Номер на жалба: 53285/15

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

По делото Загорска срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ в комитет в състав:

          Йоаннис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), Председател,
          Йонко Грозев
          Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението;

Като взе предвид:

жалбата (№ 53285/15) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 21 октомври 2015 г. от българската гражданка, г-жа Мария Стоянова Загорска, родена през 1939 г. и живуща в София („жалбоподателката“), представлявана от г- жа К. Бозукова-Пеева, адвокат, практикуващ в Сливен;

решението за уведомяване за жалбата на българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерството на правосъдието;

становищата на страните;

След закрито заседание, проведено на 03 октомври 2023 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Делото е от вида, разгледан в Тодоров и други срещу България (№ 50705/11 и 6 други, 13 юли 2021 г.), и се отнася до отнемането на имуществото на жалбоподателката като придобито от престъпление.

2.  Компетентният орган — Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (наричана по-нататък „Комисията“) — внася искане за отнемане на имуществото, след като през 2008 г. жалбоподателката е осъдена за присвояване: тя е присвоила 43 345 евро (EUR), собственост на ръководеното от нея дружество, но в крайна сметка е върнала парите. Комисията проверява приходите и разходите на жалбоподателката в периода 1985-2008 г. Искането ѝ за отнемане се отнася до 108 067 български лева (BGN), равняващи се на 55 300 евро — парични средства, налични по банковите сметки на жалбоподателката. Сумата е отнета с окончателно решение на Върховния касационен съд от 25 юни 2015 г. Националните съдилища установяват, че жалбоподателката е открила банковите сметки приблизително по същото време, когато е извършила присвояването (между 2005 и 2007 г.), че не е имала достатъчно законни доходи, които да оправдаят притежаването на такава сума пари, като разходите ѝ през разглеждания период са надвишавали законните ѝ доходи, и че не е оборила презумпцията за престъпния произход на парите. Позовавайки се на член 1 от Протокол № 1 и член 13 от Конвенцията, жалбоподателката се оплаква, че отнемането е било несправедливо, по-специално защото е довело до двойно връщане на присвоените пари.

3.  Освен това жалбоподателката повдига оплакване по член 1 от Протокол № 1, че е трябвало да покрие съдебните разноски на Комисията. По-специално, първоинстанционният съд я осъжда да заплати 2 611 лв. (1 336 евро) за представителството на Комисията от юрисконсулт и 200 лв. (102 евро) за други разноски. Първата сума се равнява на минималното възнаграждение на адвокат на частно лице в производство по иск със същата стойност, съгласно практиката на националните съдилища по това време. От друга страна, второинстанционният съд, отбелязвайки решението на предходната инстанция, присъжда 200 лв. (102 евро) за представителството на Комисията, а Върховният касационен съд, без да излага конкретни мотиви, присъжда 830 лв. (425 евро). Общата сума на разноските по делото, възлизаща на 3 841 лв. (1 965 евро), е платена от жалбоподателката на 29 юли 2015 г.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I.        по отношение на отнемането на имуществото на жалбоподатеЛКАТА

4.  Оплакването подлежи на разглеждане само по член 1 от Протокол № 1 (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, § 129).

5.  Оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията, нито е недопустимо на друго основание. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

6.  Водещото решение по делото Тодоров и други (цитирано по-горе) се отнася до отнемането на твърдени облаги от престъпна дейност по силата на същото законодателство, приложено по настоящото дело, а именно Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност от 2005 г. (наричан по-нататък „Законът от 2005 г.“). Съдът установи някои потенциални недостатъци в Закона от 2005 г. и в начина, по който той е бил прилаган. В това отношение той подчерта комбинирания ефект от широкия обхват на приложението му – по отношение на предикатните престъпления и по отношение на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на ответниците, трудностите за ответниците да докажат това, което съдилищата считат за „законен“ доход през този период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всяко имущество, за което не е доказано, че има „законен“ произход, е резултат от престъпление (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, §§ 200-209).

7.  Позицията на Съда е, че въпреки че тези недостатъци не могат сами по себе си да превърнат всяко отнемане по Закона от 2005 г. в противоречащо на член 1 от Протокол № 1, те със сигурност поставят значителна тежест върху ответниците в производствата за отнемане. Поради това, като противотежест, е от решаващо значение националните съдилища да предоставят известни данни относно престъпното поведение, от което произхожда имуществото, предмет на отнемане, и да установят причинно-следствена връзка между това имущество и всяко такова поведение (пак там, §§ 210-15). Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът намери нарушение на член 1 от Протокол № 1 в онези от тях, в които националните съдилища не са успели да обосноват наличието на необходимата причинно-следствена връзка (пак там, §§ 217-50).

8.  В настоящия случай е важно, че жалбоподателката е върнала присвоените пари (вж. параграф 2 по-горе) и не се твърди, че тя е получила някаква друга облага от предикатното престъпление или че е участвала в друга престъпна дейност. Въпреки че националните съдилища са отбелязали, че жалбоподателката е внесла пари по банкови сметки приблизително по същото време, когато е извършила предикатното престъпление (пак там), те изглежда не са отчели факта, че присвоените пари, както беше споменато, са били върнати и че поради това предикатното престъпление само по себе си не е донесло финансова изгода. Следователно националните съдилища не са обосновали отнемането в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1, разяснени по-горе.

9.  Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.

II.     по отношение на съдебните разноски на комисията

10.  На следващо място, жалбоподателката се оплаква, че е била осъдена да заплати съдебните разноски на Комисията (вж. параграф 3 по-горе).

11.  Осъждането за разноските е постановено в съответствие с вътрешното право, в което е заложено правилото „загубилият да поеме разноските“: загубилата страна в гражданско производство трябва да заплати разноските на спечелилата страна. Съдът вече е постановявал, че такова правило само по себе си не противоречи на член 1 от Протокол № 1, дори в производства, в които държавата е страна (вж. Cindrić и Bešlić срещу Хърватия, № 72152/13, § 96, 6 септември 2016 г.). Жалбоподателката не оспорва самото правило.

12.  Това, което жалбоподателката твърди пред Съда, е, че осъждането й да заплати разноските на Комисията е било необосновано, тъй като Комисията не е имала правно основание да иска отнемането на парите ѝ.

13.  Въпреки че Съдът по-горе установи нарушение на правата на жалбоподателката по отношение на отнемането на имуществото ѝ, това нарушение е от процесуално естество, тъй като Съдът критикува националните съдилища, че не са доказали по надлежен начин, че парите по банковите сметки на жалбоподателката са били с престъпен произход, но не извършва самостоятелна преценка по въпроса (вж. параграф 8 по-горе). Жалбоподателката ще има възможност да подаде молба за възобновяване на производството за отнемане въз основа на заключението на Съда за нарушение (вж. за заключенията на Съда относно възобновяването на производството по сходни дела, разгледани в Тодоров и други, §§ 321-22 от цитираното по-горе решение), и ако в крайна сметка тя успее да обори иска на Комисията, т.е. ако се докаже, че това искане е било наистина неоснователно, тя може да поиска да ѝ бъдат възстановени съдебните разноски на Комисията съгласно член 245, ал. 3 и член 309, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс. На настоящия етап обаче Съдът не вижда причина да стигне до заключението, че жалбоподателката е осъдена необосновано да заплати разноските, единствено поради това, че отнемането може да не е било оправдано.

14.  Що се отнася до размера на въпросните разноски, жалбоподателката е трябвало да заплати равностойността на общо 1 965 евро (вж. параграф 3 по-горе). Тази сума не изглежда прекомерна, като се има предвид безспорната сложност на делата за отнемане (разграничи, например, от Национално движение „Екогласност“ срещу България, № 31678/17, § 82, 15 декември 2020 г., където Съдът критикува като прекомерно осъждането на сдружението жалбоподател да заплати равностойността на около 6 000 евро за процесуалното представителство на насрещната страна при възобновяване на производство, повдигащо единствено процесуални въпроси), както и факта, че сумата е присъдена за три инстанции (сравни в това отношение съображенията по делото Hoare срещу Обединеното кралство (реш. по допустимостта), № 16261/08, § 60, 12 април 2011 г.). Следва също така да се отбележи, че докато първоинстанционният съд е присъдил на Комисията 1 336 евро за нейното процесуално представителство — минималната сума, която би присъдил на частно лице — второинстанционният съд и Върховният касационен съд са присъдили много по-малки суми, като първият от тях изрично е взел предвид вече присъденото от предходната инстанция (вж. параграф 3 по-горе). Жалбоподателката, от своя страна, не е възразила на национално ниво срещу присъдените суми.

15.  Жалбоподателката твърди, че осъждането да заплати съдебни разноски е довело до прекомерна финансова тежест за нея. Съдът действително и преди е вземал предвид индивидуалното финансово състояние на жалбоподателите, когато е преценявал разумността на подобни разпореждания срещу тях (вж. например Cindrić и Bešlić, цитирано по-горе, § 109, и Bursać и други срещу Хърватия, № 78836/16, § 103, 28 април 2022 г.). Тук обаче жалбоподателката не е предоставила никакви подробности за собственото си финансово състояние, поради което Съдът не е в състояние да направи подобна преценка (за сравнение вж. Taratukhin срещу Русия (реш. по допустимостта), № 74778/14, § 46, 15 септември 2020 г.).

16.  С оглед на горните съображения Съдът счита, че осъждането на жалбоподателката да заплати съдебните разноски на Комисията в производството по отнемане на имущество не е представлявало непропорционална тежест за нея.

17.  Следователно тази част от жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 §§ 3, буква а) и 4 от Конвенцията.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

18.  Жалбоподателката не е претендирала имуществени вреди във връзка с оплакването относно отнемането на имуществото ѝ. Що се отнася до неимуществените вреди, тя претендира 20 000 евро (EUR). В допълнение тя претендира, в частта относно разходите и разноските, 2 030 евро, платени за нейното процесуално представителство пред Съда. В подкрепа на последното искане жалбоподателката представя разписка.

19.  Правителството оспорва претенциите.

20.  Като взема предвид обстоятелствата по делото, Съдът присъжда 3 000 евро за неимуществени вреди, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени.

21.  Освен това, като взема предвид документите, с които разполага, Съдът присъжда изцяло претендираната сума за разходи и разноски. По този начин Съдът присъжда на жалбоподателката още 2 030 евро, плюс евентуално дължимите данъци.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява оплакването относно отнемането на имуществото на жалбоподателката за допустимо, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.      Постановява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1;

3.      Постановява,

а)      че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателката, в рамките на три месеца, следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по обменния курс, приложим към датата на изплащане:

(i) 3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди

(ii) 2 030 EUR (две хиляди и тридесет евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателката, за разходи и разноски;

б)      че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.      Отхвърля искането на жалбоподателката за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 24 октомври 2023 г., в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

          Олга Чернишова                              Ioannis Ktistakis (Йоанис Ктистакис)
       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 24.10.2023 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-228351