално той подчертава, че действията на властите трябва да се разглеждат в цялост и предвид цялостния контекст на производствата срещу него.

119. След това исканията на жалбоподателя са връчени на прокуратурата, която подава отговор на тях през май 2023 г. Тя оспорва изцяло твърденията, като заявява, че твърденията на жалбоподателя за злоупотреба с власт са просто необосновани „емоционални изявления“, които не се основават на никакви ясни доказателства.

120. На 29 август 2023 г. Софийският градски съд разпорежда на жалбоподателя да уточни и изясни исковете си, по-специално по отношение на техния размер (вж. параграфи 113—115 по-горе), дава указания във връзка с различни доказателствени въпроси и насрочва делото за разглеждане на 18 април 2024 г.

121. В допълнително становище, подадено през октомври 2023 г., жалбоподателят дава допълнителни разяснения, поискани от съда.

122. Към датата на последната информация, с която разполага Съдът (30 януари 2024 г.), производството пред Софийския градски съд (гр. д. № 13662/2022 г.) все още не е приключило.

в) Иск за нарушения на правото на Европейския съюз

123. Третият иск е предявен съвместно от жалбоподателя и еднолично дружество с ограничена отговорност, изцяло притежавано от него, „Изамет 2000“ ЕООД, на основание чл. 2в от ЗОДОВ (който предвижда отговорност на органите за сериозни нарушения на правото на Европейския съюз). В исковата молба, която е в обем от 128 страници, също така са изложени подробно събитията, на които се основава жалбата на жалбоподателя до Съда, и се твърди, че наред с другото задържането на жалбоподателя през 2019 г. и отново през 2020 г., привеждането му във физическа безпомощност и изземването на паричните средства и ценностите са в нарушение на чл. 63 от Договора за функционирането на Европейския съюз (свободно движение на капитали), както и на членове 34 и 35 от същия договор (свободно движение на стоки). Жалбоподателят и неговото дружество подробно обясняват защо според тях тези разпоредби са били нарушени в техния случай.

124. Ищецът претендира 80 000 лева (40 903 евро) за неимуществени вреди, както и 24 377,77 лева (12 464,16 евро) лихви върху тази сума за трите години, предхождащи исковата молба. Дружеството претендира (a) 9 252 000 лева (4 730 472 евро) по отношение на имуществените вреди и (б) 10 000 лева (5 113 евро), плюс 3 047,23 лева (1 558,02 евро) лихви върху тази сума за трите години, предхождащи иска. И двамата претендират също така за лихви (които следва да бъдат изчислени) за периода от предявяването на иска до плащането.

125. Жалбоподателят и неговото дружество представят писмени доказателства в подкрепа на исковете и отправят молба до Софийския градски съд да призове свидетели, да получи различни документи от други съдилища, органи и частни лица и да назначи експертизи. Те обаче оправят искане разглеждането на иска да бъде спряно до произнасянето по другите два иска, подадени от жалбоподателя (вж. параграфи 109 и 113—115 по-горе).

126. През март 2023 г. Софийският градски съд дава указания на жалбоподателя и неговото дружество да изяснят a) как точно действията на органите на прокуратурата са възпрепятствали свободното движение на капитали или стоки на дружеството и по този начин са влезли в приложното поле на правото на Европейския съюз; б) как тези действия са причинили вреди на дружеството и какви; и в) дали жалбоподателят иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в качеството си на управител на дружеството.

127. В допълнително становище, представено през април 2023 г., жалбоподателят и неговото дружество дават исканите от съда разяснения.

128. Към датата на последната информация, с която разполага Съдът (30 януари 2024 г.), производството пред Софийския градски съд (гр. д. № 13663/2022 г.) все още е в ход.

Й. Вътрешен доклад на Върховната касационна прокуратура

129. След публикации в медиите за делото на жалбоподателя, през юни 2020 г. (тогавашният) главен прокурор, г-н И. Г., и (тогавашният) заместник-главен прокурор, г-н Б. С., възлагат на прокурор от Върховната касационна прокуратура да разгледа случая и да докладва по него.

130. В доклада си от 21 юли 2020 г. този прокурор критикува различни аспекти на производството срещу жалбоподателя, като окачествява някои от решенията на прокурорите в него като необмислени, необясними и произволни (вж. параграфи 46, 49 в края, 50 в края, 51в края, 52в края, 53в края, и 58 в края по-горе).

131. Докладът е представен на (тогавашния) главен прокурор, г-н И. H. Г, който не предприема никакви действия по него. На 5 юли 2023 г. (новият) временно изпълняващ длъжността главен прокурор, г-н Б. С., изпраща доклада на Висшия съдебен съвет, след което докладът е публично оповестен.

132. На 25 август 2023 г. временно изпълняващият длъжността главен прокурор, г-н Б. С., иска от прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет да образува дисциплинарно производство срещу прокурорите Д. Д., K. П., друг прокурор, работил по делото срещу жалбоподателя през 2019 г., прокурора, работил по делото срещу жалбоподателя през 2020 г., и трима следователи, работили по тези дела. На 13 септември 2023 г. Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет се съгласява с това искане.

ОТНОСИМА ЗАКОНОДАТЕЛНА РАМКА

А. Съхраняване и връщане на веществени доказателства в наказателното производство

1. Предмети, които могат да бъдат иззети като доказателства

133. Като веществени доказателства се събират и проверяват предметите, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението, върху които има следи от престъплението или са били предмет на престъплението, както и всички други предмети, които могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото (чл. 109 от Наказателно-процесуалния кодекс).

2. Съхранение на парични средства и ценности, иззети и задържани като доказателства

134. Веществените доказателства трябва да бъдат внимателно огледани, подробно описани в съответен протокол и по възможност фотографирани (чл. 110 § 1 от Наказателно-процесуалния кодекс). Общото правило е, че те трябва да бъдат приложени към делото (чл. 110 § 2) и че когато делото се предава от един орган на друг, веществените доказателства се предават заедно с делото (чл. 110 § 3). Парите и другите ценности се предават за пазене в търговска банка, обслужваща държавния бюджет, или в Българската народна банка (чл. 110 § 5).

135. По наказателно дело от 2009 г. дознател, който не е изпълнил задълженията си по чл. 110 § 5 от НПК във връзка с иззети парични средства, е признат за виновен за неизпълнение на служебните си задължения и е осъден да заплати на лицето, от което са иззети паричните средства, обезщетение в размер на стойността на тези парични средства (вж. реш. № 67 от 28.09.2009 г. н. о. х. д. № 56/2009 г., ВАпС, потвърдено с реш. № 5 от 28.01.2010 г. по н. д. № 645/2009 г., ВКС, III н. о.). През 2014 г. банка е осъдена да заплати на органите на прокуратурата обезщетение, равно на стойността на паричните средства, иззети като доказателство, депозирани в трезор, управляван от тази банка, и впоследствие откраднати оттам (вж. реш. № 129 от 21.05.2014 г. по в. т. д. № 28/2014 г., ВтАС, жалба по правни въпроси, които не са допуснати за разглеждане с опр. № 674 от 03.08.2015 г. по т. д. № 3173/2014 г., ВКС, I т. о.).

3. Задържане и връщане на вещи, иззети като доказателства

136. Съгласно чл. 111 § 1 от Наказателно-процесуалния кодекс предметите, иззети като доказателства, се съхраняват до края на наказателното производство, в което са иззети. Такива предмети обаче могат да бъдат върнати на „правоимащите, от които са отнети“ преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение. Решението дали да се направи това е на прокурора, който работи по делото (чл. 111 § 2). Този прокурор трябва да отговори на всяко такова искане в срок от три дни. Отказът му да върне вещите подлежи на съдебен контрол от съответния първоинстанционен съд по искане на „правоимащото лице“. Съдът, който заседава в състав от един съдия и разглежда молбата без провеждане на заседание, трябва да се произнесе в срок от три дни. Решението му е окончателно (чл. 111 § 3).

137. В съответствие с чл. 113 от същия кодекс, когато възникне спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, който подлежи на разглеждане по реда на Гражданския процесуален кодекс, те се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила. В тълкувателно решение от ноември 2014 г. (тълк. реш. № 2 от 12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ВКС, ОСНК) Върховният касационен съд постановява, че прокурорът трябва да задържи спорните вещи на основание чл. 113, когато е изправен пред искане за тяхното връщане, дори ако спорът все още не е бил отнесен за разглеждане от гражданските съдилища. Достатъчно е наличието на противоречиви претенции на две или повече лица и е без значение дали прокурорът е узнал за тези претенции, защото са му били представени, или защото е научил за тях по друг начин. Тези претенции могат да се отнасят до правото на собственост върху вещите или до други права върху тях.

Б. Отговорност на органите за мерките, предприети по наказателни дела

138. Член 2, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ), в първоначалната и впоследствие изменена редакция, предвижда отговорност без вина на разследващите органи, прокурора и съдилищата в няколко вида ситуации, изброени в няколко точки, възникваща главно във връзка с наказателни производства.

139. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ обезщетението трябва да покрива всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от противоправното деяние.

140. Нито една от ситуациите, предвидени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ не е свързана с изземване или задържане на доказателства (за подробности вж. Цонев срещу България (реш.), жалба № 9662/13, §§ 29-32, 30 май 2017 г., и Колев срещу България (реш.), жалба № 69591/14, §§ 12-14, 30 май 2017 г.).

1. Отговорност за нарушения на чл. 5 §§ 1-4 от Конвенцията

141. През 2012 г. чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ е изменен. Измененията влизат в сила през декември 2012 г. Съгласно новата редакция на тези две алинеи държавата носи отговорност за вреди, причинени на физически лица от разследващите органи, прокурора или съда в случаи, включващи a) лишаване от свобода в нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията (чл. 2, ал. 1, т. 1 най-общо) и б) нарушение на права, защитени от чл. 5 §§ 2 — 4 от Конвенцията (чл. 2, ал. 1, т. 2).

142. В мотивите към законопроекта, довели до измененията, се посочва, че целта на преработения чл. 2 § 1, точки 1 и 2 е да се предвиди обезщетение за нарушения на чл. 5 от Конвенцията, като съдилищата, разглеждащи искове по тези разпоредби, ще преценяват „дали при постановяване на [иначе] законно лишаване от свобода компетентните органи не са нарушили“ алинеи 2—4 от този член. По-нататък в бележките се отбелязва, че „всяко задържане, което не отговаря на критериите на чл. 5 от Конвенцията, следва да бъде основание за ангажиране на отговорността на държавата“ и че прякото позоваване на Конвенцията е имало за цел да „изключи тясното прилагане на [ЗОДОВ] само към изрично предвидените от него ситуации“ и да „даде възможност на съдилищата да преценяват действията на националните власти съгласно Конвенцията и практиката на [Съда]“ (за повече подробности вж. Цонев, цитирано по-горе, § 34).

143. Подробности относно прилагането на преработените подточки 2(1)(1) и (1)(2) от ЗОДОВ от българските съдилища до 2021 г. могат да бъдат намерени в решението по делата Цонев (цитирано по-горе, §§ 38-40), Колев (цитирано по-горе, §§ 19-20), Стайков срещу България (жалба № 16282/20, §§ 53-56, 8 юни 2021 г.) и Баневи срещу България (жалба № 25658/19, §§ 60-63, 12 октомври 2021 г.).

144. Тук следва да се добави, че в решение, постановено през март 2018 г., Върховният касационен съд приема, че искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2, основани на твърдяно нарушение на чл. 5 от Конвенцията, могат да бъдат предявени дори ако постановлението за предварително задържане не е било отменено преди това (вж. опр. № 120 от 14.03.2018 г. по ч. гр. д. № 580/2018 г., ВКС, III г. о.).

145. Друг въпрос, който поражда съмнения, е дали в такива производства гражданските съдилища могат да извършват непряк контрол върху обосноваността на решенията на наказателните съдилища във връзка с предварителното задържане. В решение, постановено през февруари 2021 г., по иск, предявен от жалбоподателя по делото Стайков (цитирано по-горе), съответните пасажи от което са цитирани изцяло в параграфи 39—40 от решението по това дело (и което е споменато и в решението по делото Баневи, цитирано по-горе, § 62), Софийският градски съд постановява, че не могат. По-късно решението му е отменено от Софийския апелативен съд на други основания (вж. реш. № 1227 от 23.11.2021 г. по в. гр. д. № 966/2021 г., САС).

146. През декември 2019 г. и ноември 2020 г. съответно друг състав на Софийския градски съд и Пловдивския апелативен съд стигат до същото заключение (вж. реш. № 8604 от 16.12.2019 г. на по гр. д. № 4807/2019 г., СГС, и реш. № 260039 от 10.11.2020 г. по в. гр. д. № 378/2020 г., ПАС). През юли 2021 г. решението на Софийския градски съд е потвърдено от Софийския апелативен съд (вж. реш. № 10473 от 15.07.2021 г. по в. гр. д. № 933/2020 г., САС), а през януари 2023 г. касационната жалба срещу решението на последния не е допусната за разглеждане от Върховния касационен съд (вж. опр. № 50044 от 27.01.2023 г. по гр. д. № 2315/2022 г., ВКС, IV г. о.). Същевременно обаче, след като касационната жалба срещу решението на Пловдивския апелативен съд е допусната до разглеждане, през август 2022 г. Върховният касационен съд изрично изразява несъгласие с това решение, като заявява, че правилното разглеждане на иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 неизбежно включва преценка дали са нарушени стандартите, произтичащи от чл. 5 от Конвенцията, пристъпва към подробно разглеждане на въпроса дали предварителното задържане на жалбоподателя по това дело е било постановено и поддържано в съответствие с изискванията на чл. 5 § 3 от Конвенцията, приема, че не е било, и присъжда обезщетение на това основание (вж. реш. № 36 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 730/2021 г., ВКС, IV г. о.).

147. Във (все още неокончателно) решение, постановено през юли 2023 г. по иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ от жалбоподателите по делото Баневи (цитирано по-горе), Софийският градски съд също постановява, че не е обвързан от решенията на наказателните съдилища във връзка с тяхното задържане, но трябва сам да провери дали тези решения са довели до нарушение на чл. 5 §§ 1—4 от Конвенцията (вж. реш. № 260945 от 11.07.2023 г. по гр. д. № 7392/2020 г., СГС).

148. В решението, цитирано в параграф 146 по-горе, Върховният касационен съд също така пояснява, че иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ може да бъде предявен и решен преди приключването на наказателното дело, по което е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“.

149. Следва също така да се отбележи, че в решение, постановено през септември 2018 г., Върховният касационен съд, като е уважил иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, е взел предвид не само правата на жалбоподателя по чл. 5 от Конвенцията, но и правата му по чл. 4 от Протокол № 7 (вж. реш. № 117 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 4815/2017 г., ВКС, III г. о.).

2. Отговорност за изземване или задържане на вещи като доказателство

150. Българските съдилища приемат, че в случаите, които не попадат в обхвата на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (вж. параграфи 138 и 140 по-горе), искът за обезщетение може да се предяви на основание чл. 49 от Закона за задълженията и договорите от 1950 г. (ЗЗД), който установява общото правило на българското деликтно право, че лице, което е възложило на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от това друго лице при или по повод на работата (вж. Апостолови срещу България, жалба № 32644/09, § 59, 7 ноември 2019 г.). Тази отговорност на виновното лице е предпоставена от противоправността на спорното поведение. Тя не изисква вина от страна на лицето, възложило работата, но изисква вина — която по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага — от страна на лицето, извършващо работата (вж. Апостолови, цитирано по-горе, § 60). Обезщетението трябва да покрива всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (чл. 51, ал. 1 от ЗЗД).

151. През последните приблизително десет години българските граждански съдилища разглеждат редица искове за обезщетение срещу органите на прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД, свързани с твърдяно неоснователно задържане на вещи като доказателство в наказателното производство. По тези дела съдилищата изследват, наред с друго, дали a) вещите наистина са били необходими за целите на наказателното производство, в рамките на което са били иззети, и дали б) това производство и последващото задържане на вещите е продължило твърде дълго (вж. например реш. № 1478 от 12.08.2011 г. по в. гр. д. № 1330/2011 г., САС, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 640 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1728/2011 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 465 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1794/2010 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 425 от 07.03.2013 г. по в. гр. д. № 4636/2012 г., САС, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 191 от 06.02.2014 г. по гр. д. № 4706/2013 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 8620 от 28.11.2016 г. по в. гр. д. № 7650/2016 г., СГС, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 1114 от 28.11.2017 г. по гр. д. № 2107/2017 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 64 от 07.06.2019 г. по в. гр. д. № 161/2019 г., ВнАС, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 246 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 3574/2019 г., ВКС, III г. о.; реш. № 916 от 30.10.2019 г. по гр. д. № 1117/2019 г., ОС-Бургас, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 509 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 803/2020 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1589 от 27.02.2020 г. по в. гр. д. № 12203/2019 г., СГС, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 31 от 22.01.2021 г. по гр. д. № 2861/2020 г., ВКС, III г. о., и реш. № 260048 от 07.12.2022 г. по гр. д. № 542/2019 г., ОС-Перник, явно окончателно).

152. През последните години българските граждански съдилища допускат и искове за обезщетение срещу органите на прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД във връзка с неизпълнение на задължението за връщане на вещи, иззети като доказателства, на лицата, от които са били иззети (вж. реш. № 137 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 2957/2017 г., ВКС, III г. о., и реш. № 136 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 501/2019 г., ВКС, III г. о.), например тъй като a) вещите са били изгубени поради това, че органите на прокуратурата не са осигурили правилното им съхранение (вж. реш. № 11853 от 12.08.2020 г., по в. гр. д. № 117/2020 г. АС-София, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 384 от 13.05.2021 г. по гр. д. № 4162/2020 г., ВКС, III г. о.), или поради това, че б) следователите или прокурорите, отговарящи за делото, са превишили правомощията си и са предали вещите на лица, различни от тези, от които са били иззети, при липса на окончателно решение на граждански съд, от което да е видно, че тези други лица имат право на собственост върху вещите (вж. параграф 137 по-горе и реш. № 1189 от 17.10.2006 г. по гр. д. № 1908/2005 г., ВКС, IV-А г. о., и реш. № 70 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 2401/2020 г., ВКС, IV г. о.).

153. Българските граждански съдилища също така постановяват, че органите на прокуратурата могат да носят отговорност за вреди по чл. 49 от ЗЗД за материални щети върху вещи, иззети и запазени като доказателства (вж. реш. № 76 от 16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1458 от 03.07.2020 г., по в. гр. д. № 4773/2019 г., АС-София, касационни жалби, които не са допуснати за разглеждане от опр. № 60659 от 14.10.2021 г. по гр. д. № 1274/2021 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 23 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 1944/2019 г., ВКС, III г. о.; и реш. № 737 от 15.04.2021 г., по гр. д. № 3220/2020 г. ОС-Варна, касационна жалба, която не е допусната за разглеждане от опр. № 60747 от 18.11.2021 г. по гр. д. № 2394/2021 г., ВКС, IV г. о.).

154. През 2017 г. съвместен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд пояснява, че иск за обезщетение за вреди, свързани с твърдяно неизпълнение от страна на разследващите органи на задължението да върнат парични средства, задържани като доказателство в наказателното производство, подлежи на разглеждане съгласно съответните разпоредби на ЗЗД и че следователно искът е от компетентността на гражданските, а не на административните съдилища (вж. опр. № 20 от 15.03.2017 г. по адм. д. № 69/2016 г., ВКС и ВАС, см. петчл. с-в).

155. Давностният срок за предявяване на иск по чл. 49 от ЗЗД е пет години (чл. 110 от същия закон). В двете решения, посочени в параграф 152 б) по-горе, Върховният касационен съд постановява, че за искове относно вещи, иззети като доказателства, давностният срок започва да тече от момента на възникване на право на иск, което е в края на наказателното производство, в което вещите са били иззети, тъй като именно тогава те стават предмет на връщане. Въпреки това, по дело, отнасящо се до физическо увреждане на такива вещи (реш. № 23 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 1944/2019 г., ВКС, III г. о., цитирано в параграф 153 по-горе), същият съд постановява, че ако вещта е върната преди края на производството, правото на иск възниква вместо това в този момент и давностният срок започва да тече от този момент.

В. Освобождаване от съдебни такси и разноски

156. Съгласно чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс лицата, за които съдът е установил, че не могат да си позволят съдебни такси или разноски (последните включват възнаграждението на вещи лица — чл. 75), не са длъжни да ги плащат. В такива случаи съдебните разноски се заплащат от бюджета на съда (чл. 83 § 3). Ако след това делото бъде решено в полза на страната, освободена от съдебни разноски, загубилата страна трябва да плати тези разноски в бюджета на съда (чл. 78 § 6). Ако, обратно, делото се реши в ущърб на страната, освободена от съдебни разноски, те остават за сметка на бюджета на съда (вж. например реш. № 631 от 05.12.2018 г. по т. д. № 666/2017 г., ОС-Пловдив; реш. № 260014 от 08.03.2022 г. по гр. д. № 236/2020 г., ОС-София; и реш. № 260044 от 21.11.2022 г. по т. д. № 85/2019 г., ОС-София).

ОПЛАКВАНИЯ

157. Жалбоподателят се оплаква по чл. 1 от Протокол № 1, че: a) изземването на паричните средства и ценностите от дома му и от сейфовете, наети от него и майка му, и последващото им прехвърляне на трети лица е извършено в условията на произвол; и б) той е принуден да прехвърли дяловете си, като е държан в ареста и заплашван, че ще му бъде отказано медицинско обслужване.

158. Жалбоподателят се оплаква и по чл. 18 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1, че a) паричните средства и ценностите са били иззети и задържани с цел те да бъдат присвоени от г-н П. П. и неговите съучастници; и б) той е държан в ареста и заплашен, че ще му бъде отказано медицинско обслужване именно с цел да бъде принуден да прехвърли дяловете.

159. Накрая жалбоподателят се оплаква: a) по чл. 13 във връзка с чл. 18 от Конвенцията, че твърденията му за злоупотреба с власт не са надлежно разследвани; и б) по чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1, че не е разполагал с ефективно правно средство за защита по отношение на i) изземването и последвалата загуба на паричните средства и ценностите и ii) държането му в ареста без здравно обслужване с цел да бъде принуден да прехвърли дяловете.

ПРАВОТО

А. Оплаквания, свързани с иззетите вещи

160. Във връзка с оплакванията си, че a) изземването на паричните средства и ценностите от дома му и от сейфовете, наети от него и майка му, и последващото предаване на тези вещи на трети лица е извършено в условията на произвол и че б) тези вещи са иззети и задържани с цел да бъдат присвоени от г-н П.П. и неговите съучастници, жалбоподателят се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията.

161. Тези разпоредби гласят:

Член 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността)

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

Член 18 (обхват на допустимите ограничения на правата)

„Ограниченията, допустими в съответствие с [тази] Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.“

1. Становища на страните относно допустимостта на жалбите

а) Правителството

162. Правителството твърди, че жалбоподателят не е представил никакви доказателства, че парите в брой и ценностите са му принадлежали. От това следва, че те не могат да се разглеждат като негови притежания и че оплакването по чл. 1 от Протокол № 1 е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията или протоколите към нея.

163. Във всеки случай жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита по отношение на тези оплаквания поради следните причини.

a) Той не е поискал връщането на иззетите парични средства и ценности на много по-ранен етап. Ако беше направил това, на органите на прокуратурата щеше да се наложи да ги задържат до разрешаването на евентуален спор между жалбоподателя и лицата, на които са били предадени тези вещи, относно правото на собственост върху тях.

б) Той не е водил иск срещу органите на прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД, въпреки че е можел да изложи твърденията си за скрита цел в такова производство. Предвид новопоявилите се доказателства — по-специално вътрешноведомствения доклад на Върховната касационна прокуратура — за неправомерни действия на прокурорите във връзка с предаването на иззетите вещи на бащата на жалбоподателя и на г-н Д. Л., както и на признанията на бащата на жалбоподателя и на г-н Д. Л., че са използвали подправени документи, за да се сдобият с тези вещи, такъв иск е имал реален шанс за успех. Вярно е, че такива искове по принцип се предявяват едва след приключване на наказателното производство, в рамките на което вещите са били иззети. Случаят на жалбоподателя обаче се отличава с особеност, която позволява да се направи изключение от това правило. По закон органите на прокуратурата биха могли да предадат иззетите вещи на трети лица само ако тези лица са получили окончателно съдебно решение, с което е установено, че имат право на собственост върху вещите. Прокурорите обаче незаконосъобразно предават парите и ценностите на бащата на жалбоподателя и на г-н Д. Л., без да има такова решение. Жалбоподателят може да претендира обезщетение за вредите, причинени от този акт, от момента, в който научил за него.

в) Той не е предявил иск за обезщетение срещу баща си по общата разпоредба на българското деликтно право — чл. 45 от ЗЗД, нито по разпоредбата за неоснователно обогатяване — чл. 55 от ЗЗД.

г) Наказателното производство все още е било в ход във връзка с предаването на парите и ценностите на бащата на жалбоподателя и на

г-н Д. Л.

д) Жалбоподателят е имал възможност да поиска връщане на частта от паричните средства в брой, която все още е била задържана от органите на прокуратурата.

164. Дори и да се приеме, че нито едно от тези средства за защита не е било ефективно, оплакването е направено извън срока. Жалбоподателят е узнал за предаването на вещите на трети лица най-късно в средата на 2020 г., когато видеоклиповете, в които баща му и г-н Д. Л. говорят за предаването, са публикувани в YouTube, но той подава жалба до Съда чак през октомври 2021 г. Искането му от септември 2021 г. за връщане на вещите е обречено на неуспех и е направено само за да започне да тече отново срокът за повдигане на оплакването пред Съда.

б) Жалбоподателят

165. Жалбоподателят твърди, че съгласно българското законодателство вещите, иззети като доказателство в наказателно производство, трябва да бъдат върнати на „правоимащите, от които са отнети“. Тази фраза се тълкува от българските съдилища като отнасяща се до всякакъв вид права върху иззетите вещи. Това е така, защото органите на прокуратурата не могат да решават спорове относно правото на собственост върху иззетите вещи; това е прерогатив на гражданските съдилища. Той има обосновано твърдение, че ценностите са му завещани от баба му с ръкописно завещание. Въпреки че все още е жива по време на изземването, тя ясно е изразила желанието си той да наследи ценностите и му ги е предала. Що се отнася до паричните средства, има доказателства, че жалбоподателят е получил значителни дивиденти преди изземването. Във всеки случай всички тези вещи са иззети от него и следователно са негови „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

166. По-нататък жалбоподателят оспорва, че което и да е от средствата за защита, посочени от Правителството, би било ефективно в неговия случай. Той излага следните аргументи.

a) Всеки по-ранен опит да се иска връщане на иззетите парични средства и ценности е обречен на неуспех, като се има предвид, че те са иззети като част от схема за тяхното присвояване, включваща прокурори. Такъв опит във всеки случай е труден за изпълнение с оглед на предварителното задържане на жалбоподателя и неговите животозастрашаващи здравословни проблеми.

б) Трудно е да се преценят шансовете за успех на иска срещу прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД, който жалбоподателят е предявил в края на 2022 г., по-специално с оглед на практиката на българските съдилища, според която такива искове за обезщетение за вреди във връзка с иззети вещи възникват едва след приключване на производството, в рамките на което вещите са иззети и задържани. Освен това по тези искове се дължи държавна такса в размер на 4 % от стойността на иска, платима предварително. В случая на жалбоподателя тази сума възлиза на значителна сума, предвид високата стойност на иззетите вещи. Без освобождаване от съдебни такси, той не би могъл да предяви иска си. Освен това изготвянето на експертиза за стойността на златото би било трудно и би довело до високи разходи. И накрая, българските съдилища нямат практика по чл. 18 от Конвенцията и твърденията на жалбоподателя за злоупотреба с власт и скрита цел вероятно не биха били възприети сериозно от тях.

в) Същият вид пречки биха затруднили иск за обезщетение срещу бащата на жалбоподателя или г-н Д.Л. и в такова производство жалбоподателят не би могъл да се позове на чл. 18 от Конвенцията, тъй като твърдяното нарушение на тази разпоредба не е пряко свързано с ролята на баща му в събитията.

г) Наказателното разследване във връзка с предаването на вещите на бащата на жалбоподателя и на г-н Д.Л. може да остане висящо за неоснователно дълъг период от време и едва ли може да се очаква да бъде безпристрастно и обективно.

д) Що се отнася до малката сума от иззетите парични средства, която все още се съхранява от властите, тя е запорирана съгласно законодателството за отнемане на имущество от престъпна дейност и следователно не може да бъде върната на жалбоподателя.

167. И накрая, жалбите не са подадени извън срока. Едва след като жалбоподателят е поискал връщането на иззетите парични средства и ценности, той е бил официално уведомен, че те са били предадени на трети лица. Срокът за подаване на жалба до Съда не може да започва да тече от публикуването на видеоклип в YouTube; окончателното вътрешноправно решение във връзка с оплакванията е решението на съда, с което се потвърждава отказът на органите на прокуратурата да му върнат вещите. Твърдяните нарушения при всички случаи са с продължителен характер.

2. Преценката на Съда

а) Съвместимост с приложното поле на Конвенцията (ratione materiae)

168. В конкретния случай част от паричните средства и ценностите, по отношение на които жалбоподателят се оплаква, са били иззети от дома му, част от два сейфа, наети от него, и част от сейф, нает от майка му, където той твърди, че ги е поставил (вж. параграфи 42- 45 по-горе). Въпросът на кого принадлежат тези парични средства и ценности очевидно е важен аспект на делото. Въпреки това, предвид констатациите по-долу относно това дали жалбоподателят е изчерпал вътрешноправните средства за защита (вж. параграфи 172-201 по-долу), не е необходимо да се разглежда този въпрос (вж. по аналогия, Димитър Кръстев срещу България, жалба № 26524/04, § 67, 12 февруари 2013 г., и Лолов и други срещу България, жалба № 6123/11, § 73, 21 февруари 2019 г.). Във всеки случай Съдът не е компетентен да решава такива спорове за собственост, които обикновено се решават от компетентните национални съдилища (вж. Димитър Кръстев, цитирано по-горе, § 67). Тези съдилища са по-добре поставени и подготвени да установяват фактите (вж. McKerr срещу Обединеното кралство, жалба № 28883/95, § 117, ЕСПЧ 2001-III).

169. Следователно анализът тук ще продължи да се основава на предположението, че чл. 1 от Протокол № 1 се прилага по отношение на всички иззети вещи, във връзка с които жалбоподателят е повдигнал оплакване (вж. по аналогия, Saccoccia срещу Австрия, жалба № 69917/01, § 85, 18 декември 2008 г., и обратно, Делев срещу България (реш.), жалба № 1116/03, § 31, 19 ноември 2013 г.).

170. Ако се прилага чл. 1 от Протокол № 1, чл. 18 от Конвенцията също трябва да се приеме за приложим (вж. OAO Neftyanaya Kompaniya Yukos срещу Русия, жалба № 14902/04, § 663, 20 септември 2011 г.; Rustavi 2 Broadcasting Company Ltd и други срещу Грузия, жалба № 16812/17, §§ 316-17, 18 юли 2019 г.; и Democracy and Human Rights Resource Centre и Mustafayev срещу Азербайджан, жалби с номера 74288/14 и 64568/16, § 98, 14 октомври 2021 г.).

171. Следователно анализът по-долу се основава на хипотезата, че жалбите са съвместими ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията или протоколите към нея по смисъла на чл. 35 § 3, буква a).

б) Изчерпване на вътрешните правни средства за защита

172. В самото начало следва да се отбележи, че изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, предвидено в чл. 35 § 1 от Конвенцията, се прилага и за жалби по чл. 18 от Конвенцията (вж. Rustamzade срещу Азербайджан, жалба № 38239/16, § 58, 7 март 2019 г.; Ibrahimov и Mammadov срещу Азербайджан, жалби с номера 63571/16 и 5 други, § 144, 13 февруари 2020 г.; и Savalanli и други срещу Азербайджан, жалби с номера 54151/11 и 3 други, § 107, 15 ноември 2022 г.).

(i) Правно средство за защита, използвано от жалбоподателя, и правно средство за защита, цитирано от Правителството

173. През септември 2021 г. жалбоподателят се опитва да си върне иззетите вещи по стандартния начин: чрез молба до прокурорите, водещи разследването, по което вещите са иззети, и след това чрез жалба до съда срещу техния отказ (вж. параграфи 97—100 и 136 по-горе, и за сравнение Togrul срещу България, жалба № 20611/10, § 32, 15 ноември 2018 г.). Изглежда обаче, че с оглед необичайните обстоятелства на неговия случай това средство не може да доведе до обезвреда по отношение на оплакването му. Искането за връщане на иззети вещи би могло да доведе до положителен резултат само ако тези вещи все още се намират на съхранение при властите. През септември 2021 г. случаят очевидно не е такъв, тъй като Специализираната прокуратура много преди това предава повечето от иззетите вещи на трети лица (вж. параграфи 49—53 и 58—59 по-горе). Жалбоподателят трябва да е разбрал за това, когато интервютата с Антикорупционния фонд, в които баща му и г-н Д.Л. говорят по въпроса, са били публикувани в YouTube през юли 2020 г. Всъщност в собственото си интервю пред Антикорупционния фонд жалбоподателят заявява, че е научил за тези събития, когато е видял видеоклиповете в YouTube, в които баща му и г-н Д. Л. са ги описали (вж. параграфи 48 и 56 по-горе). Освен това са налице ясни доказателства, че към август 2020 г. той вече е знаел, че някои ценности са били върнати на баща му (вж. параграф 96 по-горе). Следователно е нереалистично той да търси връщането на вещите от Специализираната прокуратура повече от година по-късно. В допълнение може да се постави под въпрос дали връщането на иззетите вещи би могло да компенсира евентуалните вреди, произтичащи от тяхното задържане.

174. В същото време Правителството посочва правно средство за защита, което изглежда много по-подходящо за тази ситуация: иск за вреди срещу органите на прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД (вж. параграфи 150—154 и 163 б) по-горе). За да се спази правилото за изчерпване на средствата по чл. 35 § 1 от Конвенцията, жалбоподателите, които разполагат с вътрешноправно средство за защита, очевидно по-подходящо за тяхната ситуация, трябва да го опитат, дори ако вече са прибегнали до по-малко ефективно такова (вж. Dumpe срещу Латвия, жалба № 71506/13, §§ 61 и 70-76, 16 октомври 2018 г.; Mirenić-Huzjak и Jerković срещу Хърватия (реш.), жалба № 72996/16, §§ 54-56, 24 септември 2019 г.; и Köhler срещу Германия (реш.), жалба № 3443/18, §§ 67-74, 7 септември 2021 г.).

175. Съществените въпроси са дали това правно средство за защита a) може да предостави на жалбоподателя адекватно обезщетение, б) е достъпно и има достатъчно изгледи за успех в неговия случай и в) би позволило разглеждане на оплакванията му по същество.

(ii) Адекватно обезщетение

(α) Общи принципи

176. Установено е, че естеството на правото по Конвенцията или Протоколите към нея, за което се твърди, че е нарушено, има значение за естеството на средството за защита, изисквано съгласно чл. 13 от Конвенцията по отношение на твърдяното нарушение (вж. най-общо Aksoy срещу Турция, 18 декември 1996 г., § 95, Доклади за решения и определения 1996-VI; Kaya срещу Турция, 19 февруари 1998 г., § 107, Доклади 1998-I; и по-скорошното Maksimov срещу Русия, жалба № 43233/02, § 60, 18 март 2010 г., а за илюстрации на този принцип вж. например Камбуров срещу България (реш.), жалба № 14336/05, §§ 56-57, 6 януари 2011 г., и Свободен железничарски синдикат „Промяна“ срещу България (реш.), жалба № 5044/04, § 58, 28 май 2013 г.).

177. Естеството на твърдяното нарушение също е от значение в това отношение (вж. като пример Donnelly и други срещу Обединеното кралство, жалби с номера 5577/72-5583/72, решение на Комисията от 15 декември 1975 г., Решения и доклади 4, част 4, на стр. 78—79, и Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 117, Доклади 1998-VIII, по отношение на умишленото малтретиране; Ананиев и други срещу Русия, жалби с номера 42525/07 и 60800/08, § 98, 10 януари 2012 г., и Ulemek срещу Хърватия, жалба № 21613/16, § 86, 31 октомври 2019 г., по отношение на текущите или вече отстранени лоши условия на задържане; Jabari срещу Турция, жалба № 40035/98, § 50, ЕСПЧ 2000-VIII, по отношение на преместване в друга държава, където има риск от насилие на съответното лице; Selahattin Demirtaş срещу Турция (№ 2) [ГК], жалба № 14305/17, §§ 207-08, 22 декември 2020 г., по отношение на текущо или изтърпяно лишаване от свобода; Mifsud v. France (реш.) [ГК], жалба № 57220/00, § 17, ЕСПЧ 2002-VIII, по отношение на необосновано продължително производство; Bączkowski и други срещу Полша, жалба № 1543/06, §§ 81-83, 3 май 2007 г., по отношение на забрана на събрания, чиито дати са били от решаващо значение за организаторите; Gherghina срещу Румъния (реш.) [ГК], жалба № 42219/07, §§ 91-92, 9 юли 2015 г., по отношение на структурни затруднения, възпрепятстващи лице с увреждания да получи образование; и Петков и други срещу България, жалби с номер 77568/01 и 2 други, § 79, 11 юни 2009 г., по отношение на пропуски, възпрепятстващи кандидати за народни представители да участват в изборна кампания).

178. Позицията по правилото за изчерпване на правните средства за защита по чл. 35 § 1 от Конвенцията, което има тясна връзка с чл. 13 от Конвенцията (вж. Aksoy, цитирано по-горе, § 51), е същата: от жалбоподателите се изисква да прибягват само до правни средства за защита, които, ако са успешни, могат да доведат до адекватно обезщетение по техните оплаквания по Конвенцията или протоколите към нея (вж. например Van Oosterwijck срещу Белгия, 6 ноември 1980 г., § 29, Серия А № 40).

(β) Прилагане на тези принципи

179. Правата, за които се твърди, че са били нарушени по настоящото дело, са тези по чл. 1 от Протокол № 1 за мирно ползване на собствеността и по чл. 18 от Конвенцията — да не се ограничават правата по Конвенцията с непредвидена (скрита) цел. Последиците от нарушението на правото, защитено от чл. 1 от Протокол № 1 — дори когато е резултат от незаконни действия на властите — по правило могат да бъдат компенсирани чрез присъждане на обезщетение (вж. специално по отношение на задържането на вещи като доказателства, Карамитров и други срещу България, жалба № 53321/99, § 77, 10 януари 2008 г.). В по-общ план, от гледна точка на Конвенцията загуба на имуществото може да бъде компенсирано чрез присъждане на парично обезщетение (вж. Demopoulos и други срещу Турция (реш.) [ГК], номера на жалби 46113/99 и 7 други, § 115, ЕСПЧ 2010 г.). Що се отнася до правото по чл. 18 от Конвенцията, от тази гледна точка то е второстепенно.

180. Твърдяното нарушение очевидно вече се е материализирало в този случай (вж. за сравнение Делев, цитирано по-горе, § 34 в края): по този начин едно правно средство за защита post hoc изглежда достатъчно по отношение на него.

181. Вярно е, че има сериозни индикации, че твърдяната намеса в имуществото на жалбоподателя изглежда е резултат от престъпни действия на държавни служители и други лица. За целите на преценката дали той е изчерпал вътрешноправните средства за защита, твърденията на жалбоподателя в това отношение трябва да се приемат, като работна хипотеза, за основателни (вж. Van Oosterwijck, цитирано по-горе, § 27).

182. Въпреки това, разглежданата ситуация, макар и да поражда изключително сериозни опасения относно върховенството на правото, не може да бъде сравнена по своята тежест с безразборното и целенасочено унищожаване на имущество от сили за сигурност или въоръжени сили, което е единственият вид ситуация, по отношение на която Съдът досега е постановявал, че правното средство за защита, изисквано съгласно чл. 13 от Конвенцията по отношение на твърдяно нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 включва, в допълнение към изплащането на обезщетение, когато е уместно, задълбочено и ефективно разследване, което може да доведе до идентифициране и наказване на отговорните лица (вж. Selçuk и Asker срещу Турция, 24 април 1998 г., § 96, Доклади 1998-II; İpek срещу Турция, жалба № 25760/94, § 198-99, ЕСПЧ 2004-II (извлечения); Doğan и други срещу Турция, жалби с номера 8803/02 и 14 други, § 106, ЕСПЧ 2004-VI (извлечения); Есмухамбетов и други срещу Русия, жалба № 23445/03, §§ 159 и 163, 29 март 2011 г.; Хамзаев и други срещу Русия, жалба № 1503/02, § 153, 3 май 2011 г.; и Керимова и други срещу Русия, жалба № 1503/02, § 153, 3 май 2011 г. 17170/04 и 5 други, § 217, 03 май 2011 г.).

183. В тази връзка следва да се отбележи също така, че когато става въпрос за намеса във владенията на частни лица, която има престъпен характер, позитивните задължения по чл. 1 от Протокол № 1 може да изискват ефективно наказателно разследване, но възможността за гражданско производство срещу предполагаемите извършители също е счетена за достатъчна за изпълнение на тези задължения — при условие, естествено, че гражданският иск има разумна перспектива за успех и че тази перспектива не е застрашена по някакъв начин от липсата на ефективно наказателно разследване (вж. Blumberga срещу Латвия, жалба № 70930/01, §§ 67-68, 14 октомври 2008 г.; Zagrebačka banka d.d. срещу Хърватия, жалба № 39544/05, § 276, 12 декември 2013 г.; Gherardi Martiri срещу Сан Марино, жалба № 35511/20, §§ 107-08, 15 декември 2022 г.; и Коротюк срещу Украйна, жалба № 74663/17, §§ 36-37, 19 януари 2023 г.). Освен това, въпреки че наказателното разследване на твърдяната сериозна злоупотреба с власт от страна на служителите на правоприлагащите органи в случая на жалбоподателя изглежда подходяща реакция като въпрос на политика, пред Съда няма доказателства, че самият жалбоподател конкретно е поискал образуването на такова наказателно производство.

184. С оглед на всичко гореизложено може да се приеме, че в конкретния случай правното средство за защита, което може да доведе единствено до присъждане на обезщетение, като например иск за вреди срещу органите на прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД, би могло да предостави на жалбоподателя подходящо обезщетение.

185. Тук трябва също да се отбележи, че за да бъде подходящо, присъждането на обезщетение трябва, по-специално по отношение на имуществените вреди, да бъде такова, че да постави жалбоподателя, доколкото е възможно, в положението, в което би се намирал, ако твърдяното нарушение не беше извършено (вж. по аналогия, Portanier срещу Малта, жалба № 55747/16, § 55, 27 август 2019 г., и Marshall и други срещу Малта, жалба № 79177/16, § 78, 11 февруари 2020 г.). Нищо не пречи този резултат да бъде постигнат в случая чрез производство по чл. 49 от ЗЗД: по силата на чл. 51, ал. 1 обезщетението трябва да покрива всички вреди, които произтичат пряко и непосредствено от непозволеното увреждане (вж. параграф 150 най-общо по-горе).

(iii) Достъпност и изгледи за успех

186. Вярно е, че искът по чл. 49 от ЗЗД, който установява общото правило за отговорността за чужди действия в българското деликтно право, е — за разлика от иска по различните подраздели на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ — правно средство за защита от общ характер (вж. параграфи 138 и 150 по-горе). Въпреки това, както може да се види от националните решения, посочени в параграфи 151—154 по-горе, това правно средство за защита е успешно използвано в ситуации, сравними с тази на жалбоподателя (вж. за сравнение, по аналогия, Вакрилов срещу България (реш.), жалба № 18698/06, § 37, 9 октомври 2012 г., и за сравнение, по аналогия, Лолов и други, цитирано по-горе, §§ 48-51, и Васил Василев срещу България, жалба № 7610/15, § 70 в края, 16 ноември 2021 г.). Тези решения са окончателни (вж. за сравнение Масларова срещу България, жалба № 26966/10, § 36, 29 януари 2019 г.).

187. Обратно на това, което очевидно е било положението до около 2010-2011 г. (вж. Карамитров и други, цитирано по-горе, § 78, и Георги Атанасов срещу България, жалба № 5359/04, § 43, 7 октомври 2010 г.), през последните около десет години българските съдилища присъждат обезщетения по чл. 49 от ЗЗД както по отношение на a) необоснованото задържане на вещи, иззети като доказателства в наказателното производство (вж. Пендов срещу България, жалба № 44229/11, §§ 38-39, 26 март 2020 г.), така и по отношение на б) невъзможността на органите на прокуратурата да върнат такива вещи на лицата, от които са били иззети, включително когато това е било невъзможно, тъй като вещите са били незаконно предадени на трети лица. Тези случаи — по-специално двата, посочени в параграф 152, точка б) по-горе — са достатъчно сходни със случая на жалбоподателя, за да се направи изводът, че предявеният от него иск по чл. 49 от ЗЗД има основателни изгледи за успех, особено предвид констатациите във вътрешния доклад относно ръководенето на наказателните производства срещу жалбоподателя, изготвен през юли 2020 г. от Върховната касационна прокуратура (вж. параграфи 46, 49 в края, 50 в края, 51 в края, 52 в края, 53 в края и 58 в края по-горе, и за сравнение, по аналогия, Кателиев срещу България (реш.), жалба № 18594/06, § 53, 25 юни 2013 г., както и за сравнение, по аналогия, Масларова, цитирано по-горе, §§ 35-36). Окончателните решения по тези дела са постановени достатъчно дълго време преди жалбоподателят да се обърне към Съда (вж. за сравнение Пендов, цитирано по-горе, §§ 38-39).

188. Всъщност в края на 2022 г. жалбоподателят наистина предявява такъв иск, като го основава на същите твърдения като тези, които е направил пред Съда (вж. параграф 109 по-горе и за сравнение, по аналогия, Saure срещу Германия (реш.), жалба № 78944/12, §§ 38-53, 25 август 2015 г.). Опасенията му, че няма да може да предяви този иск поради високата съдебна такса, дължима във връзка с него, се оказват неоснователни, тъй като по негово искане Софийският градски съд го освобождава от по-голямата част от тази такса, като го задължава да заплати 1 000 лева (511 евро) вместо пълната такса от 260 891 лева (вж. параграф 110 по-горе). Нищо не подсказва, че жалбоподателят е изправен пред сериозни затруднения при плащането на тази сума (вж. за сравнение Апостолови срещу България, жалба № 32644/09, § 72 в края, 7 ноември 2019 г.).

189. Според последната информация, с която Съдът разполага, това производство все още е висящо на първа инстанция (вж. параграф 112 по-горе). Не може да се спекулира дали жалбоподателят ще може да предяви претенцията си, по-специално поради високите разходи за експертизата, която той счита за необходима за тази цел. Във всеки случай той може да поиска пълно или частично освобождаване от съдебните разноски, включително възнаграждението на назначените от съда експерти, ако не е в състояние да ги заплати (вж. параграф 156 по-горе). Един от аспектите на изискването за изчерпване е, че във вътрешното производство жалбоподателите трябва да положат достатъчно усилия за използване на процесуални средства, които могат да предотвратят или поправят, в зависимост от случая, нарушението на Конвенцията, включително да направят доказателствени искания (вж. сред много други източници, Cardot срещу Франция, 19 март 1991 г., § 34, Серия А № 200; Vučković и други срещу Сърбия (предварително възражение) [ГК], номера 17153/11 и 29 други, § 72, 25 март 2014 г.; за разлика от Г. С. срещу България, жалба № 36538/17, § 71 в края, 4 април 2019 г.).

190. Освен това жалбоподателят твърди, че българските съдилища ще сметнат иска му за преждевременен поради това, че е подаден преди приключването на наказателното производство, в което са били иззети въпросните вещи, което все още е в ход (вж. параграф 103 по-горе) и може да продължи дълго време.

191. Вярно е, че по двете дела, които също така се отнасят до иззети вещи, предадени от властите на лица, различни от тези, от които са били иззети, българският Върховен касационен съд постановява, че правото на иск по чл. 49 от ЗЗД е възникнало за ищците, когато е приключило наказателното производство, в което вещите са били иззети (вж. параграф 155 по-горе). Но не може да се пренебрегне фактът, че по тези дела този съд се е занимавал с установяване на крайния момент на съответния давностен срок, а не с въпроса дали исковете са били предявени преждевременно. Освен това и по двете дела съдът основава решенията си, че правото на иск е възникнало в края на наказателното производство, на твърдението, че съгласно общото правило на българския Наказателно-процесуален кодекс вещите, иззети като доказателство по наказателно дело, се съхраняват до края на производството (вж. параграф 136 по-горе). В случаи като настоящия обаче, в които вещите са върнати — в случая предадени в по-голямата си част на трети лица (вж. параграфи 50, 53 и 58 по-горе) — преди края на наказателното производство, изглежда, че вземането възниква в момента на това връщане (вж. параграф 155 в края по-горе).

192. С оглед на гореизложеното изглежда, че жалбоподателят може да твърди, че в неговия случай искът по чл. 49 от ЗОДОВ вече е възникнал. Не може да се приеме, че този аргумент ще бъде отхвърлен (вж. по аналогия, Посевини срещу България, жалба № 63638/14, § 54, 19 януари 2017 г.). Съдът също така не може да изказва предположения как българските съдилища ще подходят към този аспект на делото (вж., по аналогия, Стефанов срещу България (реш.), жалба № 51127/18, § 77 в края, 8 септември 2020 г.). Само съмнение относно изгледите за успех на едно правно средство за защита, което изглежда предлага основателна възможност за обезщетение, не е достатъчно основание за отказ от него (вж. сред много други източници, Vučković и други, цитирано по-горе, § 74).

193. Искът естествено може да срещне и с други пречки. Например, изправени пред доказателства, че вещите не са били върнати на жалбоподателя поради престъпни деяния, гражданските съдилища биха могли да спрат производството в очакване на резултата от наказателното производство, свързано с тези деяния (вж. параграфи 94—95 по-горе и за сравнение Джангозов срещу България, жалба № 45950/99, § 38, 8 юли 2004 г., и Анна Тодорова срещу България, жалба № 23302/03, § 81, 24 май 2011 г.). В такъв случай това би могло да доведе до неоправдано забавяне или да даде възможност на органите на прокуратурата да се опитат да блокират разглеждането на иска, като неоправдано удължат наказателното производство (ако гражданските съдилища решат да не дават ход на гражданското производство в очакване на резултата от наказателното производство). Но подобни съображения засега са в сферата на предположенията (вж. по аналогия Атанасов и Апостолов срещу България (реш.), жалби с номера 65540/16 и 22368/17, § 63, 27 юни 2017 г.).

194. Въпреки това съдилищата, които разглеждат иска, трябва да внимават да не допуснат неоправдани забавяния или пропуски в свързаните наказателни производства, които да възпрепятстват разглеждането или изгледите за успех на иска (за сравнение, по аналогия, Николай Костадинов срещу България, № 21743/15, § 74, 8 ноември 2022 г.).

195. Следователно при това положение искът на жалбоподателя за обезщетение срещу органите на прокуратурата по чл. 49 от ЗЗД изглежда предлага основателни изгледи за успех.

(iv) Разглеждане на жалбите по същество

196. В исковата молба, която подава до Софийския градски съд през декември 2022 г., жалбоподателят описва подробно всички твърдения, които е изложил пред Съда (вж. параграф 109 по-горе и обратно, по аналогия, Пендов, цитирано по-горе, § 34). Нищо не подсказва, че българските съдилища, разглеждащи иска, не биха могли или не биха желали да разгледат подобаващо тези твърдения или да ги разгледат в светлината на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията (вж. по аналогия Посевини, цитирано по-горе, § 55). В България Конвенцията е част от вътрешното право и съдилищата са приели, че тя или пряко урежда отношенията между частни лица и властите, или поне представлява помощно средство при тълкуването на вътрешноправни разпоредби (вж. Нешков и други срещу България, жалби с номера 36925/10 и 5 други, §§ 95-97, 27 януари 2015 г.). Освен това българските съдилища напоследък проявяват тенденция да се ангажират по-широко с аргументи, основани на Конвенцията (вж. Стефанов, цитирано по-горе, § 80). Не може да се предполага, че те няма да направят това и по настоящото дело (вж., по аналогия, Van Oosterwijck, цитирано по-горе, § 33, и Azinas срещу Кипър [ГК], жалба № 56679/00, § 39, ЕСПЧ 2004-III). В такива ситуации националните съдилища трябва да се възползват от правомощията си да тълкуват конкретната фактическа обстановка и да предоставят подходящо обезщетение (вж., по аналогия, Димитрова и други срещу България (реш.), жалба № 39084/10, § 74 в края, 11 юли 2017 г.).

197. Ако обаче българските съдилища решат да разгледат задълбочено оплакванията на жалбоподателя, те ще трябва да вземат предвид не само принципите, произтичащи от практиката на Съда по чл. 1 от Протокол № 1 — които са утвърдени, включително по отношение на задържането на вещи като доказателства в наказателното производство (вж. например Петьо Петков срещу България, жалба № 32130/03, §§ 102 и 105, 7 януари 2010 г., както и Георги Атанасов, §§ 28 и 31; Togrul, § 49; и Пендов, §§ 42 и 44, всички цитирани по-горе) — но също така и принципите, произтичащи от практиката на Съда по чл. 18 от Конвенцията, които са претърпели някои по-нови развития.

198. Тези последни принципи са изложени и повторени в три скорошни решения на Голямата камара на Съда (вж. Merabishvili срещу Грузия [ГК], жалба № 72508/13, §§ 264-317, 28 ноември 2017 г.; Навални срещу Русия [ГК], жалби с номера 29580/12 и 4 други, §§ 164-65, 15 ноември 2018 г.; и Selahattin Demirtaş, цитирано по-горе, §§ 421-22). Те са приложени и в няколко скорошни решения на Камарата (вж., сред много други източници, Kavala срещу Турция, жалба № 28749/18, §§ 215-32, 10 декември 2019 г.; Azizov и Novruzlu срещу Азербайджан, жалби с номера 65583/13 и 70106/13, §§ 67-80, 18 февруари 2021 г.; и Мирослава Тодорова срещу България, жалба № 40072/13, §§ 203-14, 19 октомври 2021 г.).

199. Тези принципи изискват по-специално a) активен подход от страна на съдилищата към събирането на доказателства (като се признава фактът, че стриктното прилагане на принципа affirmanti incumbit probatio често не е подходящ начин за разглеждане на твърдения за скрита цел), б) да се правят заключения, когато е уместно, и в) готовност на съдилищата да разчитат на косвени доказателства и по-конкретно да вземат предвид контекстуални факти или последователност от събития, които могат да послужат за основа на изводи относно първичните факти (вж. Merabishvili, цитирано по-горе, §§ 311-17). С други думи, българските съдилища ще трябва да извършат широка контекстуална проверка на твърденията на жалбоподателя и да бъдат готови да излязат извън рамките на очевидното. Всъщност формалистичният подход към доказателствата може да лиши от ефективност дадено средство за защита (вж. Stelian Roşca срещу Румъния, № 5543/06, § 99, 4 юни 2013 г.).

200. Друг важен аспект на подхода на Съда към чл. 18 от Конвенцията е, че когато едно „ограничение“ на право по Конвенцията се прилага както за скрита цел, така и за цел, предписана от Конвенцията (т.е. когато преследва множество цели), то може да бъде съвместимо с материалноправната разпоредба на Конвенцията, която го разрешава, тъй като преследва цел, допустима по тази разпоредба, но все пак да нарушава чл. 18, защото е било предназначено главно за друга цел, непредписана от Конвенцията — с други думи, ако тази друга (скрита) цел е била преобладаваща. Преценката коя цел е била преобладаваща в даден случай зависи от всички обстоятелства и трябва да се ръководи от a) естеството и степента на укоримост на твърдяната скрита цел и б) съображението, че Конвенцията е създадена, за да поддържа и насърчава идеалите и ценностите на едно демократично общество, управлявано от върховенството на правото (вж. Merabishvili, цитирано по-горе, §§ 292, 305 и 307). При продължаващи ситуации преценката за това коя цел е била преобладаваща може да варира във времето (пак там, § 308).

(v) Заключение

201. От това следва, че тези оплаквания трябва да бъдат отхвърлени на основание чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

202. Ако жалбоподателят не е в състояние да получи обезщетение на национално равнище, той ще може да се обърне отново към Съда (вж. Цонев, цитирано по-горе, § 67).

(vi) Допълнителни средства за защита и възражение, че жалбите са подадени извън срока

203. Предвид горното заключение не е необходимо да се разглежда ефективността на другите средства за защита, цитирани от Правителството (вж. параграфи 163 a) и в)—e) по-горе). Доколкото те се състоят във възможността за предявяване на искове за непозволено увреждане срещу частни лица, те във всички случаи не са от значение за оценката на спазването на правилото за изчерпване на средствата (вж. Zlínsat, spol. s r.o., срещу България, жалба № 57785/00, § 55 в края, 15 юни 2006 г.), а засягат процедурните задължения по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. по аналогия „Шести Май Инженеринг“ ООД и други срещу България, № 17854/04, §§ 84 и 86, 20 септември 2011 г.).

204. Не е необходимо да се разглежда и възражението на Правителството, че жалбите са подадени след изтичането на срока по чл. 35 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 164 по-горе).

Б. Оплаквания, свързани с прехвърлянето на дяловете на жалбоподателя

205. По отношение на оплакванията, че жалбоподателят a) е бил принуден да прехвърли дяловете си, като е бил държан в ареста и заплашван с отказ от здравно обслужване, въпреки че е страдал от животозастрашаващи здравословни проблеми, и че б) целта на задържането му е била заплашване с отказ от здравно обслужване с цел да бъде принуден да прехвърли дяловете си, жалбоподателят отново се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията.

206. Текстът на тези разпоредби е изложен в параграф 161 по-горе.

207. Необходимо е обаче да се направи една бележка във връзка с правната квалификация на оплакването по чл. 18 от Конвенцията (вж. параграф 158 б) по-горе). В този случай опитът да се посегне на собствеността на жалбоподателя (да бъде принуден да прехвърли дяловете си на други частни лица) е твърдяната скрита цел на намесата в неговата свобода и сигурност. С други думи, твърдяното нарушение на правата на жалбоподателя по чл. 1 от Протокол № 1 е било скритата цел на „ограничаването“ на правото му на свобода и сигурност по чл. 5 от Конвенцията (на което жалбоподателят не се е позовал — вж. параграфи 157 б) и 158 б) по-горе). Това вече е било посочено на страните във въпросите, които Съдът им е задал при уведомяването на Правителството за жалбата. Следователно чл. 18 от Конвенцията трябва да се разглежда във връзка с чл. 5 §§ 1 и 3 от Конвенцията, а не с чл. 1 от Протокол № 1, както твърди жалбоподателят.

208. Член 5 от Конвенцията гласи, доколкото е приложимо:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

в) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

...

3. Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1, буква в) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.“

1. Становища на страните относно допустимостта на жалбите

а) Правителството

209. Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита по отношение на тези оплаквания поради следните причини.

a) Наказателното производство все още е в ход във връзка със събитията.

б) Жалбоподателят е могъл да претендира обезщетение за вреди във връзка със задържането си по силата на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ и в рамките на това производство е можел да повдигне оплакване, че е бил задържан и заплашен с отказ на здравно обслужване с цел да бъде принуден да прехвърли дяловете си. В такова производство съдилищата ще вземат предвид доказателства, показващи произвол и скрити цели.

в) Той би могъл да направи опит за отмяна на прехвърлянето на дяловете като извършено по принуда или да поиска обявяване нищожност на решението на общото събрание на дружеството, с което е разрешено прехвърлянето на дяловете на трето лице. При липса на вписване на прехвърлянето на дяловете в търговския регистър такова производство би могло да доведе до подходяща обезвреда.

210. Дори да се приеме, че нито едно от тези средства за защита не би било ефективно, жалбите са подадени извън срока. Мярката за неотклонение „задържане под стража“ спрямо жалбоподателя е приключила през март 2020 г., домашният му арест — през май 2020 г., а прехвърлянето на акциите е станало през март 2020 г., но той се е обърнал към Съда през октомври 2021 г., повече от шест месеца след тези събития.

211. В допълнителните си съображения, направени в отговор на тези на жалбоподателя, Правителството се позовава на още две средства за защита във връзка с начина, по който жалбоподателят е бил третиран в ареста: специалните превантивни и компенсаторни правни средства за защита във връзка с лошите условия на задържане, въведени през 2017 г. В първоначалното си становище Правителството вече е посочило превантивното правно средство за защита в изложението си по същество на оплакването.

212. В тези допълнителни коментари Правителството също така твърди, че тъй като жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита по отношение на ограничаването на правата му по чл. 5 от Конвенцията, оплакването му по чл. 18 от Конвенцията няма основание.

б) Жалбоподателят

213. Жалбоподателят оспорва, че някое от средствата за защита, посочени от Правителството, би било ефективно в неговия случай. Той излага следните аргументи.

a) Съмнително е, че ще бъде проведено надлежно наказателно производство във връзка с оплакванията му относно прехвърлянето на дялове.

б) В края на 2022 г. жалбоподателят е предявил иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, но начинът, по който първоинстанционният съд е дал указания да уточни иска, и отговорът на органите на прокуратурата в това отношение навеждат, че този съд няма да разгледа по подходящ начин твърденията му за скрита цел или да вземе предвид контекста, в който е бил задържан под стража. Правителството не е посочило никакви решения, които да показват, че в неговия случай може да се възприеме друг подход. Освен това в производството по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ той е могъл да търси обезщетение само за нарушения на чл. 5 от Конвенцията, но не и за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1. В България не съществува законова разпоредба или съдебна практика, съгласно която да се търси обезщетение за нарушение на последната разпоредба.

в) Жалбоподателят вече е поискал от съда обявяване на прехвърлянето на дяловете за недействително. Правителството обаче не твърди, че такъв иск може да представлява средство за защита по отношение на оплакването по чл. 18 от Конвенцията. Приложното поле на такива искове не позволява разглеждането на твърдения за злоупотреба с власт от страна на държавни служители.

214. Жалбоподателят също така твърди, че оплакванията не са подадени извън срока. Оплакванията са по чл. 18 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, а не самостоятелно по чл. 5 от Конвенцията, а производството за обявяване на нищожността на прехвърлянето на дяловете, което засяга именно този аспект на делото, все още е висящо.

2. Преценката на Съда

215. Предвид констатациите относно това дали жалбоподателят е изчерпал вътрешноправните средства за защита (вж. параграфи 216—230 по-долу), не е необходимо да се разглежда дали оплакването му по чл. 18 от Конвенцията има основание (вж. за сравнение Akhalaia срещу Грузия (реш.), жалби с номера 30464/13 и 19068/14, § 68, 07 юни 2022 г.). Както е отбелязано в параграф 181 по-горе, когато преценява дали жалбоподателят е изчерпал вътрешноправните средства за защита, Съдът трябва да приеме като работна хипотеза, че оплакванията му имат някакво основание.

216. Анализът на въпроса за изчерпването на вътрешноправните средства за защита във връзка с настоящите оплаквания трябва да започне със забележката, че жалбоподателят е бил (по негови твърдения) принуден да прехвърли дялове, като е бил задържан под стража и след това е бил заплашен с отказ на жизненоважни здравни грижи (вж. параграфи 60—61 и 79—80 по-горе). С други думи, (твърдяната) намеса в собствеността му е била под формата на мярката за неотклонение „задържане под стража“.

217. Въпреки това в България от повече от десет години съществува специално правно средство за защита по отношение на всякакъв вид задържане, включително мярка за неотклонение „задържане под стража“, за което се твърди, че е в нарушение на чл. 5 §§ 1—4 от Конвенцията — а именно иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 или ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, изменен през декември 2012 г. (вж. параграф 141 по-горе).

а) Адекватно обезщетение

218. Исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 или ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, изменен през декември 2012 г., макар и с чисто компенсаторен характер, са приети като средство за защита, способно да осигури адекватно обезщетение по отношение на периоди на задържане, които са приключили, както в настоящия случай (вж. параграф 93 по-горе и за сравнение Цонев срещу България (реш.), жалба № 9662/13, § 58, 30 май 2017 г.; Колев срещу България (реш.), жалба № 69591/14, § 35, 30 май 2017 г.; Стефанов, цитирано по-горе, §§ 68-69, и Али Реза срещу България, жалба №. 35422/16, § 54, 17 май 2022 г., и обратно, Стайков срещу България, жалба № 16282/20, § 71, 8 юни 2021 г., и Баневи срещу България, жалба № 25658/19, § 86, 12 октомври 2021 г.).

219. В този случай може да се приеме също така, че последиците от твърдяното нарушение могат да бъдат отстранени чрез присъждане на подходящо обезщетение. В тази връзка следва да се отбележи, че дори и лишаването на жалбоподателя от свобода да е било в нарушение на чл. 5 §§ 1 и 3 и чл. 18 от Конвенцията, той не е бил в ситуация на недокументирано или безвестно задържане — което би изисквало освен това задълбочено и ефективно разследване, способно да доведе до идентифициране и наказване на отговорните лица (за разлика от Kurt срещу Турция, 25 май 1998 г., § 140, Доклади 1998-III; El-Masri срещу Бившата югославска република Македония [ГК], жалба № 39630/09, § 259, ЕСПЧ 2012 г.; и Nasr и Ghali срещу Италия, жалба № 44883/09, §§ 334-35, 23 февруари 2016 г.). От значение е също така, че в жалбата си до Съда жалбоподателят, който е представляван от адвокати със значителни познания решенията, практиката и процедурата на Съда, не е повдигнал оплакване по чл. 2 от Конвенцията, че заплахите да му бъде отказано здравно обслужване са изложили живота му на риск, нито оплакване по чл. 3 от Конвенцията, че страданието, причинено от бъбречната дисфункция, е било изострено от начина, по който е бил третиран по време на задържането му между 17 и 24 март 2020 г. (което съгласно практиката на Съда също би могло да изисква наказателноправен отговор на национално равнище); той ограничава оплакванията си до тези по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията (вж. параграфи 157 б) и 158 б) по-горе). Жалбоподателят все пак повдига такива оплаквания по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията във вътрешното производство за обезщетение за вреди, което завежда в края на 2022 г. (вж. параграф 113 з) по-горе).

220. Тук е мястото да се отбележи също така, че за да бъде подходящо, конкретно обезщетението трябва да отразява правилно всички вреди, претърпени от жалбоподателя (вж. Георги Маринов срещу България, № 36103/04, §§ 47-49, 15 март 2011 г.). Изглежда, че няма пречка това да се случи в производствата по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ: в съответствие с чл. 4 от ЗОДОВ решението трябва да обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат на противоправното деяние (вж. параграф 139 по-горе).

б) Достъпност и изгледи за успех

221. Правното средство за защита по чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, както е изменен през декември 2012 г., е достъпно от няколко години. Въпреки че съдебната практика на българските съдилища по тези разпоредби остава донякъде оскъдна, тя се развива. Прегледът на решенията на съдилищата, обобщени в параграфи 144—149 по-горе, показва, че тази съдебна практика вече не е в ембрионалната форма, която е имала при първото разглеждане от Съда през 2017 г. (вж. Цонев, §§ 63-65, и Колев, §§ 36-40, и двете цитирани по-горе). По-специално, оттогава българският Върховен касационен съд е изяснил, че a) такива искове могат да бъдат предявени преди приключването на наказателното дело, по което е наложено задържането, и че б) в такива производства гражданските съдилища са компетентни да преразгледат с оглед на стандартите, произтичащи от чл. 5 от Конвенцията, решенията на наказателните съдилища във връзка със задържането под стража (вж. параграф 146 в края по-горе). Преди това е имало известно съмнение и по двете тези точки, и по-специално по последната (вж. Цонев, §§ 51, 61 и 63; Стайков, §§ 62 и 71 in fine; и Баневи, §§ 62 и 73, всички цитирани по-горе). Всъщност вторият въпрос е бил решаван по различен начин от някои от съдилищата от по-ниска инстанция (вж. параграфи 145—146 по-горе). Най-новият подход, възприет от българския Върховен касационен съд по този въпрос, контрастира рязко с подхода, който той възприема няколко години по-рано по отношение на възможността за косвен контрол в гражданско производство на решенията на наказателните съдилища за разрешаване на тайно наблюдение (вж. Екимджиев и други срещу България, жалба № 70078/12, §§ 138, буква е) и 272, 11 януари 2022 г.). Предвид тези скорошни дела, както и на констатациите във вътрешния доклад от юли 2020 г. относно начинът на водене на наказателните производства срещу жалбоподателя (вж. параграфи 62 в края и 130 по-горе), може да се счита, че искът по горепосочените разпоредби има обоснован изглед за положително решение.

222. Всъщност в края на 2022 г. жалбоподателят предявява такива искове, като част от тях се основават на твърдения, идентични с тези, които е направил пред Съда (вж. параграфи 113 a), г), ж) и з) по-горе и за сравнение, по аналогия, Saure, цитирано по-горе, §§ 38-53). Изборът му е бил да ограничи претенциите си до неимуществени вреди, очевидно с оглед на едновременния иск по раздел 2в от ЗОДОВ, предявен от него и от притежавано от него дружество във връзка с твърдяни нарушения на правото на Европейския съюз, с който това дружество е искало значително обезщетение за имуществени вреди (вж. параграфи 123—125 по-горе). Според последната информация, с която разполага Съдът, тези искове все още са висящи пред първата инстанция (вж. параграфи 122 и 128 по-горе).

223. Не възниква въпрос за разноските по това производство. Съдебните такси за искове по ЗОДОВ са фиксирани: 10 лв. (5,11 евро) за предявяване на иска, 5 лв. (2,56 евро) за въззивно обжалване и 5 лв. (2,56 евро) за касационно обжалване. Тези суми едва ли могат да се разглеждат като прекомерни за всеки друг, освен за най-неплатежоспособните страни по делото (вж. Балъкчиев и други срещу България (реш.), жалба № 65187/10, § 63, 18 юни 2013 г.). Освен това, ищците по ЗОДОВ трябва да заплатят разноските на ответниците само ако искът е отхвърлен изцяло, а спечелилият делото ищец е в състояние да възстанови собствените си разноски (пак там., § 64).

224. Съдът не може да прави предположения дали жалбоподателят ще спечели делото. Фактът обаче, че Софийският градски съд му е дал указания да уточни и детайлизира исковете (вж. параграф 117 по-горе) и че ответникът им се е противопоставил (вж. параграф 119 по-горе), не може да се разглежда като предположение, че българските съдилища няма да разгледат задълбочено твърденията на жалбоподателя. Във всеки случай, както е отбелязано в параграф 189 in fine по-горе, един от аспектите на изискването за изчерпване е, че в националното производство жалбоподателите трябва да положат разумни усилия да използват процесуални средства, които могат да предотвратят или поправят, в зависимост от случая, нарушението на Конвенцията, което включва и отправяне на доказателствени искания. Следователно може да се приеме, че въпросното средство за защита има обоснована перспектива за успех.

225. Исковете естествено биха могли да се сблъскат с други пречки. Съдилищата, които ги разглеждат, трябва по-специално да внимават да не допуснат неоправдани забавяния или пропуски в свързаните с тях наказателни производства, така че да възпрепятстват разглеждането на исковете или техните перспективи за успех (вж. за сравнение, по аналогия, Николай Костадинов, цитирано по-горе, § 74).

226. Поради това понастоящем исковете на жалбоподателя за обезщетение срещу органите на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ изглежда изглежда имат основателни изгледи за успех.

в) Разглеждане на жалбите по същество

227. Въпреки че исковете по чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ са насочени към присъждане на обезщетение за нарушения на чл. 5, §§ 1—4 от Конвенцията, не може автоматично да се изключи, че те биха могли да служат и като средство за защита по отношение на оплакванията на жалбоподателя по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията, основани на твърдението, че задържането му е имало за цел да накърни имуществото му, което е подробно изтъкнато в исковата молба, която той подава до Софийския градски съд през декември 2022 г. (вж. параграф 113 ж) по-горе). В решение от 2018 г. българският Върховен касационен съд е взел предвид в такова производство не само чл. 5 §§ 1-4 от Конвенцията, но и чл. 4 от Протокол № 7 (вж. параграф 149 по-горе). Предвид това, както и предвид настоящата тенденция на българските съдилища, включително в производствата по ЗОДОВ, да се ангажират по-широко с аргументи, основани на Конвенцията, не може да се приеме, че в тези производства съдилищата биха разглеждали оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията, повдигнати изрично или по същество, като неотносими (вж. Стефанов, цитирано по-горе, § 80).

228. Освен това, както е отбелязано в параграф 196 по-горе, в България Конвенцията е част от вътрешното право и е възприета от съдилищата като уреждаща пряко отношенията между частни лица и властите, или поне като помощно средство при тълкуването на вътрешноправни разпоредби. Не може да се приеме, че българските съдилища няма да се придържат към този подход в настоящия случай. Липсата на досегашно решение в тази конкретна насока не означава, че възможността подобни аргументи да бъдат надлежно взети предвид е илюзорна (вж. по аналогия Баневи, §§ 126-27, и Али Реза, §§ 55-56, и двете цитирани по-горе). Липсата на съдебна практика може да се дължи просто на липсата на такива искове, а случаят на жалбоподателя е необичаен (вж. по аналогия, Стефанов, цитирано по-горе, § 80). Както е отбелязано в параграф 196 по-горе, в такива ситуации националните съдилища трябва да се възползват от правомощията си за тълкуване на конкретната фактическа ситуация и да предоставят подходящо обезщетение.

229. Ако българските съдилища решат да разгледат задълбочено оплакванията на жалбоподателя обаче, те ще трябва да вземат предвид не само принципите, произтичащи от практиката на Съда по чл. 5 от Конвенцията, но и тези, произтичащи от практиката на Съда по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията. Във връзка с това Съдът би искал да се позове още веднъж на принципите, изложени в параграфи 199—200 по-горе, които изискват a) широко контекстуално разглеждане на твърденията на жалбоподателя, основано, ако е необходимо, на косвени доказателства и изводи, плюс готовност на съдилищата да излязат извън рамките на очевидното, и б) признаване, че едно ограничение може да бъде в нарушение на чл. 18 от Конвенцията, дори и да преследва привидно допустима цел, ако в допълнение и преимуществено преследва и скрита цел. Тук трябва да се отбележи също, че вече има съдебна практика по тази разпоредба по отношение на използването на задържане като средство за принуждаване на дадено лице да прехвърли дялове (вж. Гусински срещу Русия, жалба № 70276/01, §§ 75-77, ЕСПЧ 2004-IV).

г) Заключение

230. От това следва, че тези оплаквания трябва да бъдат отхвърлени на основание чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

231. Както е отбелязано в параграф 202 по-горе, ако жалбоподателят не получи обезщетение на национално равнище, той ще може да се обърне отново към Съда.

д) Допълнителни средства за правна защита и възражение, че оплакванията са повдигнати извън срока

232. Предвид горното заключение не е необходимо да се разглежда ефективността на другите средства за защита, посочени от Правителството (вж. параграфи 209 a) и в) и 211 по-горе) или свързания с това въпрос дали то има правото да се позовава на средствата за защита, свързани с условията на задържане, които са посочили в подкрепа на възражението си за неизчерпване в допълнителното си становище (вж. по аналогия Г.С. срещу България, цитирано по-горе, §§ 69-70). Както е отбелязано в параграф 203 по-горе, доколкото средствата за защита, които Правителството посочва, предлагат възможност за предявяване на иск срещу частни лица, те във всеки случай не са от значение за преценка дали условието за изчерпване е спазено, а се отнасят до процесуалните задължения по чл. 1 от Протокол № 1.

233. Не е необходимо да се разглежда и възражението на Правителството, че жалбите са подадени след изтичането на срока по чл. 35 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 210 по-горе).

В. Оплаквания по чл. 13 от Конвенцията

234. По отношение на оплакванията си, че не е разполагал с ефективни средства за защита по отношение на жалбите си по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията, жалбоподателят се позовава на чл. 13 от Конвенцията.

235. Тази разпоредба гласи:

„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

1. Становища на страните относно допустимостта на жалбата

236. Правителството твърди, че жалбоподателят е имал на разположение средствата за защита, цитирани в параграфи 163 и 209 и по-горе.

237. Жалбоподателят твърди, че средствата за защита, с които разполага в България, не биха позволили разглеждането на въпроси, свързани със скрита цел — които са в основата на жалбите му — или не биха защитили по ефективен начин правата му на собственост.

2. Преценката на Съда

238. Не е необходимо да се изследва дали оплакванията на жалбоподателя по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията имат основание и дали по този начин се прилага чл. 13 от Конвенцията, тъй като нищо не сочи, че изискванията на тази разпоредба са били нарушени.

239. Вече беше установено, че жалбоподателят е имал и все още има на свое разположение средства за защита, които изглеждат ефективни по отношение на всичките му оплаквания по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 18 от Конвенцията (вж. параграфи 172—201 и 215—230 по-горе). С оглед на тясната връзка между чл. 35 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, тази констатация е еднакво валидна и по отношение на настоящите оплаквания (вж. Стефанов, цитирано по-горе, § 87, с допълнителни препратки).

240. Оттук следва, че тези оплаквания са явно необосновани и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

По тези причини Съдът, с мнозинство,

Обявява жалбата за недопустима;

Съставено на английски език и съобщено писмено на 22 февруари 2024 г.

Милан Блашко Пере Пастор Виланова

(Milan Blaško) (Pere Pastor Vilanova)

Секретар Председател

[1] Видеоклиповете се състоят основно от интервюта с жалбоподателя и неговата съпруга, бащата на жалбоподателя и г-н Д. Л. Те са направени от неправителствена организация — Антикорупционен фонд, и жалбоподателят се позовава на тях в жалбата си.

[2] В интервюто си пред Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 8 октомври 2021 г. (вж. параграф 3 по-горе и бележка под линия 1), съпругата на жалбоподателя заявява, че в тази стая и в коридора отвън са присъствали около тридесет души.

[3] В интервюто си пред Антикорупционния фонд, публикувано в YouTube на 8 октомври 2021 г. (вж. параграф 3 по-горе в бележка под линия 1), жалбоподателят заявява, че адвокатът му го е включил без негово знание в съдебно оспорване на тези откази, но че той е оттеглил това оспорване и производството е било прекратено.

Дата на постановяване: 30.1.2024 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-231485