Номер на жалба: 67568/16

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (П1-1) Защита на собствеността

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 67568/16
Център за независим живот
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет на 12 септември 2023 г., състоящ се от:

          Йоаннис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), Председател,
          Йонко Грозев,,
          Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 67568/16) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 15 ноември 2016 г. от сдружение „Център за независим живот“, създадено през 1995 г. и с адрес по регистрация в София („сдружението жалбоподател“ или „сдружението“), представлявано от г-жа С. Разбойникова, адвокат, практикуващ в София;

решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент, г-жа Р. Николова, относно жалбата; и

тезите на страните;

След обсъждане, реши следното:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Сдружението жалбоподател инициира дело за упражняване на  съдебен контрол върху разпоредбите, с които Министерският съвет (правителството) определя критерии за признаване на организациите на хора с увреждания или за хора с увреждания за „национално представителни“ и следователно за правото им на участие в националния консултативен орган към Министерски съвет за интеграция на тези хора, както и за различни данъчни облекчения и държавно финансиране. Осемнадесет други организации с нестопанска цел, които вече членуват в този консултативен орган, встъпват на страната на правителството. Върховният административен съд отхвърля жалбата на сдружението жалбоподател и последвалото обжалване и го осъжда да заплати съдебните разноски, направени от седемнадесетте встъпили страни в първоинстанционното производство и от деветте встъпили страни в касационното производство.

2.  Сдружението жалбоподател подава оплакване по чл. 1 от Протокол № 1, че осъждането му да заплати разноските на двете съдебни инстанции него неоснователно е засегнало собствеността му, и по чл. 6 § 1 от Конвенцията, че присъждането на разноските е в нарушение на правото му на достъп до съд. Позовавайки се на тези две разпоредби сдружението жалбоподател се оплаква също така, че касационният състав на Върховния административен съд е отказал при обжалване да разгледа възражението му срещу размера на присъдените разноски на встъпилите страни.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

А.    Оплакване по чл. 1 от Протокол № 1

3.  По силата на чл. 1 от Протокол № 1 сдружението повдига оплакване, че присъждането на разноските от двете инстанции, разгледали делото, в полза на встъпилите страни е незаконосъобразно и необосновано.

4.  Осъждането за разноски, с което се изисква от страна в производството да възстанови разходите и разноските на други страни, представлява намеса в „притежанията“ на страната по делото, срещу която е постановено (вж. Cindrić и Bešlić срещу Хърватия, № 72152/13, § 92, 6 септември 2016 г., и Национално движение „Екогласност“ срещу България, № 31678/17, § 71, 15 декември 2020 г.).

5.  Въпреки това, както е отбелязано от правителството и признато от сдружението, и както става ясно от информацията, предоставена от Върховния административен съд, нито една от встъпилите страни, в полза на които този съд е присъдил разноски, не е поискала издаване на изпълнителни листове с цел принудително изпълнение на разноските срещу сдружението. Няма и данни сдружението да е платило по друг начин тези разноски на встъпилите страни; като то не е направило такова твърдение и не е поискало обезщетение за имуществени вреди (за сравнение Киров и други срещу България (реш.), № 57214/09, § 42, 9 януари 2018 г.).

6.  Освен това тези присъждания на разноските очевидно вече не подлежат на принудително изпълнение. Съгласно българското право отговорността за разноски се урежда от облигационното право (вж. като цяло реш. № 67 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г., ВКС, IV г. о., и реш. № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., ВКС, IV г. о.; и по-специално по отношение на разходите в производствата пред административните съдилища, реш. № 9631 от 24.06.2019 г. по адм. д. № 12363/2018 г., ВАС, VI о., и опр. № 9984 от 04.10.2021 г. по адм. д. № 9486/2021 г., ВАС, VII о.). Следователно тази отговорност се погасява след изтичане на петгодишен давностен срок, приложим по отношение на исковете, предявени по този ред (вж. опр. № 538 от 17.06.2016 г. по гр. д. № 2367/2016 г., ВКС, III г. о., и опр. № 534 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 465/2019 г., ВКС, IV г. о.). Съдебните актове, с които са присъдени разноските стават окончателни съответно през май и юли 2016 г. Няма данни петгодишните давностни срокове по отношение на тях да са били прекъснати, поради което същите следва да са изтекли съответно през май и юли 2021 г. (за сравнение, Киров и други, цитирано по-горе, § 44).

7.  Следователно разглеждането на тази жалба е необосновано по смисъла на чл. 37 § 1, буква в) от Конвенцията (вж. Киров и други, цитирано по-горе, § 46).

8.  Твърдяното нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията произтича главно от а) конкретната процесуална конфигурация, възникнала по делото пред Върховния административен съд, и б) начина, по който този съд е тълкувал и прилагал правилата, уреждащи отговорността за разноски, когато е отхвърленa жалба, в производството по разглеждането, на която, на страната на ответника са встъпили множество страни — установени в чл. 143, ал. 3 и ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. и чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. (който по силата на чл. 144 от Кодекса от 2006 г. урежда всички въпроси, които не са изрично уредени в частта от същия кодекс, уреждаща съдебния контрол) — а не от начина, по който са формулирани тези правила. Следователно спазването на правата на човека не изисква продължаване на разглеждането на жалбата по член 37 § 1 в края от Конвенцията (вж. по аналогия, Khan срещу Германия (заличаване) [ГК], №. 38030/12, § 40, 21 септември 2016 г., и Mraović срещу Хърватия (заличаване) [ГК], № 30373/13, § 27, 9 април 2021 г.).

9.  Следователно жалбата трябва да бъде заличена от списъка на Съда в частта, която се отнася до това оплакване.

Б.    Оплаквания по чл. 6 § 1 от Конвенцията

10.  Оплакванията, че а) осъждането на сдружението да заплати разноски е било в нарушение на правото му на достъп до съд и че б) касационният състав на Върховния административен съд е отказал да разгледа възражението на сдружението срещу размера на претендираните от встъпилите страни разноски за касационното производство, следва да бъдат разгледани единствено в приложното поле на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

11.  Тази разпоредба е приложима към производствата относно разноските (вж. Robins срещу Обединеното кралство, 23 септември 1997 г., § 29, Доклади за присъди и решения 1997-V), но само ако е същата приложима към основното дело, за което се отнасят тези разноски (вж. Beer срещу Австрия, №. 30428/96, §§ 12-13, 6 февруари 2001 г.; Lamprecht срещу Австрия (реш.), № 71888/01, 25 март 2004 г.; и Macri срещу Италия (реш.), №. 38897/04, 12 юни 2007 г.). Общите принципи относно извършването на преценка дали чл. 6 § 1 се прилага към дадено производство в неговата гражданска част са установени в съдебната практика. Те са изложени например в делата Athanassoglou и други срещу Швейцария ([ГК], № 27644/95, § 43, ЕСПЧ 2000-IV), Bochan срещу Украйна (№ 2) ([ГК], № 22251/08, § 42, ЕСПЧ 2015 г.) и Grzęda срещу Полша ([ГК], № 43572/18, § 257, 15 март 2022 г.).

12.  В разглеждания случай производството, с което са свързани въпросните разноски, е самостоятелно производство за контрол на норми по чл. 185 - 196 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г., в Върховнияt административен съд е следвало да се произнесе — абстрактно и без никакво позоваване на конкретния случай на сдружението или на други производства, имащи индивидуално отношение към положението на сдружението — дали разпоредбите, с които правителството е определило критерии за признаване на организация на или за хора с увреждания за „национално представителна“, противоречат на норми от по-висок ранг (за сравнение Giesinger und Kopf GmbH & Co. KG и Alfons Giesinger срещу Австрия, № 13062/87, решение на Комисията от 29 май 1991 г., Решения и доклади 70, стр. 152, на стр. 155).

13.  Освен това в жалбата на сдружението за упражняване на съдебен контрол върху тези разпоредби, макар да се посочва, че невъзможността то да бъде признато за „национално представително“ съгласно действащите правила му пречи да получи държавно финансиране и различни привилегии и данъчни облекчения, не се твърди, че това засяга конкретни права, които самото сдружение е имало (за сравнение Giesinger und Kopf GmbH & Co. KG и Giesinger, цитирано по-горе, и за разлика от Voggenreiter срещу Германия, №. 47169/99, §§ 35-37, ЕСПЧ 2004-I (извлечения)).

14.  Изходът от производството не би трябвало непременно да засегне пряко и индивидуалното положение на сдружението (за разлика от Procola срещу Люксембург, 28 септември 1995 г., § 39, Серия A № 326, и Xero Flor w Polsce sp. z o.o. срещу Полша, №. 4907/18, § 208, 7 май 2021 г.). Дори Върховният административен съд да е отменил оспорените разпоредби на основание, че конституционните, международноправните и законовите разпоредби, цитирани от сдружението в жалбата му, изискват прилагането на по-малко строги критерии за признаване на сдружение на или за хора с увреждания за „национално представително“, това не би довело неизбежно до решение, с което сдружението се признава за „национално представително“. Такова признаване би зависело както от съдържанието на евентуалните (потенциални) нови разпоредби, които да заменят обжалваните от сдружението, така и от последващото (потенциално) индивидуално решение дали сдружението отговаря на критериите, предвидени в тези нови разпоредби.

15.  Следователно производствата, с които са свързани присъдените разноски, не са били пряко решаващи за „правото“ на сдружението.

16.  Освен това всяко „право“ на сдружението, което би могло да бъде застрашено в това производство, не може да се разглежда като „гражданско“. Основната последица от признаването на сдружението за „национално представително“ би била правото му да участва в консултативен орган към Министерски съвет. Правото на участие в обществен консултативен орган, който предоставя консултации по отношение на публичните политики обаче, не е „гражданско“ (вж. по аналогия, Geraguyn Khorhurd Patgamavorakan Akumb срещу Армения (реш.), № 11721/04, § 28, 14 април 2009 г.).

17.  Втората последица от такова признаване би била освобождаване от данък върху придобиването на имущество. Правото на освобождаване от данък също не е „гражданско“ (вж. Niedzwiecki срещу Германия (№ 2), № 12852/08, § 31, 1 април 2010 г.).

18.  Трета последица от такова признаване би била възможността за получаване на държавно финансиране. Правото на една организация с нестопанска цел да получава държавни субсидии обаче, също не е „гражданско“ (вж. Woonbron Volkshuisvestingsgroep и други срещу Нидерландия (реш.), № 47122/99, 18 юни 2002 г.).

19.  Поради това оплакванията по чл. 6 §   от Конвенцията са несъвместими ratione materiae с приложното поле на разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35 § 3, буква а) и трябва да бъдат отхвърлени на основание чл. 35 § 4.

В.    Съдебни разноски

20.  Когато жалба е отхвърлена на основание чл. 37 § 1 от Конвенцията, Съдът преценява дали да присъди разноски (чл. 43 § 4 от Правилата на Съда). Това се отнася и за частичното заличаване (вж. Sisojeva и други срещу Латвия (заличаване) [ГК], № 60654/00, § 131, ЕСПЧ 2007-I), но само по отношение на разноските, свързани със заличаваните жалби (вж. Youssef срещу Нидерландия (реш.), no. 11936/08, § 25, 27 септември 2011 г.).

21.  Като се има предвид това, документите, с които разполага Съдът, и съответните критерии (вж. Sisojeva и други, § 133, и Khan, § 47, и двете цитирани по-горе), на сдружението жалбоподател трябва да се присъдят 2 000 евро (EUR), плюс всички данъци, които могат да му бъдат начислени, за адвокатски хонорари, които да бъдат платени по банковата сметка на неговия представител пред Съда, г-жа С. Разбойникова.

По тези причини, Съдът единодушно

1.      Решава да заличи жалбата от списъка на делата си, доколкото същата се отнася до оплакването по чл. 1 от Протокол № 1, че осъждането на сдружението жалбоподател да заплати разноски представлява неоснователна намеса в притежанията му;

2.      Обявява жалбата в останалата ѝ част за недопустима;

3.      Постановява,

а)      държавата-ответник да заплати на сдружението жалбоподател в срок от три месеца 2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на сдружението, за разноски, които да бъдат платени по банковата сметка на представителя на сдружението пред Съда, г-жа С. Разбойникова;

б)      че от изтичането на горепосочените три месеца до плащането се дължи проста лихва върху тази сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

Изготвено на английски език и обявено в писмена форма на 5 октомври 2023 г.

          Олга Чернишова                              Ioannis Ktistakis (Йоанис Ктистакис)
       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 12.9.2023 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-228178