ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ДЕЛО ПЕНГЕЗОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 66292/14)

 

РЕШЕНИЕ

 

 

 

СТРАСБУРГ

10 октомври 2023 г.

 

Решението става окончателно при условията на член 44 § 2 от Конвенцията. То може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Пенгезов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ в състав:

                        Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), председател,    

Йонко Грозев,

                        Гергиос А. Сергидес (Georgios A. Serghides),

                        Дариан Павли (Darian Pavli),

                        Пеетер Роосма (Peeter Roosma),

                        Йоанис Кристакис (Ioannis Ktistakis),

                        Одни Мьол Арнардотир (Oddný Mjöll Arnardóttir), съдии,

и Милан Блашко (Milan Blaško), секретар на отделението,

Като взе предвид жалбата (№ 66292/14) срещу Република България, подадена пред Съда на 15 септември 2014 година от българския гражданин г-н Веселин Славов Пенгезов („жалбоподателя“) на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“),

Като взе предвид решението да се уведоми българското правителство („Правителството“) за оплакванията, свързани с независимостта и безпристрастността на Върховния административен съд, обхвата на извършения от него съдебен контрол и справедливия характер на производството, накърняването на личния живот и на правото на зачитане на притежанията на жалбоподателя, както и с липсата на ефективни правни средства за защита, и да обяви жалбата за недопустима в останалата част,

Като взе предвид заключенията на Страните,

След обсъждане в закрито заседание на 13 юни и 5 септември 2023 година,

Постанови следното решение, взето на посочената дата:

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

1.  Жалбата се отнася до временното отстраняване от длъжност на жалбоподателя, който е бил съдия и председател на апелативен съд, поради привличането му като обвиняем за нередности, за които се твърди, че са извършени в рамките на предишната му длъжност. Тя се отнася главно до съвместимостта на отстраняването с правото на жалбоподателя на зачитане на неговия личен живот, както и спазването на изискванията за справедлив процес, по-специално по отношение на изискването за независимост и безпристрастност и обхвата на проверката, извършена от Върховния административен съд по време на производството по съдебен контрол на решението.

 

фактите

 

2.  Жалбоподателят е роден през 1959 г. и живее в София. Той бе представляван от г-н М. Екимджиев, г-жа K. Бончева и г-жа С. Стефанова, адвокати в Пловдив.

3.  Правителството е представлявано от своя агент, г-жа И. Недялкова, от Министерството на правосъдието.

4.  Жалбоподателят е съдия в Софийския апелативен съд. От 2009 г. до 2014 г., заемал длъжността председател (административен ръководител) на този съд. От 2004 г. до 2009 г. е бил председател на Военно-апелативния съд в София.

 

I.        ОБРАЗУВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРЕСЛЕДВАНЕ СРЕЩУ жалбоподателя

 

5.  През 2011 г. Агенцията за държавна финансова инспекция е наложила на жалбоподателя административно наказание – глоба, в размер на 5000 лева (BGN) или приблизително 2500 евро (EUR) за нарушение на законодателството в областта на обществените поръчки. Обвинен е, че е сключил договори без обявяване на обществена поръчка във връзка с информационната система на Военно-апелативния съд в ситуация, която е изисквала прилагането на процедура с покана за участие в търг. За съответната поръчка е било осигурено финансиране от Европейския съюз по оперативна програма „Административен капацитет”. На Военно-апелативния съд, като юридическо лице, също е наложена административна глоба в размер на 15 000 лева (приблизително 7500 евро). Подадените жалби срещу тези решения довеждат през 2012 г. до отмяната им на основание изтекла давност за престъпленията.

6.  Тъй като мандатът на жалбоподателя като председател на Софийския апелативен съд изтича, длъжността е обявена за вакантна на 18 април 2014 г. Жалбоподателят кандидатства отново за нея.

7.  С акт от 22 април 2014 г., за който жалбоподателят е уведомен на 28 април 2014 г., Военно-окръжната прокуратура му повдига обвинение във връзка с горепосочената процедура за обществена поръчка за следното: неспазване на професионалните му задължения във връзка с възлагането на обществени поръчки, довело до вреди; съучастие в присвояване на средства; съучастие в предоставяне на невярна информация с цел получаване на европейски средства; и съучастие в предоставяне на невярна информация в рамките на проверка на администрацията. Според акта за привличане като обвиняем деянието е извършено в периода 2008–2009 г., когато жалбоподателят е заемал длъжността председател на Военно-апелативния съд, а след това в съучастие с новия председател на този съд, П.П. Наказателното разследване на деянието е било висящо от 2010 г. Впоследствие и други лица са привлечени като обвиняеми.

 

II.     ВРЕМЕННО ОТСТРАНЯВАНЕ ОТ ДЛЪЖНОСТ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ И ПРОИЗВОДСТВО ЗА СЪДЕБЕН КОНТРОЛ НА РЕШЕНИЕТО

 

8.  На 28 април 2014 г. главният прокурор иска от Висшия съдебен съвет (ВСС) да отстрани от длъжност жалбоподателя и съдия П.П. до приключване на наказателното производство. За целта той излага подробно деянията, в които е обвинен жалбоподателят, и извършените следствени действия. Според представената от главния прокурор информация на 21 май 2010 г. Софийска градска прокуратура е образувала наказателно преследване срещу неизвестно лице във връзка с обстоятелствата. От разследването е установено, че за информационната система на Военно-апелативния съд са сключени два договора на стойност съответно 182 560 лв. и 220 000 лв. (приблизително 93 000 евро и 112 000 евро) без отправяне на покана за представяне на оферти, с доставчици, които са участвали в разработването на проекта. След като било установено, че ситуацията противоречи на нормативната уредба, са били издадени документи със задна дата, за да се разделят договорите на обособени части, които до са под прага от 50 000 лв., изискващ отправянето на покана за участие в търг, след което са били подписани нови договори със същите доставчици за няколко поръчки до 50 000 лв. На 2 април 2014 г., след като е установила, че разследването е показало, че престъпленията са извършени от лица, подсъдни на военните съдилища, Софийска градска прокуратура е изпратила преписката на Военната прокуратура. Сезирането на Военната прокуратура е довело до привличането в качеството на обвиняеми на няколко лица, включително жалбоподателя, който като председател на Военно-апелативния съд е отговарял за процедурата по възлагане на обществени поръчки и впоследствие, по мнението на прокуратурата, е улеснил извършването на престъпления от правоприемника му на тази длъжност, съдия П.П.

9.  ВСС обсъжда предложението на заседанието си на 15 май 2014 г. От протокола на заседанието става ясно, че дебатите са били фокусирани до голяма степен върху въпроса дали е целесъобразно да се приложи първа алинея на/ от чл. 230 от Закона за съдебната власт, според която магистрат, привлечен като обвиняем за престъпление, извършено при упражняване на неговите правораздавателни функции, трябва да бъде автоматично отстранен от длъжност, или втора алинея на същия член, която предвижда, че ВСС може да отстрани магистрат, привлечен като обвиняем за престъпление без връзка с правораздавателните му функции. Един от членовете на ВСС се обявява против временното отстраняване от длъжност на жалбоподателя, тъй като счита, че то не е необходимо нито за целите на наказателното производство, нито за опазване авторитета на съдебната система. Главният прокурор и други двама членове на съвета заявяват, че отстраняването е наложително предвид сериозните обвинения, повдигнати срещу жалбоподателя. С гласуване с вдигане на ръка ВСС решава, че трябва да се приложи втора алинея на чл. 230 от Закона за съдебната власт. След повторно тайно гласуване, с шестнадесет гласа „за“, един „против“ и три „въздържал се“, ВСС нарежда временно отстраняване от длъжност на жалбоподателя. На същото заседание е гласувано и временното отстраняване от длъжност на съдия П.П.

10.  Жалбоподателят обжалва и иска отмяна, като твърди, че решението на ВСС е постановено при неспазване на процедурните правила, в нарушение на материалния закон и неговата цел. Той твърди по-специално, че правото му на защита не е зачетено и че постановеното решение е недостатъчно мотивирано. Позовавайки се на общия принцип за истинност на административното производство, той изтъква, че преди да се произнесе, ВСС е трябвало да разгледа основателността на повдигнатите срещу него наказателни обвинения и наличието на риск за правилното протичане на наказателното производство, ако той остане да изпълнява длъжността си. В тази връзка той отбелязва, че наказателното производство е образувано преди няколко години и че обстоятелствата навеждат на мисълта, че повдигнатото му обвинение е имало за цел да попречи на кандидатурата му за нов мандат като председател на апелативния съд. Позовавайки се на общия принцип на пропорционалност, той твърди, че временното му отстраняване не е било оправдано от гледна точка на нуждите на наказателното производство, а в същото време му е наложило значителни ограничения, като го е лишило от работа за неопределен период от време. Той счита също така, че подобно отстраняване нарушава презумпцията за невиновност и независимостта на съдиите, гарантирани от българската Конституция и международните конвенции.

11.  Жалбоподателят иска също така от Върховния административен съд да бъде спряно предварителното изпълнение на отстраняването му от длъжност, като изтъква, че то би причинило трудно поправими вреди на здравето му, доброто му име, способността му да работи и да получава доход.

12.  С определение от 24 юни 2014 г. Върховният административен съд отхвърля искането за спиране на предварителното изпълнение. Той счита, че временното отстраняване от длъжност на жалбоподателя и последиците от тази мярка върху живота му са оправдани от необходимостта да се запази общественото доверие в съдебната система чрез временно отстраняване от длъжност на магистрати с повдигнато обвинение. Съдът счита също така, че подобно отстраняване е още по-належащо, когато въпросният магистрат заема, подобно на жалбоподателя, висок пост. Той отбелязва, че ако наказателното производство приключи с оправдателна присъда или прекратяване на делото, лицето ще бъде възстановено на длъжността си и ще получи цялото си неизплатено възнаграждение.

13.  На 1 август 2014 г. след жалба на жалбоподателя определението е потвърдено от петчленен състав на Върховния административен съд. Въпросните съдии приемат, че твърдените от засегнатото лице вреди не са „трудно поправими“, доколкото те могат да бъдат компенсирани, в случай че решението на ВСС бъде отменено, чрез предоставяне на обезщетение съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (наричан по-нататък „Закон за отговорността на държавата“).

14.  На 26 юни 2014 г. ВСС разглежда кандидатурата на жалбоподателя, който е единствен кандидат за поста председател на Софийския апелативен съд, и решава с дванадесет гласа „за“, четири „против“ и пет „въздържал се“ да я отхвърли.

15.  В съдебното производство относно временното отстраняване от длъжност на жалбоподателя Върховният административен съд, в състав от трима съдии, се произнася с решение на 16 януари 2015 г. По отношение на твърдяната липса на мотиви в решението на ВСС Съдът постановява, че то е достатъчно мотивирано с аргументите, развити в предложението на главния прокурор и в становищата, изразени от членовете на ВСС по време на обсъждането, както е предвидено в чл. 34 от Закона за съдебната власт (параграф 30 по-долу). В това отношение той отбелязва, че главният прокурор е посочил, че отстраняването е необходимо за правилното протичане на наказателното производство, че трима членове на ВСС са заявили, че повдигнатите обвинения са несъвместими с оставането на жалбоподателя на длъжността му и че останалите членове, които са взели отношение по това дали да се приложи алинея 1 или 2 на чл. 230, не са изложили аргументи против отстраняването. Що се отнася до спазването на процедурата, Върховният административен съд счита, че възможността за явяване пред ВСС и представяне на аргументи не се изисква от закона, тъй като въпросното производство не е дисциплинарно. Той констатира, че условието за наличие на наказателно производство срещу жалбоподателя е налице и че деянието, в което е обвинен, е било подробно изложено от главния прокурор, така че ВСС е установил съответните обстоятелства, преди да вземе решението си. Съдът допълва, че нито ВСС, нито Върховният административен съд в рамките на контрола за законосъобразност, е длъжен да проверява дали обвинителният акт е необоснован, тъй като основателността на повдигнатите обвинения срещу жалбоподателя е от компетентността на наказателните съдилища. Тричленният съдебен състав намира още, че ВСС правилно се е позовал на алинея 2 от чл. 230 от Закона за съдебната власт, отнасяща се до наказателно преследване за престъпления, несвързани с правораздавателните функции на магистратите. Накрая, съдът отсъжда, че ВСС не е превишил границите на дискреционните си правомощия, като е преценил, че мярката за временно отстраняване е необходима с оглед естеството на престъпленията, в които е обвинен жалбоподателят.

16.  Засегнатото лице подава касационна жалба. То твърди по-специално, че тричленният състав, като е отказал да разгледа основателността на повдигнатите срещу него обвинения и като е отхвърлил исканията му за доказателства в това отношение, е ограничил неоправдано обхвата на своя съдебен контрол и не е успял да отговори на неговите доводи.

17.  С решение от 25 февруари 2016 г. петчленен състав на Върховния административен съд отхвърля касационната жалбата на жалбоподателя и потвърждава първата присъда, като по същество повтаря мотивите ѝ. В особено мнение към решението един от съдиите от състава изразява становище, че решението на ВСС е трябвало да бъде отменено, тъй като не е било достатъчно мотивирано по въпроса за необходимостта и пропорционалността на мярката за временно отстраняване.

 

III.   ПОСЛЕДВАЩО РАЗВИТИе

 

18.  След изменение на Закона за съдебната власт през август 2016 г., с което се премахва възможността по чл. 230 от същия закон за временно отстраняване от длъжност на магистрат за престъпления, несвързани с правораздавателните му функции (параграф 25 по-долу), жалбоподателят поисква да бъде възстановен на длъжността си. ВСС разглежда искането през ноември 2016 г. и решава, че временното отстраняване на лицето вече няма правно основание предвид законодателната промяна. Жалбоподателят е възстановен на поста си като съдия на 29 ноември 2016 г. Но прокуратурата поисква временно отстраняване от длъжност на жалбоподателя по реда на Наказателно-процесуалния кодекс с мотива, че лицето може да повлияе на свидетел. На 22 декември 2016 г. съдът, компетентен да разгледа наказателното дело, отхвърля искането, като решава, че отстраняването на жалбоподателя не е оправдано от гледна точка на нуждите на наказателното производство и че прокуратурата е можела да разпита въпросния свидетел по-рано.

19.  С присъда от 21 юни 2019 г. Софийският градски съд признава жалбоподателя за виновен в нарушение на професионалните му задължения, довело до вреди, тъй като не е открил процедура за възлагане на обществена поръчка, в ущърб на Военно-апелативния съд, който не получава финансирането, предвидено по оперативна програма „Административен капацитет”, и в представяне на неверни данни с цел получаване на европейски средства и го осъжда на една година лишаване от свобода условно. Засегнатото лице е оправдано по обвинението за присвояване на средства.

20.  С решение от 4 декември 2020 г. Софийският апелативен съд отменя присъдата и оправдава жалбоподателя, както и останалите подсъдими, по всички обвинения. Апелативният съд приема по-специално, че престъплението, свързано с неспазване на разпоредбите относно обществените поръчки, не е било осъществено поради липса на щети за военно-апелативния съд и че не е установено намерението за представяне на невярна информация. Тъй като не е обжалвано, решението влиза окончателно в сила на 22 декември 2020 г.

21.  След това решение жалбоподателят подава молба до ВСС да бъде възстановен на длъжността си „със задна дата“, за периода от 2014 г. до 2016 г. Молбата му е отхвърлена на 30 март 2021 г. Решението на ВСС е потвърдено от Върховния административен съд на 30 юни 2021 г.

22.  Жалбоподателят претендира от друга страна да му бъдат изплатени неполучените възнаграждения за периода на временното му отстраняване, на основание чл. 231, ал. 1 от Закона за съдебната власт. На 21 май 2021 г. председателят на апелативния съд разпорежда изплащането на 120 305 лв. (приблизително 60 000 евро) просрочени заплати за периода на отстраняването и поисква от ВСС бюджетът на апелативния съд да бъде съответно увеличен. На 10 юни 2021 г. ВСС уважава искането. Сумата е изплатена на жалбоподателя на 25 юни 2021 г.

23.  На 17 март 2022 г. жалбоподателят подава иск пред Софийския градски съд на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата, за обезщетение за вредите, причинени от неправомерно образуваното срещу него наказателно преследване. Той претендира за обезщетение за моралните вреди, понесени в резултат на наказателното преследване, по-специално отстраняването му от длъжност, както и за различните имуществени вреди, включително премиите, на които не е имал право поради висящото срещу него наказателно производство. Това производство продължава да е висящо по последна информация, предоставена от страните.

 

ПРИЛОЖИМА ПРАВНА УРЕДБА

 

I.        ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

 

A.    Закон за съдебната власт

 

1.     Временно отстраняване от длъжност на магистрат

 

24.  Съгласно член 230 от Закона за съдебната власт в редакцията му, приложима към момента на установяване на фактите по делото през 2014 г., съдия, прокурор или следовател, привлечени като обвиняеми за престъпление, извършено при упражняване на правораздавателните им функции, е следвало да бъдат временно отстранени от длъжност от ВСС до приключване на наказателното производство, без да могат да получават заплатата си. В случай на обвинение за престъпления, несвързани с правораздавателните функции, ВСС е можел да отстрани магистрата по искане на една пета от членовете си или на главния прокурор. Към момента на обстоятелствата по делото това е било от компетентността на пленарния състав на ВСС. След реформа на състава на този орган, извършена през април 2016 г., временното отстраняване на съдия вече е от компетентността на съдийската колегия на ВСС.

25.  Възможността за отстраняване на магистрат от длъжност за нарушения, несвързани с правораздавателните му функции, е отменена с влязлото в сила на 9 август 2016 г. изменение на Закона за съдебната власт. През август 2017 г. възможността е въведена отново в закона и временното отстраняване става автоматично във всички случаи, когато магистратът е привлечен като обвиняем за умишлено престъпление. През ноември 2017 г. чл. 230 е изменен отново, за да се разграничат двете хипотези — отстраняването е задължително в случай на повдигане на обвинение за престъпления, извършени при упражняване на правораздавателните функции, и не е задължително в останалите случаи. Законът за изменение от август 2016 г. също така предвижда максимален период за всяко временно отстраняване от длъжност, който вече не може да надвишава осемнадесет месеца, ако съответният магистрат не е бил изправен на съд през това време, както и запазване на възнаграждение в размер на минималната заплата за срока на отстраняването.

26.  С решение от 21 февруари 2019 г. Конституционният съд обявява за противоконституционна и отменя за в бъдеще разпоредбата на член 230, алинея 1 от Закона за съдебната власт, която предвижда автоматично временно отстраняване на магистрати, привлечени като обвиняеми за престъпления, свързани с правораздавателните им функции, с мотива, че автоматичният характер на отстраняването, без възможност ВСС да прецени необходимостта от него, подкопава независимостта на съдебната система. По този повод Конституционният съд отбелязва, че целта на член 230 не е да гарантира правилното протичане на наказателното производство, а да запази авторитета на съдебната система. Следователно ВСС трябва да проверява във всеки отделен случай дали временното отстраняване на привлечения като обвиняем магистрат е необходимо за постигане на тази цел.

27.  Член 231 от Закона за съдебната власт предвижда от друга страна, че в случаите, когато образуваното наказателно преследване приключи с оправдателна присъда или прекратяване на делото, отстраненият магистрат се възстановява на длъжността му и има право на изплащане на пълния размер на неполучените възнаграждения.

 

2.     Съдебен контрол на решенията на ВСС

 

28.  Дори и при липса на изрична разпоредба в закона, според постоянната съдебна практика решението, с което ВСС разпорежда временно отстраняване от длъжност на магистрат на основание на чл. 230 от Закона за съдебната власт, нарушава правата на въпросния магистрат и може да бъде предявен иск за отмяната му пред Върховния административен съд по реда на Закона за съдебната власт (чл. 36) и Административнопроцесуалния кодекс (чл. 145) (реш. № 5681 от 23.04.2013 г. по адм. д. № 315/2013 г., ВАС, VI отд.). Съгласно чл. 146 от Административнопроцесуалния кодекс основанията за отмяна на административните актове са липса на компетентност на издателя на акта, неспазване на установената форма, съществено нарушение на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона. По смисъла на чл. 169 от този Кодекс за актове, постановени от администрацията в хода на упражняване на нейната дискреционна власт, съдебният контрол се състои в проверка дали административният орган наистина е имал дискреционна власт и дали са спазени условията за законосъобразност на акта. Когато установи незаконосъобразност на такъв акт, Върховният административен съд го отменя и връща преписката на административния орган, за да се произнесе отново в съответствие с неговите указания относно прилагането и тълкуването на закона (чл. 172 от Кодекса).

29.  Съгласно съдебната практика на Върховния административен съд, в рамките на проверката за законосъобразност административният съд трябва по-специално да провери дали са спазени общите принципи на административното производство, посочени в чл. 4 до 14 от Кодекса, които уреждат упражняването от администрацията на предоставената ѝ дискреционна власт (реш. № 4128 от 29.03.2010 г. по адм. д. № 1255/2010 г., ВАС, 5-чл. с-в ; реш. № 4149 от 26.03.2013 г. по адм. д. № 8105/2012 г., ВАС, III отд.). Сред тези принципи е принципът на пропорционалност, посочен в член 6 от Кодекса, който изисква администрацията да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо; нейните действия не трябва да засягат права и законни интереси на администрираните лица в по-голяма степен от най-необходимото за целта, определена в закона.

30.  По отношение на съдебния контрол на решенията, взети по реда на чл. 230, ал. 2 от Закона за съдебната власт, Върховният административен съд оставя на ВСС много широка свобода на преценка при вземането на решение за необходимостта от временно отстраняване на разследван магистрат и не проверява целесъобразността на такова решение. Той обаче проверява дали въпросният магистрат действително е обвинен за престъпление от общ характер (така например съдът е отменил решение за временно отстраняване, когато се е оказало, че въпросният магистрат не е бил с официално повдигнато обвинение – реш. № 3528 от 13.03.2014 г. по адм.д. № 502/2014 г., ВАС, 5-чл. с-в). Освен това съдът проверява дали необходимостта от постановяване на временно отстраняване от длъжност е била обсъдена от ВСС и дали предложението на главния прокурор за отстраняване на съответния магистрат и/или изказванията на членовете по време на обсъждането, за които се счита, че съдържат мотивите за решението съгласно чл. 34 от Закона за съдебната власт, излагат макар и накратко причините за въпросното отстраняване (реш. № 9895 от 28.09.2015 г. по адм. д. № 6590 /2015 г., ВАС, VI отд; реш. № 749 от 25.01.2016 г. по адм. д. № 11716/2015 г., ВАС, 5-чл. състав; той е отменил по този начин решение, взето без обсъждане от ВСС за необходимостта от временно отстраняване на магистрат – реш. № 3528 от 13.03.2014 г. по адм. д. № 502/2014 г., ВАС, 5-чл. с-в). Но ВСС и самият Върховен административен съд, в рамките на проверката за законосъобразност, трябва да зачитат независимостта на прокуратурата и наказателните съдилища и не са длъжни да проверяват правомерността или основателността на предявеното обвинение (реш. № 5681 от 23.04.2013 г. по адм. д. № 315/2013, ВАС, VI отд.).

 

3.     Статут на съдиите и на ВСС

 

31.  Приложимото вътрешно законодателство, уреждащо статута на съдиите и състава и правомощията на ВСС, е изложено в решението Донев срещу България (№ 72437/11, §§ 30-37, 26 октомври 2021 г.). Освен това съгласно чл. 129, ал. 3, т. 3 от Конституцията и чл. 165, ал. 1, т. 3 от Закона за съдебната власт лице, осъдено на лишаване от свобода за умишлено престъпление, не може да изпълнява длъжността съдия, прокурор или следовател, а всеки магистрат, осъден на такова наказание, трябва да бъде отстранен от длъжност. Престъпленията, за които жалбоподателят е обвинен в настоящия случай (параграф 7 по-горе), се наказват с наказания до десет години лишаване от свобода.

 

Б. Закон за отговорността на държавата и общините за вреди

 

32.  По смисъла на чл. 1 от този закон държавата и общините отговарят за имуществените и неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административната им дейност.

33.  Чл. 2 от същия закон гласи:

 

„1)  Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

(...)

3.  обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление (...)“

 

34.  Съгласно чл. 4 от закона държавата носи отговорност дори и при невиновно причиняване, а присъденото обезщетение покрива всички имуществени и неимуществени вреди, причинени в резултат на наказателното преследване. От съществуващата съдебна практика е видно, че при прилагането на тези текстове националните съдилища вземат предвид различни вреди като психическо страдание, увреждане на репутацията, неизплатени заплати и др. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 е била приложена по-специално за предоставяне на обезщетение за вреди, причинени от временно отстраняване от длъжност, мотивирано с образувано наказателно преследване, на основание чл. 230 от Закона за съдебната власт.

 

II.     ПРИЛОЖИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ТЕКСТОВЕ

 

35.  В своето Становище № 855/2016 относно Закона за съдебната власт (CDL-AD(2017)018), прието по време на 112-тата ѝ пленарна сесия (6-7 октомври 2017 г.), Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия) прави следните коментари относно временното отстраняване от длъжност на привлечен като обвиняем магистрат, както е предвидено в чл. 230 от Закона за съдебната власт в редакцията му, приложима към съответния момент (параграф 25 по-горе):

 

„44.  И накрая, Венецианската комисия е особено обезпокоена от изменението на Закона за съдебната власт, прието през юли 2017 г., което косвено дава на прокуратурата значителна власт над съдиите. (...)

45. (...) Съгласно чл. 230 съдийската колегия на ВСС е длъжна временно да отстрани от длъжност съдия, срещу когото е повдигнато обвинение от прокурор („трябва да отстрани”). По този начин прокурорите косвено имат правомощието да предизвикат отстраняване от длъжност на съдия за сравнително дълъг период от време въз основа на (сравнително) малко доказателства. Тази ситуация може да се окаже опасна за независимостта на съдиите. (...)

46. ​​​​Венецианската комисия приема, че съдия, срещу когото има сериозни обвинения, трябва да може да бъде временно отстранен от длъжност. Съдийската колегия обаче трябва да може да провери тежестта и основателността на обвиненията. Съгласно настоящата редакция на чл. 230 съдийската колегия на ВСС изглежда има само формалната роля да одобри отстраняването, след като прокуратурата вече е задействала механизма по чл. 230. (...)“

 

ПРАВОТО

 

I.        ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 

36.  Жалбоподателят се оплаква от несправедливостта на процедурата по временното му отстраняване от длъжност. Той твърди, че ВСС и Върховният административен съд не са изпълнили изискванията за независимост и безпристрастност, провъзгласени в член 6 § 1 от Конвенцията, и не са предоставили достатъчно мотиви за своите решения. Той счита също така, че Върховният административен съд не е извършил достатъчна по обхват съдебна проверка на решението на ВСС за отстраняването му от длъжност. Член 6 § 1 е формулиран, както следва в приложимите му части:

 

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (…), има право на справедливо (…) гледане на неговото дело (…) от независим и безпристрастен съд (...)”

 

A.    Допустимост

 

1.     По приложимостта на член 6 от Конвенцията

 

37.  Страните се съгласяват да приемат, че член 6 от Конвенцията е приложим в своя гражданскоправен аспект. Съдът се позовава на общите принципи от своята съдебна практика относно приложението на член 6 към трудови спорове, засягащи държавни служители и по-специално магистрати, както са обобщени в решението Grzęda срещу Полша ([GC], № 43572/18, §§ 257–264, 15 март 2022 г.). Той припомня, че вече е установявал, че въпросната разпоредба е приложима в нейния гражданскоправен аспект към производства по временното отстраняване от длъжност на магистрати в рамките на висящи дисциплинарни производства (Camelia Bogdan срещу Румъния, № 36889/18, § 70, 20 октомври 2020 г. и Juszczyszyn срещу Полша, № 35599/20, § 137, 22 октомври 2022 г.). Съдът не вижда причина да приема друго по настоящото дело, в което временното отстраняване на жалбоподателя от длъжност е разпоредено на основание образувано срещу него наказателно преследване.

38.  В настоящото дело Съдът отбелязва, че ВСС се е произнесъл за временното отстраняване на жалбоподателя, без последният да е могъл да се яви пред този орган или да представи аргументи в своя защита, обстоятелства, които могат да поставят под въпрос съответствието на процедурата на член 6 от Конвенцията, в случай че тази разпоредба се приеме за приложима на този етап. Съдът обаче не счита за необходимо да разглежда допълнително въпроса дали член 6 е бил приложим на етапа на вземане на решение от ВСС, нито дали процедурата пред този орган е била в съответствие с въпросната разпоредба. Той припомня, че когато орган, отговорен за разглеждането на спорове, свързани с „граждански права и задължения“, не изпълни всички изисквания на член 6 § 1, няма нарушение на Конвенцията, ако процедурата пред този орган подлежи на последващ контрол от съдебен орган, който може да упражнява пълен съдебен контрол, предоставящ гаранциите по този член, т.е. ако структурни или процедурни недостатъци, идентифицирани в процедурата, бъдат коригирани в рамките на последващ контрол от съдебен орган, който може да упражнява пълен съдебен контрол (Ramos Nunes de Carvalho e Sá срещу Португалия, № 55391/13, 57728/13 и 74041/13, § 132, 6 ноември 2018 г., и цитираните там дела, както и Донев срещу България, № 72437/11, § 86, 26 октомври 2021 г.). Следователно в настоящия случай Съдът ще разгледа само доводите на жалбоподателя доколкото те се отнасят до производството по съдебен контрол на решението на ВСС от страна на Върховния административен съд.

 

2.     По възраженията на Правителството

 

39.  В своите допълнителни заключения Правителството твърди, че жалбоподателят е представил в заключенията си относно допустимостта и основателността на жалбата от 13 юни 2022 г. нови оплаквания и доводи за липсата на независимост на ВСС спрямо други органи, поради състава му. Според Правителството тези оплаквания не са били изложени нито в първоначалната жалба до Съда, нито в рамките на вътрешните производства и следователно са недопустими поради неспазване на шестмесечния срок или, алтернативно, поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. Съдът отбелязва, че въпросните възражения се отнасят до процедурата пред ВСС и поради причините, изложени в предходния параграф, не счита за необходимо да ги разглежда. Този извод обаче няма да му попречи да вземе предвид съответните елементи, касаещи ВСС, при разглеждането на другите оплаквания на жалбоподателя (Ramos Nunes de Carvalho e Sá, горецитирано, §§ 106‑107).

 

3.     Заключение относно допустимостта

 

40.  Като отбелязва освен това, че оплакването не е явно неоснователно, нито недопустимо на друго основание, посочено в член 35 от Конвенцията, Съдът го обявява за допустимо.

 

Б. По същество

 

41.  Съдът ще разгледа последователно двата аспекта на оплакването на жалбоподателя отнасящо се на първо място до обхвата на съдебната проверка, извършена от Върховния административен съд на решението на ВСС, и на второ място, до спазването на изискванията за независимост и безпристрастност в производството пред Върховния административен съд.

 

1. Относно обхвата на съдебната проверка, извършена от Върховния административен съд на решението на ВСС

 

a)      Становища на страните

 

42.  Като се позовава на критериите, развити в съдебната практика на Съда относно обхвата на съдебния контрол, изискван в член 6 от Конвенцията (Ramos Nunes de Carvalho e Sá, горецитирано, § 179), жалбоподателят твърди, че няма основание да се приеме за достъчен ограчинетия съдебен контрол, извършен по настоящето дело. В тази връзка той подчертава, че предметът на делото не се отнася до специфичен въпрос, изискващ специализирани познания, нито от област, предполагаща голяма свобода на действие за ВСС, като назначенията или повишенията на магистрати. Що се отнася до гаранциите, свързани с вземането на решение от ВСС, той твърди, че такива не са съществували, доколкото той не е бил информиран за процедурата и не е могъл да се яви пред ВСС или да представи своите аргументи. Той припомня също така, че законът не предвижда изрично право на обжалване на решение на ВСС за временно отстраняване от длъжност на магистрат. Оплаква се и от отказа на Върховния административен съд да разгледа основателността на наказателните обвинения, послужили като основание за отстраняването му, както и от недостатъчната мотивираност на решенията на върховния съд.

43.  Правителството изтъква, че Върховният административен съд е напълно компетентен да провери всеки съответен фактически въпрос или правното основание на решението на ВСС, както и че той е имал правомощието, ако е необходимо, да отмени решението. То поддържа, че ако върховният съд не е направил пълна проверка на решението, взето от ВСС, той все пак е проверил, че ВСС не е превишил дискреционните си правомощия. Наред с това то изтъква, че ВСС и Върховният административен съд са разполагали с достатъчно доказателства относно повдигнатите срещу жалбоподателя обвинения и че са могли да проверят дали те не са произволни или напълно неоснователни, въпреки че не са могли да ги разгледат по същество, имайки предвид необходимостта да се запази институционалната независимост на прокуратурата и наказателните съдилища, единствено компетентни да се произнесат по наказателната отговорност на жалбоподателя.

 

б) Преценка на Съда

 

44.  Съдът се позовава на общите принципи от своята съдебна практика относно обхвата на съдебния контрол и мотивите на съдебните решения, които са обобщени в решението Ramos Nunes de Carvalho e Sá (горецитирано, §§ 176-185). В него той припомня по-специално, че за да прецени дали в даден случай националните съдилища са извършили достатъчна по обхват проверка, той трябва да вземе предвид правомощията, предоставени на въпросния съд, и елементи като: а) предмета на оспорваното решение, по-специално дали се отнася до специализиран въпрос, изискващ професионални познания или опит, и дали и до каква степен включва упражняване на дискреционното правомощие на администрацията; б) използвания метод за вземане на решението и по-специално процедурните гаранции, съществуващи в рамките на процедурата пред административния орган; и в) съдържанието на спора, включително средствата за обжалване, както желани, така и действително развити (пак там, § 179). Следователно въпросът дали е била извършена достатъчна по обхват съдебна проверка зависи от обстоятелствата по всяко дело: ето защо Съдът трябва да се ограничи, доколкото е възможно, до разглеждането на въпроса, повдигнат в жалбата пред него, и до определяне дали при обстоятелствата по делото е била направена адекватна проверка (ibidem, § 181).

45.  Що се отнася до обхвата на проверката, осъществявана от българския Върховен административен съд върху решенията на ВСС, Съдът припомня, че вече е разглеждал този въпрос в решенията Донев (горецитирано) и Мирослава Тодорова срещу България (№ 40072/13, 19 октомври 2021 г.), във връзка с дисциплинарна санкция, както и в решението по делото Цанова-Гечева срещу България (№ 43800/12, 15 септември 2015 г.), във връзка с решение за вътрешно повишаване на съдии. По тези дела Съдът е разгледал правомощията на Върховния административен съд и обхвата на неговата проверка и е стигнал до заключението, вземайки предвид по-специално предмета на конкретните производства и мотивите, изложени в отговор на аргументите,  изтъкнати от съответните жалбоподатели, че извършената от върховния съобщ проверка отговаря на изискванията на член 6 (Донев, §§ 87‑90, Мирослава Тодорова, §§ 110-112, и Цанова-Гечева, §§ 90-105, всички горецитирани).

46.  В настоящия случай, подобно на горецитираните решения, Съдът отбелязва, че Върховният административен съд е бил компетентен да провери законосъобразността от фактическа и от правна страна на решението, с което ВСС е отстранил жалбоподателя, и че е разгледал основните доводи, изтъкнати от лицето в това отношение (параграф 15 по-горе). При преценка – основана на доводите на жалбоподателя или направена в рамките на служебна проверка, че решението е незаконосъобразно от гледна точка на вътрешното право, съдът е имал правомощието да отмени решението на ВСС и да върне преписката за ново разглеждане пред същия орган (параграф 28 по-горе и Цанова-Гечева, горецитирано, § 54).

47.  Що се отнася до предмета на процесното решение, Съдът отбелязва, че той се е отнасял до необходимостта от отстраняване на жалбоподателя от длъжността му на съдия и председател на съд след повдигането на обвинение срещу него, с цел да се запази авторитета на съдебната власт. Безспорно е, че този въпрос е включвал упражняването на дискреционните правомощия на ВСС, орган, специално отговарящ съгласно българската Конституция за осигуряване на самостоятелното управление на съдебната система, с по-общата цел да гарантира правилното функциониране и независимостта на правосъдието. Съдът вече е признавал значението на отговорностите, които Конституцията възлага на ВСС, в една първостепенна по значение област от гледна точка на върховенството на правото и разделението на властите, както и уважението, дължимо на неговите решения (вж. mutatis mutandis, Цанова-Гечева, горецитирано, § 100, и Ramos Nunes de Carvalho e Sá, горецитирано, § 195). Но той отбелязва, че в настоящия случай предметът на делото не се е отнасял до назначаването или повишаването на съдия, област, в която явно много широки дискреционни правомощия трябва да бъдат оставени на органа, управляващ съдебната система (Цанова-Гечева, горецитирано, § 100), а до временното отстраняване от длъжност на съдия, решение, което потенциално може да има сериозни последици за живота и кариерата на съответното лице.

48.  В това отношение Съдът многократно е подчертавал особената роля на съдебната система в обществото: като гарант на справедливостта, основна ценност в една правова държава, тя трябва да се ползва с доверието на гражданите, така че съдиите да могат да изпълняват по най-добрия начин своята мисия (Grzęda, горецитирано, § 302, и цитираната там съдебна практика). Това съображение, изложено по-специално в дела, свързани с правото на съдиите на свобода на изразяване (вж. например Guz срещу Полша, № 965/12, § 86, 15 октомври 2020 г.), е преценено за еднакво уместно както при приемането на мерки, ограничаващи правото на свобода на членовете на съдебната власт (Alparslan Altan срещу Турция, № 12778/17, § 102, 16 април 2019 г., и Baş срещу Турция, № 66448/17, § 144, 3 март 2020 г.), така и правото на съдиите на достъп до съд по въпроси, свързани с техния статут или кариера (Gumenyuk и други, № 11423/19, § 52, 22 юли 2021 г., и Bilgen срещу Турция, № 1571/07, § 58, 9 март 2021 г.). Като се има предвид важното място, което заема съдебната власт сред държавните органи в едно демократично общество и значението, отдавано на разделението на властите и необходимостта от опазване независимостта на правосъдието, Съдът трябва да бъде особено внимателен към защитата на членовете на съдебната система срещу мерки, засягащи техния статут и кариера и способни да застрашат тяхната независимост и самостоятелност (Gumenyuk и други, § 52, и Bilgen, § 58, и двете горецитирани).

49.  Що се отнася до метода, използван за вземане на оспорваното решение, Съдът отбелязва, че вътрешното право не предвижда съответният съдия да бъде информиран за искането на главния прокурор, нито да може да се яви или да представи аргументите си пред ВСС. Нещо повече, като се има предвид методът на вземане на решение от ВСС, чрез тайно гласуване, мотивите за решението не са ясно изложени, а трябва да се изведат от предложението на прокурора за временно отстраняване на съответния съдия и от обсъждането пред ВСС (параграф 30 по-горе). Що се отнася до настоящия случай, трябва да се отбележи, че дебатите са се съсредоточили главно върху въпроса дали отстраняването трябва да бъде автоматично разпоредено съгласно чл. 230, ал. 1 от Закона за съдебната власт или ВСС разполага с право на преценка в това отношение, без да са били споменати реални мотиви, оправдаващи отстраняването на жалбоподателя в конкретния случай (параграф 9 по-горе). След като по този начин жалбоподателят не е имал никаква процедурна гаранция към момента на вземане на процесното решение, още по-важно е било съдилищата да разгледат всички фактически и правни въпроси, свързани с повдигнатия пред тях спор, за да предоставят на лицето ефективен съдебен контрол върху процесното решение (вж. mutatis mutandis, Pişkin срещу Турция, № 33399/18, § 139, 15 декември 2020 г.).

50.  Що се отнася до съществото на спора и основанията за обжалване, Съдът отбелязва, че по принцип, когато разглежда административен акт, приет от администрацията при упражняване на дискреционната ѝ власт, Върховният административен съд е длъжен не само да провери формалната законосъобразност на акта, но и дали администрацията не е превишила границите на дискреционните си правомощия. За целта Върховният съд трябва да провери спазването на специфичните изисквания, предвидени в закона или в подзаконов акт, когато такива изисквания съществуват, както и спазването на общите принципи на административното производство (параграфи 28–29 по-горе). Що се отнася до решенията на ВСС, взети на основание чл. 230, ал. 2 от Закона за съдебната власт, Съдът отбелязва, че нито законът, нито вътрешните правила на ВСС са предвиждали конкретни критерии за необходимостта от временно отстраняване от длъжност на магистрат, срещу когото е повдигнато обвинение. Нещо повече, Върховният административен съд сякаш оставя много широки правомощия за преценка на ВСС в това отношение, като се задоволява да провери, че въпросният магистрат е с повдигнато обвинение и че ВСС е посочил мотиви, били те и кратки, към своето решение (параграфи 15 и 30 по-горе).

51.  В настоящото дело, макар и Върховният административен съд да е установил в решението си, че ВСС не е превишил границите на дискреционните си правомощия, подобно заключение изглежда единствено обосновано с естеството на обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателя – върховният съд не изглежда да е извършил собствен анализ на съответните обстоятелства или реална проверка на необходимостта и пропорционалността на мярката за временно отстраняване, а просто е направил препратка към решението на ВСС (параграф 15 по-горе). Въпреки това жалбоподателят е изложил в жалбата си доводи, че отстраняването му не е било необходимо нито за запазване авторитета и независимостта на съдебната система, нито за гарантиране на правилното протичане на наказателното производство, и че мярката е била непропорционална от гледна точка на последиците за личния му живот и потенциалната продължителност на наказателното производство, както и че е могло да се обсъди временното му отстраняване само от длъжността му на председател (параграф 10 по-горе). Върховният административен съд не е отговорил изрично на тези доводи.

52.  Върховният административен съд също така е отказал да разгледа основателността на обвиненията, повдигнати срещу жалбоподателя. В това отношение Съдът взема предвид доводите, изтъкнати от Правителството и от самия Върховен административен съд, за да обоснове този подход, а именно зачитането на независимостта и изключителната компетентност на наказателните съдилища да се произнасят по наказателната отговорност по дадено дело. Съдът все пак отбелязва, че съгласно българското законодателство, решенията на прокуратурата за повдигане на обвинение срещу съдия не подлежат на независим съдебен контрол. Като се има предвид особената роля на съдиите в защита на върховенството на закона (вж. параграф 48 по-горе и цитираните там препратки към съдебната практика), както и много сериозните последици, до които може да доведе временното отстраняване от длъжност — мотивирано с повдигането на обвинение срещу съдия — за кариерата и личния живот на съответното лице, Съдът счита, че липсата на какъвто и да било контрол от страна на Върховния административен съд, който не е компетентен да провери най-малкото, че производството, обосновало отстраняването, не е произволно, неправомерно или лишено от каквото и да е фактическо основание, създава риск съдиите да бъдат изложени на опасността от неправомерни обвинения от страна на прокуратурата. Подобна ситуация носи присъщ риск за независимостта на съдиите (вж. параграф 48 по-горе и цитираните препратки към съдебната практика). Необходимостта от предотвратяване на подобен риск чрез съдебен контрол на решението за временно отстраняване от длъжност на съдия е подчертана от Венецианската комисия в нейното становище относно чл. 230 от Закона за съдебната власт (параграф 35 по-горе). Аргумент в този смисъл е изтъкнат по делото от жалбоподателя, който по-специално поддържа, че разследването на обстоятелствата е било висящо от няколко години и че късното повдигане на обвинение срещу него, в момент, когато е предстоял избор на председател на апелативния съд, е било необосновано и на практика е целяло да попречи на преизбирането му на този пост (параграф 10 по-горе). Налага се изводът, че Върховният административен съд не е обърнал внимание на този аргумент.

53.  От изложените по-горе съображения е видно, че жалбоподателят е бил отстранен от длъжността му като съдия поради водено срещу него наказателно преследване, за неопределено време и със спиране на заплатата му, с решение на ВСС, което не е било съпроводено от достатъчно процесуални гаранции и което е съдържало само кратки мотиви за необходимостта от подобна мярка, без възможност за независим съдебен контрол на повдигнатото обвинение от прокуратурата срещу съдия. Върховният административен съд, в рамките на съдебното обжалване на мярката за отстраняване, е направил ограничена проверка на решението на ВСС, не е извършил самостоятелен анализ на фактите и е отказал да провери обосновката на повдигнатото обвинение. Според Съда, ако нито един от тези елементи — липсата на процесуални гаранции и надлежно мотивиране на решението на ВСС, ограничената проверка на Върховния административен съд и липсата на съдебен контрол на повдигнатото обвинение от прокуратурата — сам по себе си не би могъл да доведе до заключение за нарушение на член 6 от Конвенцията, техният кумулативен ефект изглежда проблемен с оглед на обстоятелствата по делото, като се има предвид целта на въпросната мярка, отнасяща се до временното отстраняване на жалбоподателя от длъжността му на съдия.

54.  В заключение, Съдът счита, че макар и да е разгледал формално условията за законосъобразност на решението на ВСС, Върховният административен съд, в конкретния случай, не е извършил достатъчна по обхват проверка с оглед предмета на обжалваното решение и изтъкнатите от жалбоподателя доводи. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по този въпрос.

 

2. Относно спазването на гаранциите за независимост и безпристрастност от Върховния административен съд

 

б) Становища на страните

 

55.  Жалбоподателят поддържа, че независимостта и безпристрастността на Върховния административен съд в случая предизвикват съмнение, доколкото другата страна в производството — ВСС, разполага с правомощия по отношение на дисциплината на съдиите, в частност тези от върховните съдилища, на организацията и бюджета на всички съдилища. Като се имат предвид структурните недостатъци, които ВСС има според него към съответния момент, той твърди, че съдиите от Върховния административен съд не са били в състояние да се произнасят безпристрастно по решенията на ВСС.

56.  Като се позовава на решението на Съда, постановено по делото Донев, горецитирано, Правителството поддържа, че Върховният административен съд е бил достатъчно независим и безпристрастен и че нито правомощията, с които е разполагал ВСС по отношение на съдиите, нито предполагаемите недостатъци/ дефекти в състава на последния, позволяват да се прави друго заключение.

57.  Като установява, че направените от жалбоподателя оплаквания и представеното в отговор становище от правителството са почти идентични с тези, които са били предмет на горецитираното решение по делото Донев, Съдът препраща към подробното изложение на становищата на страните, дадени в посоченото решение (горецитирано, §§ 57-58, 63 и 71-78).

 

б) Преценка на Съда

 

58.  Съдът се позовава на общите принципи от своята съдебна практика относно гаранциите за независимост и безпристрастност, така както са обобщени в решението Ramos Nunes de Carvalho e Sá (горецитирано, §§ 144–150). Що се отнася до независимостта и безпристрастността на Върховния административен съд, в решението си по делото Донев, горецитирано, той е разгледал оплакване, подобно на повдигнатото от жалбоподателя по настоящото дело. Във въпросното решение Съдът е разгледал гаранциите във вътрешното законодателство за осигуряване независимостта и безпристрастността на съдиите, структурните недостатъци в състава на ВСС, твърдени от жалбоподателя, и правомощията на този орган или на някои от неговите членове по отношение на съдиите от Върховния административен съд и е отсъдил в светлината на принципите, изведени в решенията Ramos Nunes de Carvalho e Sá, горецитирано, и Denisov срещу Украйна ([GC], № 76639/11, §§ 60–80, 25 септември 2018 г.), че опасенията на жалбоподателя в това отношение не могат да се считат за обективно оправдани. Съдът е заключил, че няма нарушение на член 6 от Конвенцията по отношение на това оплакване (Донев, горецитирано, §§ 91–99).

59.  Като има предвид сходството на оплакванията, направени от жалбоподателя в настоящото дело, Съдът не вижда причина да стига до друго заключение. Както в решението по делото Донев, Съдът не счита, че правомощията на ВСС в областта на дисциплинарните, бюджетните и административните въпроси позволяват да се направи извод за липса на независимост и безпристрастност на съдиите от Върховния административен съд, като се вземат предвид институционалните гаранции, предвидени във вътрешното право, липсата на сериозни структурни недостатъци в състава на ВСС и липсата на конкретни данни, разкриващи липса на безпристрастност на съдиите, произнесли се по делото. Освен това, тъй като жалбоподателят не оспорва субективната безпристрастност на съдиите, произнесли се по делото му, Съдът счита, че опасенията му относно независимостта и безпристрастността на Върховния административен съд не могат да се считат за обективно обосновани.

60.  Следователно не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в това отношение.

 

II.     ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 

61.  Като се позовава на членове 8 и 13 от Конвенцията, жалбоподателят твърди, че временното му отстраняване от длъжност е накърнило правото му на зачитане на личния му живот и че той не е разполагал с ефективни правни средства за защита в това отношение. Съдът счита, че оплакването следва да се разгледа само от гледна точка на член 8 от Конвенцията (Донев, горецитирано, § 107), който гласи следното:

 

„1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния (...) си живот (...)

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

 

A.    Допустимост

 

1.     По възраженията на правителството

 

a)      Аргументи на страните

 

62.  Правителството оспорва приложимостта на член 8 от Конвенцията в настоящото дело от гледна точка на критериите, дефинирани от Съда в решението по делото Денисов (горецитирано). На първо място то поддържа, че отстраняването на жалбоподателя не е било мотивирано със съображения, свързани с личния му живот. Що се отнася до последиците от тази мярка, то припомня, че според съдебната практика на Съда подобна мярка не води автоматично до приложимост на член 8 и че жалбоподателят трябва да докаже, че последиците върху личния му живот и неговата репутация са достигнали определен праг на тежест. Според правителството обаче жалбоподателят е изложил само общи и неподкрепени твърдения във формуляра на жалбата, като не е повдигал такива аргументи във вътрешното производство. По-специално лицето не е представило подробни доказателства, че отстраняването му го е поставило в затруднено финансово положение, че е попречило на професионалните и социалните му отношения или че е навредило значително на репутацията му. Правителството изтъква, че за разлика от освобождаването от длъжност мярката отстраняване е била временна и жалбоподателят е бил възстановен на длъжността си. Поради това то счита, че оплакването е недопустимо поради несъвместимост ratione materiae или, алтернативно, поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита или поради явна липса на основание.

63.  Правителството поддържа от друга страна, че след оправдателната присъда по наказателното дело, жалбоподателят е можел на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата да потърси обезщетение за претърпените вреди, причинени от образуваното срещу него наказателно преследване, и че следователно той не е изчерпал правните средства за защита, които е имал на разположение. Правителството уточнява, че от съществуващата съдебна практика по прилагането на тези текстове е видно, че националните съдилища отчитат вредите, произтекли от временното отстраняване от длъжност на обвиняемия или от огласяването на делото в пресата.

64.  В отговор жалбоподателят поддържа, че член 8 е приложим от гледна точка на критериите, дефинирани в решението по делото Денисов (горецитирано). Като следва подхода, основан на последиците от оспорваната мярка, той поддържа, че наказателното производство срещу него и произтеклото от това временно отстраняване от длъжност, които са станали публично достояние и са били широко коментирани в медиите, са имали сериозни последици върху неговото самочувствие, репутацията му и личните му и професионални отношения. Той твърди, че през периода, през който е бил отстранен, т.е. приблизително две години и половина, не е получавал заплата, не е могъл да упражнява друга юридическа професия и се е притеснявал, че вече не може да издържа семейството си. В подкрепа на становището си той представя заявленията на трима негови колеги магистрати, според които наказателното производство и отстраняването му от длъжност са причинили значителен стрес на него и на близките му. Що се отнася до мотивите за мярката, жалбоподателят изтъква, че временното му отстраняване е било поискано от главния прокурор и разпоредено от ВСС точно в момента, когато е трябвало да стане изборът му за председател на апелативния съд, което разкрива според него, че в действителност целта е била да не бъде избран за нов мандат на този пост.

65.  Що се отнася до възможността да потърси обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата след оправдаването му, макар и да признава ефективността по принцип на това правно средство, жалбоподателят поддържа, че прилагането му не може да доведе до проверка дали временното му отстраняване от длъжност съответства на член 8 от Конвенцията и следователно не може да доведе до признаване на твърдяното от него нарушение пред Съда.

 

б) Преценка на Съда

 

i.        Относно приложимостта на член 8 от Конвенцията

 

66.  Съдът припомня, че критериите, които трябва да се вземат предвид, за да се определи дали член 8 от Конвенцията е приложим към трудов спор, са установени в решението по делото Денисов (горецитирано, §§ 92–117), към което препраща. Принципите, определящи приложимостта на член 8, са обобщени там по следния начин:

 

„115.  Съдът заключава от съдебната практика по-горе, че трудовите спорове по естеството си не са изключени от обхвата на понятието „личен живот“ по смисъла на член 8 от Конвенцията. При такива спорове уволнение, понижение, отказ за достъп до професия или други също толкова неблагоприятни мерки могат да се отразят на някои типични аспекти на личния живот. Тези аспекти включват i) „близкия кръг“ на жалбоподателя, ii) възможността той да създава и развива отношения с други хора и iii) неговата социална и професионална репутация. Проблем по отношение на личния живот обикновено възниква по два начина при спорове от този тип: или поради причините, които стоят в основата на въпросната мярка (в който случай Съдът възприема подход, основан на причините), или – в определени случаи – поради последиците върху личния живот (в който случай Съдът възприема подход, основан на последиците).

116.  Ако се следва подходът, основан на последиците, прагът на тежест, който трябва да бъде достигнат за всеки от горните аспекти, е от решаващо значение. Именно жалбоподателят трябва да докаже убедително, че въпросният праг в неговия случай е бил достигнат. Той трябва да представи доказателства, потвърждаващи последиците от въпросната мярка. Съдът ще признае приложимостта на член 8 само ако тези последици са много сериозни и засягат личния му живот по особено съществен начин.

117.  Съдът е определил критерии за оценка на сериозността или тежестта на твърдените нарушения в рамките на различни режими. Щетите, претърпени от жалбоподателя, се оценяват по отношение на живота му преди и след въпросната мярка. Освен това Съдът счита, че за да се определи тежестта на последиците при трудов спор, следва да се анализират в светлината на обективните обстоятелства по делото субективните възприятия, които жалбоподателят заявява, че е изпитал. Подобен анализ обхваща както имуществените, така и неимуществените последици от въпросната мярка. Но именно жалбоподателят трябва да определи и уточни естеството и мащаба на понесената вреда, която трябва да има причинно-следствена връзка с въпросната мярка. Правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита изисква този тип съществени елементи от твърденията да са били представени в достатъчна степен пред националните органи, сезирани със спора.“

 

67.  По отношение на настоящото дело Съдът припомня, че жалбоподателят е бил отстранен от длъжността си на съдия за период от около две години и половина поради образуваното срещу него наказателно преследване. Той отбелязва, че мярката не е била мотивирана от съображения, свързани с личния живот на лицето, а от факта, че по мнението на компетентните национални органи, оставането му на длъжност в момент, когато му е било повдигнато обвинение, е можело да компрометира авторитета на съдебната система. В съответствие със своята съдебна практика, посочена по-горе, Съдът ще провери следователно дали въпросната мярка е имала сериозни последици върху основни аспекти от личния живот на жалбоподателя, способни да доведат до прилагането на член 8 от Конвенцията.

68.  На първо място, по отношение на последиците от мярката за временно отстраняване върху „близкия кръг“ на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че тя е имала за резултат лишаване на съответното лице от възнаграждение за срока на отстраняването му от длъжност, т.е. около две години и половина. Дори и ако имущественият елемент на спора не прави член 8 от Конвенцията автоматично приложим (Denisov, горецитирано, § 122, и Camelia Bogdan, горецитирано, § 86), Съдът счита, че предвид продължителността му във времето, лишаването на жалбоподателя от възнаграждение неизбежно е оказало въздействие върху личния му живот. Освен това, тъй като докато е бил отстранен, жалбоподателят е запазвал статута си на магистрат, той не е можел да упражнява почти никаква друга платена дейност в публичния или частния сектор поради несъвместимостите, свързани с длъжността (сравни Sidabras и Džiautas срещу Литва, № 55480/00 и № 59330/00, § 47, CEDH 2004‑VIII, Д.М.Т. и Д.К.И. срещу България, № 29476/06, § 103, 24 юли 2012 г., Platini срещу Швейцария (déc.), № 526/18, § 57, 11 февруари 2020 г., и Мирослава Тодорова, горецитирано, § 140).

69.  Разбира се, вътрешното законодателство е предвиждало, че в случай на оправдателна присъда временно отстраненият магистрат може да получи изплащане на неизплатените заплати за периода на отстраняването си от длъжност и жалбоподателят действително е получил просрочените си заплати през 2021 г. (параграфи 20–22 и 27 по-горе). Съдът все пак отбелязва, че въпросната възможност е зависела от изхода и продължителността на наказателното производство. В настоящия случай, като се има предвид продължителността на наказателното производство, тази възможност се е появила едва близо седем години след отстраняването от длъжност на жалбоподателя (параграфи 20–22 по-горе; сравни Camelia Bogdan, горецитирано, § 87, и Мирослава Тодорова, горецитирано, § 139, отнасящи се до по-кратки срокове, и Д.М.Т. и Д.К.И. срещу България, горецитирано, § 103).

70.  Що се отнася до възможностите за установяване и поддържане на отношения с други хора, Съдът отбелязва, че отстраняването от длъжност на жалбоподателя му е попречило за доста дълъг период от време да упражнява професията си на съдия, да се развива в професионалната си среда и да осъществява амбициите си за професионално и личностно развитие (вж. Juszczyszyn, горецитирано, § 235, и mutatis mutandis, Gumenyuk и други, горецитирано, § 88). По-специално, като се има предвид съвпадането на мярката за временно отстраняване с края на мандата му като председател на Софийския апелативен съд, той не е могъл да иска подновяване на този мандат (параграфи 6 и 14 по-горе).

71.  Що се отнася до професионалната репутация на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че публичността, от която той се оплаква, се отнася главно до наказателните обвинения, които са му били повдигнати, а не до мярката за временно отстраняване, разглеждана в настоящата жалба. Въпреки това решението на ВСС да го отстрани на основание, че поради повдигнатите срещу него обвинения оставането му на поста е можело да се отрази на почтеността на съдебната система, предполага, че мярката е била в състояние да накърни и професионалната му репутация (сравни Oleksandr Volkov срещу Украйна, № 21722/11, § 166 in fine, CEDH 2013, и Denisov, горецитирано, §§ 125–126).

72.  В заключение, като има предвид естеството и продължителността на мярката за временно отстраняване, наложена на жалбоподателя, и отрицателните последици върху различни аспекти от личния му живот, споменати по-горе, Съдът счита, че прагът на тежест, изискван за прилагането на член 8 от Конвенцията, е бил достигнат. От което следва, че член 8 е приложим по настоящото дело и че повдигнатото от Правителството възражение в това отношение трябва да бъде отхвърлено.

 

ii.      Относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита

 

73.  Съдът се позовава на принципите, припомнени в решението Vučković и други срещу Сърбия (предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, §§ 69–77, 25 март 2014 г.), що се отнася до правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита.

74.  В настоящото дело правителството прави възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в две части. Доколкото правителството поддържа, на първо място, че жалбоподателят не е повдигнал в рамките на вътрешните производства твърденията си за накърняване на личния му живот, Съдът отбелязва, че засегнатото лице е изтъкнало в жалбата си за отмяна на решението на ВСС и в искането си за спиране на изпълнението на това решение, няколко елемента, които касаят понятието личен живот, в смисъла на съдебната практика на Съда (параграфи 10 и 11 по-горе). Той счита при тези обстоятелства, че жалбоподателят е изложил в достатъчна степен твърденията си за нарушение на член 8 от Конвенцията пред националните съдилища (Denisov, горецитирано, § 117). Следователно Съдът отхвърля първата част от възражението на правителството.

75.  Що се отнася по-нататък до възможността жалбоподателят да получи обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата, Съдът отбелязва, че след произнасянето на оправдателна присъда по неговото наказателно дело през декември 2020 г. жалбоподателят е имал възможността да потърси обезщетение за претърпените вреди в резултат на заведеното срещу него наказателно преследване и че той действително е завел такова дело през 2022 г., което в момента е висящо пред националните съдилища (параграф 23 по-горе).

76.  Жалбоподателят не оспорва достъпността и принципната ефективност на подобно обжалване. По въпроса дали това средство за защита е адекватно в настоящия случай, т.е. дали то е в състояние да предостави подходящо удовлетворение за оплакването на жалбоподателя, основано на член 8 от Конвенцията, Съдът припомня, че когато твърдяното нарушение на Конвенцията приключи, такова удовлетворение по принцип предполага признаване на твърдяното нарушение и предоставянето на обезщетение (вж. mutatis mutandis, Колев срещу България (déc.), № 69591/14, § 35, 30 май 2017 г.). От разпоредбите на националното право, с които разполага Съдът, е видно, че при иск на основание на чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата, отговорността е ангажирана дори при липса на виновно причиняване и че присъденото обезщетение може да покрие всички имуществени и неимуществени вреди, причинени в резултат на наказателното преследване, по-специално морални страдания, свързани с образуваното преследване или с накърняването на репутацията (параграф 34 по-горе).

77.  Съдът отбелязва обаче, че въпросното средство за защита има за цел да предостави обезщетение на лице, което след повдигане на обвинение е било оправдано или наказателното производство е било прекратено, докато оплакването на жалбоподателя, основано в настоящия случай на член 8 от Конвенцията, се отнася до накърняване на личния му живот в резултат на мярката за отстраняването му от длъжност, разпоредена от ВСС, както и до липсата на достатъчно процесуални гаранции в закона. Следователно дори и да не може да се изключи, че завеждането на подобен иск би могло да доведе до присъждането на обезщетение във връзка с временното отстраняване от длъжност на жалбоподателя, трябва да се отбележи, че въпросното средство за защита не е създадено с такава цел и че следователно съдилищата не са длъжни да разглеждат и да се произнасят по спазването на правата, защитени от член 8 на Конвенцията (виж mutatis mutandis, Николова и Вандова срещу България, № 20688/04, § 57, 17 декември 2013 г., Колев, горецитираното решение, §§, 46–47, и С.З. срещу България, № 29263/12, § 34, 3 март 2015 г.).

78.   С оглед на горните съображения, Съдът не е убеден, че при обстоятелствата по настоящото дело искът за обезщетение, споменат от правителството, изглежда ефективно средство за защита, способно да предостави подходящо удовлетворение за конкретното оплакване, направено от жалбоподателя на основание член 8 от Конвенцията, и чието изчерпване се изисква съгласно член 35 § 1 от Конвенцията. Ето защо следва да се отхвърли и втората част от повдигнатото от Правителството възражение.

 

iii.    Заключение относно допустимостта

 

79.  Като отбелязва от друга страна, че оплакването, основано на член 8, не е явно неоснователно, нито недопустимо на друго основание, посочено в член 35 от Конвенцията, Съдът го обявява за допустимо.

 

Б. По същество

 

1. Становища на страните

 

80.  Жалбоподателят твърди, че временното му отстраняване от длъжност е накърнило сериозно личния му живот, репутация и професионална кариера. Той счита, че вътрешното законодателство не е отговаряло на критериите за качество на закона, тъй като не е съдържало достатъчно гаранции срещу произвол, като се има предвид по-специално липсата на времево ограничение за подобни мерки и недостатъчния съдебен контрол, който е бил извършен. Освен това, според жалбоподателя, мярката за отстраняване не е преследвала ясна легитимна цел и във всеки случай е била непропорционална.

81.  Правителството поддържа, че за въпросното отстраняване е имало достатъчно ясно и предвидимо правно основание във вътрешното законодателство и че то е преследвало легитимната цел да гарантира почтеността на съдебната система и да запази общественото доверие в правосъдието. То счита, че за целта е необходимо временно отстраняване от длъжност на магистратите, заподозрени в извършване на престъпни деяния, и че налагането на тази мярка в конкретния случай е било обезпечено с процесуални гаранции и е подлежало на съдебен контрол. То заключава от това, че временното отстраняване на жалбоподателя е било пропорционално на преследваната цел.

 

2.     Преценка на Съда

 

82.  Като има предвид становищата по-горе относно последиците от мярката за временно отстраняване от длъжност на жалбоподателя върху неговия личен живот (параграфи 68–72 по-горе), Съдът счита, че мярката е довела до намеса в правото на лицето на зачитане на неговия личен живот. Подобна намеса може да бъде оправдана от гледна точка на член 8 § 2 от Конвенцията само ако е предвидена в закона, има за цел една или повече от легитимните цели, изброени в този параграф, и е необходима в едно демократично общество за постигане на тази или тези цели.

83.  Съдът припомня, че думите „предвидени в закона“ по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията означават не само, че въпросната мярка трябва да е основана на вътрешното законодателство, но също така се отнасят и до качеството на въпросния закон: те изискват той да е достъпен за съответното лице, което трябва да може да предвиди последиците за себе си, както и да е съвместим с върховенството на правото (вж. наред с друго Pişkin, горецитирано, § 206). В настоящото дело за отстраняването на жалбоподателя е имало правно основание, а именно чл. 230 от Закона за съдебната власт. Жалбоподателят е имал достъп до правно средство за защита, за да оспори законосъобразността на мярката, и националните съдилища са счели, че временното му отстраняване отговаря на условията, предвидени във вътрешното законодателство. Следователно Съдът приема, че въпросната намеса може да се счита за „предвидена в закона“ по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията. Доколкото жалбоподателят се оплаква в това отношение, че мярката за отстраняване не е била ограничена във времето и че обхватът на съдебния контрол е бил недостатъчен, тези въпроси могат да бъдат разгледани от гледна точка на пропорционалността на намесата.

84.  Съдът приема от друга страна, че мярката за отстраняване е имала за цел, както твърди правителството, да гарантира почтеността на съдебната система и да запази общественото доверие в съдебната власт. Съдът приема, че това е важна легитимна цел, която би могла да представлява силен аргумент за оправдаване на временното отстраняване от длъжност на съдия. Следователно процесната мярка може да се счита за преследваща легитимните цели, предвидени в член 8 § 2, които са защита на реда и защита на правата и свободите на другите.

85.  За да се определи дали процесната мярка е била „необходима в едно демократично общество“, е необходимо да се разгледа делото като цяло и да се провери дали мотивите за оправдаването ѝ са били уместни и достатъчни, както и дали въпросната мярка е била пропорционална на преследваните легитимни цели. В тази връзка Съдът припомня, че националните власти са първите, които следва да преценят необходимостта от намесата и че в рамките на тази оценка Договарящите държави си запазват свобода на преценка, която зависи от естеството на разглежданите дейности и от преследваната от ограниченията цел. Независимо от това, Съдът е длъжен да провери дали техните решения съответстват на разпоредбите на Конвенцията (Özpınar срещу Турция, № 20999/04, § 68, 19 октомври 2010 г., Pişkin, горецитирано, § 215, и Xhoxhaj срещу Албания, № 15227/19, § 402, 9 февруари 2021 г.). Процесуалните гаранции, с които разполага лицето, са особено важни за определяне дали държавата ответник е останала в границите на своята свобода на преценка. По-специално Съдът трябва да провери дали процесът на вземане на решение, довел до мерките за намеса, е бил справедлив и зачитащ интересите, гарантирани на лицето от член 8, и дали съответното лице е получило адекватен съдебен контрол (Pişkin, горецитирано, §§ 214 и 216). При извършване на преценката си той трябва да има предвид функциите, изпълнявани от жалбоподателя (Донев, горецитирано, § 119), и необходимостта да се защитят членовете на съдебната власт срещу мерки, които могат да застрашат тяхната независимост и самостоятелност (параграф 48 по-горе и препратки към цитираната там съдебна практика).

86.  По отношение на ефективността на процеса на вземане на решението по настоящото дело, Съдът вече установи от гледна точка на член 6 от Конвенцията, че жалбоподателят не е имал процесуални гаранции на етапа на вземане на решението от ВСС, доколкото той не е могъл да се яви или да представи аргументи пред този орган, и постановеното решение е съдържало непълни мотиви (параграф 49 по-горе). Разбира се, жалбоподателят е имал възможността да оспори законосъобразността на решението пред Върховния административен съд, който е разгледал изтъкнатите от него основания относно спазването на процесуалните и материалноправните норми на вътрешното право, отнасящи се до законосъобразността на решението на ВСС. Съдът обаче прие, че проверката, извършена от Върховния административен съд, не е била достатъчна по обхват предвид предмета на въпросното решение и развитите от жалбоподателя доводи – Върховният съд на практика е отказал да разгледа повдигнатите обвинения срещу жалбоподателя и същевременно не е извършил реална проверка на необходимостта и пропорционалността на мярката за отстраняване (параграфи 50–54 по-горе).

87.  Съдът също така отбелязва, че оспорваната мярка е имала сериозни последици за личния и професионалния живот на жалбоподателя (параграфи 68–72 по-горе). Съдът отбелязва по-специално, че временното му отстраняване от длъжност е продължило две години и половина, през които той е бил лишен от възнаграждение и не е можел, поради несъвместимостите, свързани със съдийската длъжност, да извършва друга професионална дейност. Наред с това, в момента, когато ВСС е взел решение за отстраняването на жалбоподателя през май 2014 г., националното законодателство не е съдържало никакво времево ограничение за подобна мярка, нито каквато и да е възможност да се оспори продължителността ѝ пред независим орган (параграфи 24 и 25 по-горе). Продължаващото наказателно производство е било достатъчно условие за продължаване на временното отстраняване на въпросния магистрат. Безспорно е обаче, че едно наказателно производство може да продължи твърде дълго, какъвто впрочем е бил случаят и по това дело, тъй като жалбоподателят получава оправдателна присъда почти седем години след образуването на производството, и в подобни случаи отрицателните последици за личния живот на отстранения магистрат са значителни и могат да се влошават още повече с течение на времето. В настоящото дело, предвид продължителността на наказателното производство и липсата на правни средства, чрез които да бъде поискана отмяна на мярката за временно отстраняване, жалбоподателят е бил оставен в несигурност относно продължителността на мярката. Подобна ситуация носи и присъщ риск за независимостта на въпросния съдия, който Съдът също трябва да отчете (параграф 85 по-горе, in fine).

88.  С оглед на всички гореизложени съображения Съдът счита, че мярката за временно отстраняване от длъжност на жалбоподателя не е била придружена от адекватни гаранции срещу злоупотреба и не се е основавала на уместни и достатъчни оправдаващи я причини. При тези обстоятелства и въпреки свободата на преценка, с която се ползват националните власти по такъв въпрос, Съдът счита, че мярката, наложена на жалбоподателя, не е била пропорционална на преследваната легитимна цел и че следователно е довела до нарушаване на член 8 от Конвенцията.

 

III.   ПО ДРУГИТЕ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

 

89.  От гледна точка на член 1 от Протокол № 1, самостоятелно и във връзка с член 13 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че е бил лишен от възнаграждението си за времето на отстраняването му от длъжност. Като се позовава на развитите от него аргументи от гледна точка на членове 6 и 8 от Конвенцията, той счита, че мярката не е била постановена „съгласно условията, предвидени в закона“ и че той не е разполагал с ефективно правно средство за защита по отношение на това оплакване.

90.  Правителството поддържа, че в случая не е имало лишаване от притежание и че на жалбоподателя са били изплатени просрочените заплати след оправдателната присъда по наказателното му дело. То допълва, че що се отнася до това оплакване, лицето е можело да потърси и обезщетение за евентуални имуществени вреди в резултат на наказателното преследване, на основание Закона за отговорността на държавата (параграф 63 по-горе).

91.  Съдът припомня, че член 1 от Протокол № 1 се отнася само до настоящи притежания и не създава никакво право на придобиване на такива (Stummer срещу Австрия [GC], № 37452/02, § 82, CEDH 2011). По този начин бъдещите доходи могат да бъдат квалифицирани като „притежание“ само ако вече са били спечелени или ако са предмет на сигурно вземане (Erkan срещу Турция (déc.), № 29840/03, 24 март 2005 г., и Anheuser-Busch Inc. срещу Португалия [GC], № 73049/01, § 64, CEDH 2007‑I).

92.  В конкретния случай, за периода на временното му отстраняване от длъжност жалбоподателят не е имал право на заплатата си като магистрат (параграф 24 по-горе). Следователно не може да се твърди, че доходът, за който той претендира, е бил „спечелен“ или е бил предмет на сигурно вземане. При тези условия засегнатото лице не е било притежател на „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 и неговото оплакване е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията и Протоколите към нея (вж. mutatis mutandis, Denisov, горецитирано, § 137, и Juszczyszyn, горецитирано, § 344). От което следва, че оплакването трябва да бъде отхвърлено на основание член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

93.  При липсата на защитимо оплакване по член 1 от Протокол № 1 оплакването, основано на член 13 от Конвенцията, във връзка с него, е явно неоснователно и следва също да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

 

IV.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 

94.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

 

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

 

A.    Вреди

 

95.  Жалбоподателят претендира за сумата от 20 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.

96.  Правителството счита претенциите за прекомерни.

97.  Съдът присъжда като справедливо обезщетение на жалбоподателя сумата от 4500 EUR за неимуществени вреди, плюс всяка евентуално дължима сума върху нея като данък.

 

Б. Разноски

 

98.  Жалбоподателят претендира за възстановяване на хонорарите, които е платил на адвокатите си за производството пред Съда, в размер на 2400 български лева (BGN) с ДДС (1226,62 евро), както и за сумата от 399,57 евро, съответстваща на пощенските разходи и разходите за превод, заплатени от адвокатска кантора „Екимджиев и съдружници“. Той моли определената сума за разноски да бъде изплатена директно на адвокатската кантора.

99.  Правителството не оспорва претендираните суми.

100.  Съгласно практиката на Съда всеки жалбоподател има право на възстановяване на разноските само дотолкова, доколкото е доказал, че те са понесени действително и са необходими и разумни по своя размер. В случая и като има предвид документите, с които разполага и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да определи в полза на жалбоподателя всички претендирани суми в размер на 1626,19 EUR, от които 1226,62 EUR ще бъдат изплатени на жалбоподателя, а 399,57 EUR директно на неговите адвокати.

 

ПОради тези СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ единодушно

 

1.      Обявява оплакванията, основани на член 6 § 1 и член 8 от Конвенцията за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по отношение на недостатъчния обхват на съдебния контрол, извършен от Върховния административен съд;

3.      Приема, че не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по отношение на независимостта и безпристрастността на Върховния административен съд;

4.      Приема, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

5.      Приема,

a)     че държавата - ответник следва да заплати на жалбоподателя, в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат обърнати във валутата на държавата- ответник по курса, приложим към датата на плащането:

i. 4500 EUR (четири хиляди и петстотин евро), плюс всяка евентуално дължима сума върху тях като данък, за неимуществени вреди;

ii. 1626,19 EUR (хиляда шестстотин двадесет и шест евро и деветнадесет евроцента) за разноски, от които 399,57 EUR (триста деветдесет и девет евро и петдесет и седем евроцента), плюс всяка евентуално дължима сума върху тях като данък от жалбоподателя, да се преведат по посочената сметка на адвокатско дружество „Екимджиев и съдружници“;

б)  че от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

6.      Отхвърля искането за справедливо обезщетение в останалата му част.

 

Изготвено на френски език и оповестено в писмена форма на 10 октомври 2023 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

           

            Милан Блашко                                              Пере Пастор Виланова

Секретар                                                       Председател

 

Към настоящето решение е приложено, в съответствие с членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от Правилника на Съда, особено мнение от съдия Арнардотир, към което се присъединява съдия Павли.

П.П.В.

M.Б.