Номер на жалба: 9307/17

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П7-4) Забрана за повторно осъждане или наказание-{Общо}

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

Жалба № 9307/17
Росен Георгиев ДАМЯНОВ
срещу БЪЛГАРИЯ

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ на 6 февруари 2024 г. в състав:

          Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), председател,
          Йонко Грозев,
          Георгиос А. Сергидес (Georgios A. Serghides),
          Дариан Павли (Darian Pavli),
          Пеетер Роосма (Peeter Roosma),
          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis),
          Одни Мьол Арнардотир (Oddný Mjöll Arnardóttir), съдии,

и Милан Блашко (Milan Blaško), секретар на отделението,

Като взе предвид горепосочената жалба, подадена на 24 януари 2017 година,

Като взе предвид становищата, представени от правителството ответник и в отговор, от жалбоподателя,

След обсъждане постановява следното решение:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателят, г-н Росен Георгиев Дамянов, е български гражданин, роден през 1970 г., живущ в Добрич. Представляван е пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Х. Стефанова, адвокати в Пловдив.

2.  Българското правителство („Правителството“) е представлявано от своите агенти, г-жа С. Собаджиева и г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

3.  Фактите по делото, така както бяха изложени от страните, могат да бъдат резюмирани както следва.

А. Трудовата злополука от 5 май 2012 г.

4.  Към процесния момент жалбоподателят работи като ръководител екип във фирма, специализирана в хидроремонтна дейност.

5.  На 5 май 2012 г. при извършване на подводен оглед на разпределителна шахта, намиращ се в комплекса на АЕЦ „Козлодуй“, водолазът Р.С., член на екипа на жалбоподателя, е засмукан от силно водно течение и загива от механична асфикция. За инцидента са уведомени инспекцията по труда и компетентната прокуратура.

Б. Административнонаказателното производство срещу жалбоподателя

6.  На 11 юни 2012 г. инспекцията по труда във Враца съставя на жалбоподателя акт за установяване на административно нарушение, затова че е нарушил правилата за безопасност на труда при извършените подводни работи на 5 май 2012 г., като по този начин е изложил на опасност живота на члена на неговия екип Р.С.

7.  С наказателно постановление от 19 юни 2012 г. директорът на инспекцията по труда във Враца налага на жалбоподателя административно наказание глоба в размер на 5 000 лв. на основание чл. 413, ал. 2 от Кодекса на труда. Жалбоподателят оспорва въпросната санкция пред районния съд в Козлодуй, който с решение от 10 януари 2013 г. намалява размера на глобата на 1 500 лв. (приблизително 750 евро), като взема предвид месечната заплата на жалбоподателя и факта, че дотогава не е извършвал нарушения. Въпросното решение е потвърдено на 26 април 2013 г. с окончателно решение на Административен съд - Враца.

В. Наказателно производство срещу жалбоподателя

8.  На 5 май 2012 г. е образувано досъдебно производство във връзка с инцидента, довел до смъртта на Р.С. В рамките на производството, на 27 януари 2014 г., на жалбоподателят е привлечен като обвиняем за причиняване смъртта на Р.С. по непредпазливост, престъпление, наказуемо по чл. 123, ал. 1 от Наказателния кодекс („НК“). Прокуратурата го обвинява по-специално, наред с друго, в това че по непредпазливост е нарушил действащите правила за безопасност, като по този начин той е причинил смъртта на неговия колега.

 9.  На 21 ноември 2014 г. Врачанската окръжна прокуратура изготвя обвинителен акт срещу жалбоподателя за причиняване по непредпазливост на смъртта на лицето Р.С. и го внася пред окръжния съд в същия град.

10.  По време на процеса жалбоподателят е подпомаган от избран от него адвокат, който оспорва тезата на обвинението, иска събиране на допълнителни доказателства и пледира за оправдаване на клиента си. Той не излага доводи, основани на неспазването на принципа ne bis in idem.

11.  На 10 юни 2015 г. Врачанският окръжен съд признава жалбоподателя за виновен по повдигнатите обвинения, като установява по-специално, че на 5 май 2012 г. той не е спазил действащите норми за безопасност при извършването на подводен оглед на шахта в АЕЦ Козлодуй, и приема, че неспазването на нормативната уредба е довело до смъртта на Р.С. Жалбоподателят е осъден условно на десет месеца лишаване от свобода, както и да заплати обезщетение в размер на 100 000 лв. на майката на пострадалия. Подпомогнат от адвокат, той обжалва присъдата, без обаче да повдига аргументи, основани на двойната наказуемост и без да споменава административното наказание, наложено му преди това.

  12.  На 19 ноември 2015 г. Софийският апелативен съд разглежда въззивната жалба на жалбоподателя в открито съдебно заседание. Адвокатът на жалбоподателя оспорва фактическата и правна страна на заключенията, направени от по-долната инстанция, но не повдига възражение, основано на двойната наказуемост. На 28 януари 2016 г. Софийският апелативен съд отхвърля жалбата и потвърждава присъдата на първоинстанционния съд.

13.  Адвокатът на жалбоподателя подава касационна жалба. От публично достъпните данни на сайта на Върховния касационен съд („ВКС“, www.vks.bg) е видно, че жалбата му е подадена на 25 март 2016 г. На 21 април 2016 г. се провежда съдебно заседание. В жалбата и по време на изслушването адвокатът на жалбоподателя изтъква редица нарушения на вътрешноправните процесуални норми, извършени според него по време на досъдебното производство и процеса, попречили на клиента му да се защити ефективно, и оспорва заключенията на по-долната инстанция. Той не споменава вече наложеното на клиента му административно наказание и не формулира доводи относно неспазването на принципа ne bis in idem.

14.  С решение от 25 юли 2016 г. ВКС отхвърля жалбата на жалбоподателя и оставя в сила решението на Софийския апелативен съд.

ПРИЛОЖИМА ВЪТРЕШНОПРАВНА УРЕДБА И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

А. Приложими разпоредби от Кодекса на труда и Наказателния кодекс

15.  Съгласно чл. 413, ал. 2 от Кодекса на труда работодател, който не изпълни задълженията си да осигури на работниците си здравословни и безопасни условия на труд, се наказва с административна санкция глоба в размер от 1 000 до 10 000 лв.

16.  Съгласно чл. 123, ал. 1 и 4 от НК, който причини другиму смърт поради немарливо изпълнение на дейност, източник на повишена опасност, като е направил всичко, зависещо от него за спасяване на пострадалия, се наказва с лишаване от свобода от три месеца до три години.

Б. Принципът ne bis in idem в наказателното и в административнонаказателното производство

1.    Принципът ne bis in idem в наказателното производство

17.  Според българското законодателство наказателното производство обхваща всички норми, уреждащи преследването на престъпления, дефинирани изключително и изчерпателно в НК.

18.  Правилото, че никой не може да бъде преследван или наказван два пъти за едно и също престъпление (принципът ne bis in idem) не фигурира като такова в Наказателно-процесуалния кодекс („НПК“). Но разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК съдържа посочения принцип. Въпросният член гласи следното в относимите към настоящия случай части:

„(1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява когато:

(...)

6.   спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото.“

2. Принципът ne bis in idem в административнонаказателното производство

19.  Според българското законодателство административните нарушения са нарушения на установените със законодателни актове норми, които са по-леки по тежест от престъпленията. Обикновено административните нарушения се дефинират в законодателните актове, уреждащи конкретни области, и се наказват с административни наказания. Административнонаказателното производство е уредено в Закона за административните нарушения и наказания от 1969 г. („Законът от 1969 г.“).

20.  В чл. 17 от Закона от 1969 г. е прогласен принципът ne bis in idem в административнонаказателното производство. Разпоредбата гласи следното:

„Никой не може да бъде наказан повторно за административно нарушение, за което е бил вече наказан с влязло в сила наказателно постановление или решение на съда.“

3. Принципът ne bis in idem и кумулирането на административните и наказателните производства

21.  Според постоянната съдебна практика на ВКС още от 60-те години на миналия век правилото ne bis in idem не се прилага в случай на кумулиране на административна и наказателна санкция за едно и също деяние. И наистина Върховният съд, а след това и наследилият го ВКС, приемат, че налагането на административно наказание на дадено лице не пречи въпросното лице да бъде впоследствие осъдено в наказателно производство за същото деяние, ако последното съставлява престъпление (Тълкувателно решение № 85 от 1.11.1966 г., по н. д. № 79/60 г., ОСНК на ВС; Решение № 348 от 29.05.1998 г. по н. д. № 180/1998 г., ВКС, II н. о.; Решение № 564 от 9.12.2008 г. по н. д. № 626/2008 г., ВКС, I н. о.). По същия начин постановяването на оправдателна присъда по наказателно производство не се явява пречка за образуване на административнонаказателно производство за същото деяние срещу същото лице (Тълкувателно решение № 46 от 16.10.1979 г., по н. д. № 36/79 г., ОСНК на ВС).

22.  Чл. 70 (ж) от Закона от 1969 г., в редакцията му към момента на събитията, предвижда възобновяване на административно-наказателно производство, по което е наложено наказание, само в случай на последваща присъда, произнесена за същото деяние срещу съответното лице. Искане за възобновяване може да бъде направено само от прокурор в окръжна прокуратура и следва да бъде разгледано от окръжния съд (чл. 72, ал. 1 от закона, действаща към процесния момент). Възобновено по този начин административнонаказателно производство след това се прекратява по реда на чл. 33, ал. 1 от Закона от 1969 г.

4. Тълкувателно решение № 3 от 22 декември 2015 г. на Върховния касационен съд и реформата от 2017 г. на приложимото законодателство

23.  В тълкувателно решение от 22 декември 2015 г. (Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г., по тълк. д. № 3/2015 г., ОСНК на ВКС), постановено по тълкувателно дело, образувано на 22 май 2015 г. вследствие на решението Цоньо Цонев срещу България (№ 2) (№ 2376/03, §§ 47-57, 14 януари 2010 г.), в което Съдът установява нарушение на принципа ne bis in idem поради налагане на жалбоподателя по делото на административно наказание и наказателна присъда за едно и също деяние, българският ВКС променя практика си.

24.  След като излага практиката на Съда, свързана с принципа ne bis in idem, българският върховен съд констатира, че собствената му последователна съдебна практика по въпроса противоречи на член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията. Като отбелязва по-специално, че правната доктрина и постоянната съдебна практика на българските съдилища от десетилетия са защитавали позицията, че, от една страна, наказателното производство има предимство пред административнонаказателното производство, а от друга страна, че принципът ne bis in idem следва да се прилага само когато укоримите деяния са квалифицирани като престъпления по вътрешното право, той приема, че подобен подход създава ситуации, несъвместими със забраната за съдене или наказване на едно и също лице два пъти за едно и също деяние.

25.  Поради това ВКС формулира задължителни указания за съдилищата, които правят приложим принципа ne bis in idem в специфичния случай, когато дадено деяние може да представлява едновременно престъпление и административно нарушение. ВКС посочва по-специално, че в такава ситуация е необходимо: i. да се прекрати второто по ред наказателно производство съответно с отмяна на постановените по него съдебни актове; ii. след това да се възобнови административнонаказателното производство, да се отменят постановените решения и то да се прекрати; iii. и накрая, да се възобнови прекратеното наказателно производство и да се пристъпи към ново разглеждане на делото.

26.  ВКС пояснява, че в случаите, когато възобновяването на административнонаказателното производство вече не е възможно, е целесъобразно последвалото наказателно производство да бъде прекратено, а постановените по него актове да бъдат отменени, или да се възобнови наказателното производство и да се прекрати.

27.  През 2017 г. българският парламент приема няколко промени в съответните разпоредби на НПК и Закона от 1969 г., които целят да се избегне кумулирането на наказателни и административни санкции, така както е препоръчал ВКС. Въпросните промени влизат в сила от 5 ноември 2017 г.

28.   Точка 8а на чл. 24, ал. 1 от НПК гласи следното в приложимите в случая части:

„(1)  Не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато:

(...)

8a.  извършеното деяние съставлява административно нарушение, за което е приключило административнонаказателно производство“.

Приложимите в случая части от новата точка 5 на чл. 25, ал. 1 от НПК гласят следното:

„1)  Наказателното производство се спира, когато:

(...)

5.  извършеното деяние съставлява административно нарушение, за което е приключило административнонаказателно производство“.

29.  Съгласно чл. 70, ал. 2, т. 5 от Закона от 1969 г. в сегашната му редакция административнонаказателното производство подлежи на възобновяване, когато преследваното деяние съставлява престъпление.

30.  На 6 февруари 2018 г., с ново тълкувателно решение (Тълкувателно решение № 4 от 6.2.2018 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСНК), постановено по искане на главния прокурор, ВКС препотвърждава позицията си, възприета в тълкувателното решение от 22 декември 2015 г. относно подхода, който съдилищата трябва да възприемат, за да избегнат кумулирането на наказателни и административни санкции за едно и също деяние.

ОПЛАКВАНИЯ

31.  Като се позовава на член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че е бил съден и наказан два пъти за едно и също деяние.

32.  От гледна точка на член 13 от Конвенцията той също така поддържа, че не е разполагал с ефективно средство за защита съгласно националното законодателство, за да защити правото си на спазване на принципа ne bis in idem.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

А. По оплакването по член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията

33.  Жалбоподателят счита, че е бил съден и наказан два пъти за ролята си в трудовата злополука, довела до смъртта на члена на екипа му, Р.С., в което той вижда нарушение на член 4 от Протокол № 7, от който приложимата в настоящия случай част гласи следното:

„Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателното производство на тази държава (...)“.

1. Аргументи на страните

а) Правителството

34.  Правителството възразява, че вътрешноправните средства за защита не са изчерпани. То твърди, че на нито един етап от националното наказателно производство жалбоподателят не е изтъкнал, имплицитно или изрично, какъвто и да е довод, основан на неспазване на принципа ne bis in idem, като добавя, че няма конкретни обстоятелства, които да са го освободили от упражняването на това средство за защита и че то не е било без разумен шанс за успех.

35.  Според правителството жалбоподателят е можел да упражни това средство за защита още в края на досъдебното производство, като се позове, въпреки доминиращата тогава правна доктрина, директно на член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията и на отнасящата се към него практика на Съда. Наред с това държавата ответник отбелязва, че жалбоподателят е бил представляван от адвокат по време на наказателното му дело пред съдилищата на първа и втора инстанция и изтъква, че той е можел да повдигне по още по-убедителен начин довода за неспазване на цитираната разпоредба на Конвенцията след образуването на тълкувателното производство по въпроса за двойната наказуемост.

36.  И накрая, правителството упреква жалбоподателя, че не е повдигнал такова възражение конкретно пред ВКС в рамките на касационната си жалба, като обяснява в тази връзка, че тя е разгледана след постановяването на тълкувателно решение № 3 от 22 декември 2015 г. от същия съд. В подкрепа на своята теза правителството представя девет съдебни решения, приети от осем различни български окръжни съдилища, произнесли се като въззивна инстанция, както и решение на ВКС. Седем от посочените въззивни актове са постановени между 29 февруари 2016 г. и 31 май 2016 г. Що се отнася до другите две решения и до решението на ВКС, те са произнесени съответно през октомври 2016 г., декември 2016 г. и февруари 2017 г. По всяко от тези наказателни дела съответните национални съдилища са били сезирани от защитниците на обвиняемите с довод, основан на незачитането на принципа ne bis in idem. При разглеждането на този довод, те са се позовали на принципите, изведени от ВКС в тълкувателно решение № 3 от 22 декември 2015 г. и на съответната практика на Съда, и след като са установили в седем решения, както и в решението на ВКС, че жалбоподателите вече са били наказани за едно и също деяние с административнонаказателни санкции според „критериите на Engel“, са разпоредили или потвърдили прекратяване на оспорваното наказателно производство. В два от въззивните актове, представени от правителството пред Съда, съдилищата също са разгледали довода, основан на непризнаване на принципа ne bis in idem, но са го отхвърлили, след като са заключили, че не е налице двойно осъждане.

б) Жалбоподателят

37.  Жалбоподателят оспорва тезата на правителството. Той излага, че по наказателното производство, по което е бил осъден, прокуратурата и съдилищата са били обвързани с принципа за „установяване на обективната истина“, като твърди, че този принцип ги е задължавал да изследват служебно всички доводи, необходими за установяване на обстоятелствата по делото. Той добавя, че властите са знаели за наказанието, което му е било наложено по административното производство, тъй като, от една страна, документи от административнонаказателната преписка са били приложени към наказателното дело, а от друга - наказателните съдилища са изслушали вещите лица, извършили огледа на мястото на злополуката в рамките на административнонаказателното производство. Той счита, че при тези обстоятелства фактът, че не е повдигнал изрично аргумента за незачитане на принципа ne bis in idem пред наказателните съдилища, не е бил решаващ и поддържа, че националните съдилища са били длъжни да установят обстоятелствата, и правилно да приложат закона, независимо от изтъкваните от страните доводи.

38.  Жалбоподателят се позовава на решението на Съда по делото Велков срещу България (№ 34503/10, § 57, 21 юли 2020 г.) и твърди, че жалбоподателят по това дело не е повдигнал възражение за двойна наказуемост пред националните съдилища, както и че Съдът е отхвърлил възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, направено от правителството, опирайки се на конкретните обстоятелства по делото и по-специално на състоянието на националната съдебна практика по въпроса. Жалбоподателят поддържа, че две конкретни обстоятелства в разглеждания случай оправдават възприемането на същия подход от Съда по настоящото дело. На първо място, той твърди, че тъй като наказателните съдилища са били запознати с административното наказание, наложено му за същото деяние, неговите защитници и самият той са счели, че е излишно да обръщат внимание на наказателните съдилища върху това обстоятелство. На второ място той сочи, че тълкувателно решение № 3, с което ВКС признава приложимостта на принципа ne bis in idem при налагане на административнонаказателна санкция и осъждане в наказателно производство, е постановено на 22 декември 2015 г., т.е. месец след последното съдебно заседание пред апелативната инстанция по делото му, което обяснява защо, според него, такъв довод не е бил изтъкнат от неговите защитници нито на първа инстанция, нито по време на въззивното дело. Що се отнася до ВКС, жалбоподателят го упреква, че е пренебрегнал доказателствата, според които той вече е бил наказан административно за същото престъпление, като освен това счита, че отхвърляйки касационната му жалба, съдът не е взел предвид собственото си тълкувателно решение.

39.  Жалбоподателят моли Съда да отхвърли възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от правителството, и да обяви за допустимо оплакването му за нарушение на член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията.

2. Преценка на Съда

а) Общи принципи, свързани с изчерпването на вътрешноправните средства за защита

40.  Принципите, свързани с изчерпването на вътрешноправните средства за защита, са изложени от Голямата камара в решението ѝ по делото Вучкович и други срещу Сърбия (Vučković et autres c. Serbie) (предварително възражение) ([GC], № 17153/11 и 29 други, §§ 69-77, 25 март 2014 г.). Там Съдът посочва по-специално, че: i. провъзгласеният от Конвенцията механизъм за защита има субсидиарен характер спрямо националните системи за гарантиране на правата на човека; ii. лицата, които желаят да се възползват от надзорната юрисдикция на Съда във връзка с оплаквания, насочени срещу дадена държава, са длъжни следователно първо да използват средствата за защита, предоставени им от националната правна система; iii. задължението за изчерпване на вътрешноправните средства за защита изисква жалбоподателите да използват нормално наличните и достатъчни средства за защита, за да получат поправяне на твърдяните от тях нарушения, като тези средства следва да съществуват с достатъчна степен на сигурност както на практика, така и на теория, в противен случай те ще бъдат лишени от желаната ефективност и достъпност; iv. член 35 § 1 от Конвенцията също така изисква оплакванията, които впоследствие биха били формулирани пред Съда, да бъдат повдигнати пред съответния национален орган поне по същество и във формата и сроковете, предвидени в националното законодателство; разпоредбата изисква наред с това използване на процесуални средства, способни да предотвратят нарушение на Конвенцията, и жалба, която не отговаря на тези изисквания, следва по принцип да бъде обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита; v. за да се счита за ефективно, средството за защита трябва да е в състояние пряко да поправи ситуацията и да предлага разумни изгледи за успех; vi. правителството, което повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, е длъжно да убеди Съда, че посоченото от него средство за защита е било ефективно и достъпно както на теория, така и на практика към момента на деянието; след като това бъде направено, ред е на жалбоподателя да докаже, че посочено от правителството средство за защита действително е било използвано или че по някаква причина то не е било нито подходящо, нито ефективно, като се имат предвид обстоятелствата по делото, или че определени обстоятелства са освободили жалбоподателя от упражняването му.

б) Приложение на въпросните принципи към настоящото дело

41.  Възражението за недопустимост, повдигнато от правителството по настоящото дело, се основава на аргумента, че жалбоподателят не е изтъкнал пред националните наказателни съдилища никакъв довод, сочещ незачитане на принципа на забрана на двойната наказуемост (параграфи 34-36 по-горе). Жалбоподателят признава, че не е повдигнал изрично този аргумент пред националните съдилища, но счита, че при конкретните обстоятелства по делото не е бил длъжен да го направи (параграфи 37 и 38 по-горе).

42.  Като има предвид принципите, установени по въпроса в практиката му (параграф 40 по-горе), Съдът счита, че е необходимо на първо място да определи дали посоченото от правителството средство за защита е било достатъчно ефективно, за да поправи ситуацията, предмет на оплакването на жалбоподателя.

43.  В рамките на оплакването по член 4 от Протокол № 7, жалбоподателят се жалва, че е бил съден и наказан два пъти за едно и също правонарушение, като изтъква, че първо му е била наложена административна глоба (параграфи 6 и 7 по-горе) за участието му в трудовата злополука от 5 май 2012 г., след което срещу него е било образувано наказателно производство и е бил осъден условно на лишаване от свобода (параграфи 8-14 по-горе). Съдът констатира, че административнонаказателното производство е приключило с влязло в сила решение на Врачанския административен съд от 26 април 2013 г. (параграф 7 in fine, по-горе). На последната дата първото наказание, наложено на жалбоподателя във връзка с въпросната злополука, е станало окончателно, докато наказателното производство, образувано във връзка със същите събития, все още е било висящо на етап досъдебно производство (параграфи 8 и 9 по-горе). Съдът счита, че в такава ситуация средство за защита, което би позволило на жалбоподателя да поиска да се установи, че продължаването на наказателното производство противоречи на принципа ne bis in idem, и да поиска прекратяване на производството, по принцип би било достатъчно ефективно по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията. Такова средство за защита би могло да бъде неразделна част от наказателното производство, например като възражение за неспазване на принципа ne bis in idem, повдигнато пред разследващите органи или съдилищата.

44.  Анализът на българското законодателство и на съдебната практика на националните съдилища по този въпрос ясно показва, че подобно средство за защита би било лишено от всякакъв разумен шанс за успех, ако е било използвано преди произнасянето от ВКС на тълкувателно решение № 3 от 22 декември 2015 г., тъй като  според последователната съдебна практика до тази дата налагането на административно наказание не e изключвало последващо наказателно осъждане на същото лице за същото деяние, ако последното съставлява престъпление (параграф 21 по-горе). Но с тълкувателно решение № 3 ВКС променя старата практика, като се позовава на принципите, произтичащи от практиката на Съда по отношение на принципа ne bis in idem, и признава, че дотогава заеманата позиция е създавала ситуации, несъвместими със забраната едно и също лице да не бъде съдено и наказвано два пъти за едно и също деяние (параграфи 23 и 24 по-горе). Нещо повече, като посочва стъпките, които трябва да бъдат предприети от съдилищата, за да се избегне повторение на подобна ситуация в бъдеще, ВКС сочи по-специално, че последващото наказателно производство трябва да се прекрати или да се отменят решенията, евентуално произнесени по него, след това да се възобнови административнонаказателното производство, да се отменят произнесените решения и то да се прекрати, и накрая да се възобнови приключеното наказателно производство и делото да се преразгледа (параграф 25 по-горе). ВКС уточнява също така, че в случаите, когато възобновяването на административнонаказателното производство вече не е възможно, е редно наказателното производство да бъде прекратено и да бъдат отменени постановените по него решения, или наказателното производство да бъде възобновено и прекратено (параграф 26 по-горе).

45.  От анализа на съдебните актове, представени от правителството в подкрепа на становище му по настоящото дело (параграф 36 по-горе), е видно, че подходът, посочен от ВКС в неговото тълкувателно решение, веднага е възприет от  второинстанционните наказателни съдилища при разглеждането на висящи наказателни дела. Така например в решения, постановени още в края на февруари 2016 г., съдилищата приемат да разгледат основания, почиващи на неспазването на принципа ne bis in idem, като се позовават на тълкувателното решение на ВКС, и решават да прекратят наказателните производства, когато последните са били предшествани от налагане на административно наказание за същото деяние.

46.  Съдът отбелязва, че по наказателното производство срещу жалбоподателя последното заседание пред Софийския апелативен съд се е състояло на 19 ноември 2015 г. (параграф 12 по-горе), т.е. месец преди ВКС да постанови тълкувателното си решение на 22 декември 2015 г. Като има предвид това обстоятелство и с оглед на решението си Велков (горецитирано, mutatis mutandis, §§ 56 и 57), Съдът не счита за решаващ факта, че жалбоподателят не е сезирал апелативния съд с възражение на основание неспазване на принципа ne bis in idem, но подчертава, че към момента на разглеждането на въззивната жалба на жалбоподателя ВКС вече е бил образувал тълкувателно дело по този въпрос (параграф 23 по-горе).

 47.  Съдът обаче счита, че същият извод не е валиден по отношение на разглеждането на подадената от жалбоподателя касационна жалба. И наистина, жалбата е подадена от адвоката на лицето на 25 март 2016 г., а заседанието пред ВКС се е състояло на 21 април 2016 г. (параграф 13 по-горе), т.е. съответно три и четири месеца след тълкувателното решение от 22 декември 2015 г. По това време промяната в националната съдебна практика, направена с тълкувателното решение, вече е била широко известна на адвокатите, както се вижда от решенията, представени от правителството (параграф 36 по-горе). Възражения, основани на неспазване на принципа ne bis in idem, вече са били повдигани множество пъти в ситуации, подобни на тази на жалбоподателя, довеждайки до прекратяване на наказателните производства, образувани срещу лица, които вече са били административно санкционирани за същите престъпления (ibidem). От това следва, че към момента на подаването на  касационната жалба по делото от жалбоподателя, основанието, почиващо на принципа ne bis in idem, вече е представлявало ефективно и достъпно средство за защита, което е можело да отстрани твърдяното нарушение на член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията. В този смисъл следва да бъде направено разграничение между настоящото дело и делото Велков (горецитирано), при което наказателното производство е било приключило пет години преди промяната в съдебната практика, направена от ВКС (ibidem, §§ 54-58).

48.  Съдът констатира, че адвокатът на жалбоподателя не е изтъкнал подобно основание пред ВКС. Нещо повече, той дори не е споменал административното наказание, наложено на клиента му преди това (параграф 13 in fine, по-горе). Следователно оплакването на жалбоподателя не е повдигнато нито изрично, нито по същество пред националните съдилища и Съдът счита, че никакви обстоятелства по делото не могат да оправдаят този пропуск.

49.  Следователно оплакването трябва да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

Б. По оплакването по член 13 от Конвенцията

50.  От гледна точка на член 13 от Конвенцията жалбоподателят изтъква липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита в българското законодателство, които да му позволят да защити правото си да не бъде съден и наказван два пъти за едно и също деяние.

51.  При проверката на допустимостта на оплакването, повдигнато от лицето по член 4 от Протокол № 7 на Конвенцията, Съдът заключава, че възражение, основано на неспазване на принципа nе bis in idem, е било ефективно и достъпно средство за защита в българското законодателство, и че жалбоподателят не го е упражнил (параграфи 41-49 по-горе). Съдът счита следователно, че представеното от жалбоподателя оплакване във връзка с член 13 е явно неоснователно и трябва да бъде отхвърлено на основание член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

По тези причини Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 7 март 2024 година.

           Милан Блашко                                           Пере Пастор Виланова
                Секретар                                                         Председател

Дата на постановяване: 6.2.2024 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-231642