Номер на жалба: 29259/21

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТТА

Жалба № 29259/21
Б. Й.
срещу България

Европейският съд по правата на човека (пето отделение), заседаващ на 12 юли 2023 г. в състав, състоящ се от:

          Стефани Муру-Викстрьом, председател,
          Ладо Чантурия,
          Матиас Гиомар, съдии,
и Софи Пике, изпълняващ длъжността секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалба № 29259/21 срещу Република България от г-н Б.Й. („жалбоподателят“), лице без гражданство от палестински произход, родено в Сирия през 1977 г. и живущо в София, представлявано от адв. Г. Войнов, адвокат в София, който е сезирал Съда на 3 юни 2021 г.  съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“),

решението да бъде уведомено българското правителство („Правителството“), представлявано от неговите агенти - г-жа А. Попова и г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието, относно оплакванията по членове 8 и 13 от Конвенцията и да обяви останалата част от жалбата за недопустима,

решението да не се разкрива самоличността на жалбоподателя,

становищата на страните, както и предоставената от тях допълнителна информация,

След обсъждане постанови следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до решението на българските власти да отнемат хуманитарния статут на жалбоподателя, както и евентуалното извеждане на последния от България. Жалбоподателят твърди, че тази мярка нарушава правото му на зачитане на личния и семейния живот и добавя, че не е имал ефективно средство за защита, за да я оспори, в нарушение на членове 8 и 13 от Конвенцията.

2.  Жалбоподателят твърди, че е напуснал Сирия през 2013 г. поради гражданската война, повсеместното насилие там и заплахите за живота му, на които е бил подложен. Пристигнал е в България през август 2013 г., след като е преминал през Турция.

3.  На 27 февруари 2014 г. Държавна агенция за бежанците (ДАБ) предоставя хуманитарен статут на жалбоподателя, след като отбелязва, че той бяга от Сирия, родната му страна, и оценява като основателни страховете му, че там ще бъде изложен на сериозна и реална опасност за живота му поради въоръжения конфликт и поради причини, свързани с етническия му произход.

4.  С решение от 1 февруари 2018 г., взето въз основа на поверително съобщение от Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС), според което той представлява риск за националната сигурност, ДАБ отнема хуманитарния статут на жалбоподателя.

5.  С решение от 1 юли 2020 г. Административен съд София-град (АССГ) отменя решението на ДАБ с мотива, че няма достатъчно сериозни основания да се смята, че жалбоподателят представлява риск за националната сигурност. С окончателно решение от 8 декември 2020 г. Върховният административен съд (ВАС) отменя решението на АССГ и отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу решението на ДАБ за отнемане на хуманитарния му статут. За да достигне това заключение, ВАС, без да обсъжда последиците от мярката върху личния и семейния живот на жалбоподателя, е преценил, че ДАБ е обосновала надлежно решението си въз основа на събраните доказателства и при спазване на закона.

6.  На 2 март 2021 г. ДАБ уведомява дирекция „Миграция“ към Министерството на вътрешните работи (МВР) за отнемането на хуманитарния статут на жалбоподателя. След проверка, извършена на 23 март 2021 г., дирекцията установява, че жалбоподателят вече не живее на посочения адрес. На 25 март 2021 г. директорът на дирекция „Миграция“ образува производство за принудително връщане на жалбоподателя в страната му на произход. На 29 март 2021 г., тъй като не успяват да уведомят жалбоподателя за започналото производство на адреса му, службите на МВР извършват уведомяването чрез интернет страницата на МВР, както е предвидено в чл. 18а, ал. 10 от Административнопроцесуалния кодекс при невъзможност съответното лице да бъде открито. На 7 април 2021 г., взимайки предвид решението на ДАБ за отнемане на хуманитарния статут, дирекция „Миграция“ издава  заповед за принудително връщане на жалбоподателя в страната му на произход. На 12 април 2021 г. тази заповед е съобщена на жалбоподателя посредством същата процедура на публикуване. Жалбоподателят не е оспорил заповедта в предвидения от закона седемдневен срок.

7.  На 31 май 2021 г. жалбоподателят е обявен за издирване. На 20 май 2022 г., в отговор на становището на Правителството от 8 април 2022 г., представителят на жалбоподателя е приложил декларация, подписана от последния, според която жалбоподателят все още е в България, и е посочил, че адресът за кореспонденция със Съда е този на неговия представител. Той споменава заповедта за извеждане в становището си, представено в отговор на становището на Правителството.

8.  Според писмо от 17 май 2023 г. на директора на Дирекция „Миграция“ към МВР, на тази дата все още не е известно местонахождението на лицето. Уточнява се също, че националните власти спазват забраната, предвидена в закона, за връщане на лице в държава, в която то рискува да бъде изложено на заплахи, застрашаващи живота и свободата му, или на преследване и нечовешко и унизително отношение (параграф 10 по-долу).

9.  Освен това, съгласно чл.44, ал.2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) в редакцията му от 2011 г. административните органи, компетентни да разпоредят принудителното извеждане на чужденец от страната, трябва да вземат предвид, наред с други фактори, продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, наличието на производствa за предоставяне на убежище, семейното му положение в страната, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Липсата на проверка относно съразмерността на мярката с правото на зачитане на личния и семейния живот на заинтересованите лица вероятно ще бъде в противоречие с член 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като някои съдилища добавят, че нарушава член 8 от Конвенцията (решение № 436 от 06.04.2022 г. на Адм. Съд – Варна по адм. д. № 2706/2021 г., решение № 5460 от 20.09.2022 г. на Адм. съд - София по адм. д. № 5330/2022 г., решение № 3328 от 29.03.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11171/2022 г., IV о., решение № 1240 от 27.02.2023 г. на Адм. съд - София по адм. д. № 9606/2022 г., и решение № 1280 от 27.02.2023 г. на Адм. съд - София по адм. д. № 9453/2022 г.).

10.  И накрая, на 12 март 2021 г. влезе в сила нова редакция на ЗЧРБ. В частност, добавено е задължение административният орган, който издава заповед за принудително извеждане от страната, да посочи държавата, в която мярката ще бъде изпълнена (чл. 44, ал. 1), както и забрана за връщане в страна, в която животът и свободата на съответното лице са застрашени и то е изложено на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение (нов член 44а, алинея 5). Според практиката на административните съдилища след тези законодателни промени липсата на посочване на държавата, в която мярката ще бъде изпълнена, в нарушение на предвиденото от закона, представлява основание за отмяна на заповедта за принудително извеждане (решение № 3608 от 04.06.2021 г. на Адм. съд - София по адм. д. № 4879/2021 г., и решение № 436 от 06.04.2022 г. на Адм. Съд – Варна по адм. д. № 2706/2021 г.).

ПРЕЦЕНКА НА СЪДА

11.  Жалбоподателят повдига оплакване по член 8 за нарушение на правото му на зачитане на личния и семейния живот поради решението на ДАБ да отнеме хуманитарния му статут и риска от принудително връщане в Сирия.

12.  Съдът счита, че няма нужда да разглежда възражението на Правителството относно липсата на статут на жертва на жалбоподателя, нито това, повдигнато по същество, за неприложимостта на член 8, доколкото оплакванията на жалбоподателя във всеки случай са недопустими на посочените по-долу основания.

13.  По отношение на оплакването по член 8, Правителството твърди, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателят не се е оплакал от нарушаване на правото на зачитане на личния и семейния му живот по време на производството по отнемане на хуманитарния му статут. Жалбоподателят отговаря, че намесата в правото му на зачитане на личния и семейния живот е резултат от окончателното решение на съдилищата, потвърждаващо отнемането на хуманитарния статут, и че тази намеса се е проявила едва впоследствие, под формата на заповедта за издирване, издадена срещу него, и заповедта за принудителното му връщане. Съдът отбелязва, че не изглежда в окончателното си решение ВАС да е извършил проверка на пропорционалността на мярката за отнемане на хуманитарния статут в съответствие с изискванията на законовата разпоредба и че въз основа на това решение е издадена заповед за връщане на жалбоподателя (параграфи 5 и 6 по‑горе), като тази мярка е могла да окаже въздействие върху правото на жалбоподателя на личен и семеен живот.

14.  Съдът припомня, че оплакването, с което е сезиран, следва първо да бъде повдигнато по същество, в предвидените от вътрешното законодателство форми и срокове, пред компететните национални юрисдикции (вж. наред с други Кардо срещу Франция, 19 март 1991 г., § 34, серия A №200).

15.  От документите към делото става ясно, че след като е напуснал адреса, известен на службите на МВР, без да информира властите за тази промяна, жалбоподателят е бил уведомен за заповедта от 7 април 2021 г. в съответствие с разпоредбите, приложими в такива ситуации. Изглежда обаче, че жалбоподателят не е оспорил тази заповед пред административните съдилища (параграф 6 по‑горе). Доколкото неговият представител твърди, че жалбоподателят не е бил надлежно уведомен за оспорваната заповед, Съдът отбелязва, че не намира каквато и да е била причина, която да позволява да се постави под въпрос валидността на това уведомяване и че жалбоподателят е узнал за заповедта най-късно от становището на Правителството по делото, т.е. на 8 април 2022 г. (параграф 7 по‑горе). Жалбоподателят обаче не твърди, че е възнамерявал да подаде искане за възстановяване на срока за обжалване, след като е разбрал за съществуването на тази заповед.

16.  Доколкото жалбоподателят оспорва ефективността на съществуващите средства за защита, Съдът разграничава настоящия случай от предишните дела срещу България, свързани с принудително извеждане на чужденци, по които е намерил, че жалбоподателите не са разполагали със средство за защита, позволяващо разглеждането на техните оплаквания за нарушение на член 8 (C.G. и други срещу България, № 1365/07, §§ 61‑63, 24 април 2008 г., Раза срещу България, № 31465/08, §§ 62-63, 11 февруари 2010 г., Каушал и други срещу България, № 1537/08, §§ 39-41, 2 септември 2010 г., и М. и други срещу България, № 41416/08, §§ 124-125, 26 юли 2011 г.).

17.  Съдът отбелязва, на първо място, че в заповедта за връщане не е посочена държавата, в която мярката ще бъде изпълнена. Въпреки това, скорошни промени в приложимото законодателство, които са влезли в сила преди издаването на заповедта, вече изискват административният орган, който постановява извеждането, да посочи в заповедта държавата, в която мярката ще бъде изпълнена. Липсата на посочване на държавата на връщане представлява основание за отмяна на заповедта (параграф 10 по-горе). Второ, новите разпоредби предоставят гаранция за не‑връщане, ако ситуацията в държавата, в която мярката ще бъде изпълнена, не е безопасна (ibidem), което в случая се потвърждава и в писмото на директора на Дирекция „Миграция” към МВР от 17 май 2023 г. (параграф 8 по-горе). Като отбелязва опасенията, изразени от жалбоподателя, от връщането му в Сирия, Съдът, който не може да спекулира с последиците, които националните съдилища биха свързали с тези опасения въз основа на приложимите сега разпоредби, ако жалбоподателят ги бе изразил пред тях, не може да изключи по принцип ефективността на това вътрешноправно средство за защита. Към това се добавя обстоятелството, че липсата на проверка на пропорционалността на въпросните мерки спрямо правата, защитавани от член 8, представлява самостоятелно основание за отмяна (параграф 9 по-горе). От това следва, че Съдът не може да освободи жалбоподателя от задължението да изчерпи наличното вътрешноправно средство за защита, като оспори принудителното извеждане, позовавайки се на нарушение на член 8.

18.  С оглед на твърденията на жалбоподателя и като се вземат предвид всички посочени по-горе съображения, оплакването по член 8 следва да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

19.  Що се отнася до оплакването по член 13 във връзка с член 8, Съдът припомня, че член 13 се прилага само когато дадено лице може обосновано да твърди, че е жертва на нарушение на право, защитено от Конвенцията (Де Томазо срещу Италия [GC], №43395/09, § 180, 23 февруари 2017 г.).

20.  Предвид заключенията му в параграф 18 по-горе, Съдът счита, че жалбоподателят не повдига никакво „защитимо оплакване“ по член 13, който следователно е неприложим.

21.  От това следва, че оплакването е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 a) и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 § 4.

По тези причини Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Съставено на френски език и съобщено писмено на 14 септември 2023 г.

              Софи Пике                                           Стефани Муру-Викстрьом
изпълняваща длъжността заместник-секретар           Председател

Дата на постановяване: 12.7.2023 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-227646