Номер на жалба: 24585/18 и 47159/20

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

Жалби № 24585/18 и 47159/20

Иво Георгиев ПРОКОПИЕВ и други срещу България

и ЛЕНДМАРК БЪЛГАРИЯ ЦАР ЕООД и други срещу България

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ на 10 септември 2024 г. в състав:

            Пер Пастор Виланова, председател,

            Георгиос А. Сергидес,

            Дариан Павли,

            Питер Русма,

            Йоанис Ктистакис,

            Одни Мьол Арнардотир, съдии,

            Мира Райчева, ad hoc съдия,

и Милан Блажко, секретар на секцията,

Като взе предвид:

жалбите, подадени на 15 май 2018 г. и 21 октомври 2020 г,

становищата, представени от Правителството ответник, и становищата в отговор, представени от жалбоподателите,

решението на Камарата да приеме искането на жалбоподателите за отвод на г-жа Диана Ковачева, съдията, избрана за България (правило 28 § 4 от Правилника на Съда), и

решението на председателя на Камарата да определи г-жа Мира Райчева за ad hoc съдия (член 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1 (а) от Правилника на Съда),

След като обсъди, решава следното: 

ФАКТИТЕ

1.  Списък на жалбоподателите и техните представители е представен в приложението.

2. Българското правителство (наричано по-нататък „Правителството“) се представлява от неговите агенти г-жа Б. Симеонова и г-жа И. Станчева-Чинова от Министерството на правосъдието.

3. Фактите по делото, представени от страните и видни от публично достъпни документи, могат да бъдат обобщени, както следва.

A. Въведение

4.  Г-н И. Прокопиев („първият жалбоподател“) е бизнесмен. Той е основен акционер в „Икономедиа“ АД, издателска компания, управляваща няколко вестника и информационни издания. Съпругата му, г-жа Г. Прокопиева („втората жалбоподателка“), понастоящем е изпълнителен директор на „Икономедиа“ АД и бивш главен  редактор  на някои от вестниците на дружеството. Според собствените изявления на дружеството то е една от водещите онлайн медийни групи в България.

5.  Първият жалбоподател е и мажоритарен акционер в Алфа Финанс Холдинг АД („третият жалбоподател“), холдингово дружество, което пряко или непряко контролира повече от осемдесет други дружества, работещи в области като възобновяема енергия, финанси, информационни технологии и недвижими имоти. Третият жалбоподател е собственик на всички останали дружества жалбоподатели (вж. приложението).

6.  През 2000 г. и 2001 г. третият жалбоподател придобива мажоритарния дял от „Каолин“ АД - предприятие, което преди това е държавна собственост и е специализирано в добив и преработка на индустриални минерали. През 2012 г. и 2013 г. третият жалбоподател продава акциите си на трета страна.

B. Наказателни производства срещу г-н И. Прокопиев

1. Първо производство

7. На неуточнена дата прокуратурата повдигна обвинения срещу няколко лица във връзка с приватизацията на „Каолин“ АД. По-специално първият жалбоподател е обвинен в длъжностно престъпление.

8. През 2002 г. на обвиняемите, включително на първия жалбоподател, са повдигнати обвинения и са изправени пред съда. Те са оправдани от Разградския окръжен съд на 7 февруари 2003 г. Присъдата влиза в сила на 17 декември 2004 г., след като е потвърдена на въззивна и касационна инстанция. Националните съдилища установяват, че обвиняемите не са изпълнявали публични функции във връзка с приватизацията, че решенията, които са взели като членове на ръководството на „Каолин“ АД, са били законосъобразни и че действията им не са причинили особени вреди на държавните интереси, както твърдят органите на прокуратурата.

2. Второ производство

9.  През декември 2016 г. на първия жалбоподател е повдигнато обвинение в подбудителство и помагачество на лице да извърши длъжностно престъпление. По-конкретно се твърди, че в периода от март 2010 г. до декември 2011 г. като член на консултативен орган към министъра на финансите жалбоподателят е давал „съвети и обяснения“ във връзка с приватизацията на държавно дружество, като по този начин е съдействал на тогавашния министър да се намеси в правомощията на ръководителя на компетентния орган - Агенцията за приватизация. Твърди се, че нарушението е извършено с цел да се осигури незаконна печалба за дружество, контролирано от първия жалбоподател и работещо като брокер на ценни книжа, което в крайна сметка е избрано да организира продажбата на държавните акции.

10. През 2018 г. на първия жалбоподател и предполагаемите му съучастници са повдигнати обвинения, които са внесени в съда. На 28 юни 2020 г. всички те са оправдани от Специализирания наказателен съд. Присъдата влиза в сила на 3 юни 2021 г.

11. Що се отнася до първия жалбоподател, националните съдилища постановяват, че той е бил член на консултативен орган и че становищата му там не са имали обвързваща сила. Освен това било неправилно да се твърди, че министърът на финансите, със съучастник жалбоподателя, е могъл да се намеси в работата на ръководителя на Агенцията за приватизация, при положение че съответните решения са били взети от колективен орган на Агенцията. Същевременно брокерското дружество на жалбоподателя било избрано да организира продажбата на държавните акции след провеждане на обществена поръчка, собствената му печалба от сделката била законна и не било доказано, че интересите на държавата са били накърнени по какъвто и да било начин.

3. Трето производството

12. През юли 2018 г. на първия жалбоподател е повдигнато обвинение в пране на пари. То е свързано с продажбата през 2012 г. на акциите на третия жалбоподател в „Каолин“ АД на друго дружество (вж. параграф 6 по-горе). Според прокуратурата през 2001 г. част от акциите на „Каолин“ АД са придобити от третия жалбоподател, след като други лица са извършили престъпление, а към момента на продажбата през 2012 г. първият жалбоподател, изпълнителен директор на третия жалбоподател, е знаел за престъпния произход.

13. На по-късна дата първият жалбоподател е обвинен и в участие в организирана престъпна група. Това обвинение е оттеглено от органите на прокуратурата през август 2020 г. Цялото наказателно преследване е прекратено с прокурорско постановление от 21 октомври 2020 г. След обжалване от страна на първия жалбоподател, в което той твърди, че постановлението на прокурора е неясно относно основанията за прекратяване на наказателното производство, с окончателно решение от 26 март 2021 г. Софийският апелативен съд уточнява, че действията му, описани от органите на прокуратурата, не съставляват престъпление. По-специално, делото касае законни сделки, а не изпиране на облаги от престъпление или опити за прикриване на престъпния произход на имуществото.

C. Производства по отнемане

1. Производство в Бургас

14. През януари 2017 г. Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (наричана по-нататък „Комисията“) е уведомена от органите на прокуратурата за обвиненията, повдигнати срещу първия жалбоподател в рамките на второто наказателно производство (вж. параграф 9 по-горе). Тъй като престъплението, за което се твърди, че е извършено от него, е сред изброените в Закона за отнемане на незаконно придобито имущество от 2012 г. (наричан по-нататък „Законът от 2012 г.“ - вж. параграф 42 по-долу), Комисията започва предварително проучване.

15. По нейно искане на 21 ноември 2017 г. Бургаският окръжен съд налага обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателите по жалба № 24585/18 и на други контролирани от тях дружества – недвижими имоти, банкови сметки и дружествени дялове - с цел обезпечаване на бъдещия иск за отнемане. Националният съд констатира, че предварителният анализ на Комисията е установил несъответствия между доходите на жалбоподателите от законни източници и техните разходи, което на този етап е достатъчно, а исканите обезпечителни мерки са допустими и относими. След обжалване от страна на жалбоподателите съответното решение е потвърдено на 30 януари 2018 г. от Бургаския апелативен съд.

16. На 6 март 2018 г. Комисията подава иск за отнемане. Той е насочен срещу всички петима жалбоподатели по жалба № 24585/18 - първия и втория жалбоподател, третия жалбоподател и още две дружества в рамките на холдинговата структура (вж. приложението) - и се отнася до финансовото им състояние между януари 2007 г. и януари 2017 г. Комисията иска отнемане на имущество на стойност, според нея, 198 927 389 български лева (BGN) или равностойността на около 101 750 000 евро (EUR), по-специално недвижими имоти, акции и приходи от продажбата на други дружества, най-вече на „Каолин“ АД (вж. параграф 6 по-горе).

17. На 17 март 2020 г. Бургаският окръжен съд налага обезпечителни мерки върху недвижими имоти - парцели и сгради - собственост на дружествата жалбоподатели по жалба № 47159/20 (вж. приложението), като всички те са непряка собственост на третия жалбоподател. Решението е потвърдено на 24 април 2020 г. от Бургаския апелативен съд, който постановява, че искането на Комисията за отнемане на имущество от 2018 г. не е било напълно обезпечено и че мерките са необходими с оглед на „вероятната основателност“ на иска за отнемане на имущество.

18. Многократно жалбоподателите подават молби за отмяна на обезпечителните мерки върху тяхното имущество. Те твърдят, че тези мерки действат за дълъг период от време и възпрепятстват стопанската дейност на дружествата. Освен това те твърдят, че искът за отнемане е необоснован, особено след оправдаването на г-н Прокопиев за предикатното престъпление. От своя страна петте дружества жалбоподатели по жалба № 47159/20 изтъкват, че исковете за отнемане на имущество не са насочени срещу тях и че тяхното имущество не би подлежало на отнемане.

19. Молбите за отмяна на обезпечителните мерки са отхвърлени. Националните съдилища постановяват по-специално, че всички аргументи относно основателността на иска за отнемане трябва да бъдат разгледани в главното производство. Те считат, че не е установено, че стопанската дейност на дружествата жалбоподатели е сериозно затруднена и че необходимостта от обезпечаване на иска за отнемане продължава през цялото време на главното производство.

20. След приемането на Тълкувателно решение № 4 на Върховния касационен съд от 18 май 2023 г. и с оглед на констатациите, направени в това решение (вж. параграфи 45-46 по-долу), Комисията извършва нов анализ на финансовото състояние на жалбоподателите през разглеждания период. Този път тя стига до заключението, че жалбоподателите са имали достатъчно доходи от законни източници, за да придобият имуществото, което са притежавали в края на периода. В съответствие с това в началото на септември 2023 г. Комисията оттегля иска си за отнема и иска отмяна на всички обезпечителни мерки срещу жалбоподателите. Мерките са съответно отменени от Бургаския окръжен съд на 12 септември 2023 г. Производството за отнемане на имущество е прекратено на 12 октомври 2023 г., като националните съдилища присъждат на ответниците около 200 000 лева (102 000 евро) съдебни разноски.

2. Производство в София

21. Междувременно Комисията започва нова процедура за отнемане на имущество срещу първия и втория жалбоподател въз основа на обвиненията, повдигнати срещу първия жалбоподател в рамките на третото наказателно производство (вж. параграф 12 по-горе). Тя извършва предварителен анализ на финансовото им състояние в периода от август 2008 г. до август 2018 г.

22. На 17 февруари 2020 г., по искане на Комисията, Софийският градски съд постановява обезпечителни мерки срещу двамата жалбоподатели, като запорира банкови сметки, дялове в дружества и лодка. Решението е потвърдено на 27 април 2020 г. от Софийския апелативен съд.

23.  На 22 май 2020 г. Комисията предявява иск за отнемане на имущество срещу първия и втория жалбоподател, като иска отнемане на имущество, които оценява на 451 476 лв. (231 000 евро).

24. Производството за отнемане на имущество е прекратено, след като Комисията оттегля иска си за отнемане на имущество съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18 май 2023 г. (вж. параграфи 45-46 по-долу). Подобно на производството за отнемане на имущество в Бургас (вж. параграф 20 по-горе), новият ѝ анализ на финансовото състояние на първия и втория жалбоподател показва, че жалбоподателите са имали достатъчно законни доходи, за да придобият имуществото си. Съответно, обезпечителната заповед е отменена на 8 септември 2023 г., а определението за прекратяване е постановено от Софийския апелативен съд на 29 септември 2023 г. На двамата жалбоподатели са присъдени 10 560 лв. (5 400 евро) за съдебни разноски.

D. Други съдебни производства

25. На 16 март 2022 г. първият жалбоподател предявява два иска за обезщетение по член 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 53 по-долу), като претендира обезщетение от органите на прокуратурата за неоснователно водене на второто и третото наказателни производства срещу него. И по двете дела той твърди, че медийното отразяване на производството, в което са цитирани изявления на прокурорите, му е причинило допълнителни вреди.

26. В Софийския градски съд са образувани две граждански производства.

27. Във връзка с производството по обвиненията в пране на пари, което е прекратено от прокуратурата (вж. параграф 13 по-горе), Софийският градски съд постановява решение на 16 декември 2022 г. Решението е потвърдено от въззивната инстанция и става окончателно на 11 април 2024 г., след като Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване.

28. Националните съдилища отбелязват, че обвиненията срещу първия жалбоподател са били широко отразени в националните медии и публично дискутирани от прокурорите. Езикът на тези публикации е бил „далеч от умерен“, а изявленията на прокурорите - „небрежни“. Самият жалбоподател е публична личност - известен бизнесмен и собственик на медии с интереси в политиката - и обществеността е знаела, че е разследван, докато евентуалното оттегляне на обвиненията срещу него не е било широко известно. Освен това жалбоподателят работи във финансовия сектор, където обвиненията в пране на пари са особено увреждащи. Поради това правото му на добро име и репутация в обществото е незаконосъобразно накърнено и той е публично унизен. Това, заедно с преживения от него стрес и разочарование, обосновава присъждането на 40 000 лв. (20 460 евро) за неимуществени вреди.

29. Що се отнася до производството по обвинението в участие в организирана престъпна група, по което първият жалбоподател е оправдан през 2021 г. (вж. параграф 10 по-горе), първоинстанционният Софийски градски съд постановява решение на 22 април 2024 г. Той отбелязва, че наказателното производство срещу първия жалбоподател е обсъждано в медиите и че представители на прокуратурата, включително главният прокурор, са правили изявления в това отношение. Въпреки това той е на мнение, че оправдателната присъда на първия жалбоподател, също широко отразена от медиите, е неутрализирала или поне намалила отрицателното въздействие, което това би могло да има върху доброто име и репутацията на жалбоподателя. Като взема предвид и други релевантни обстоятелства, като продължителността на наказателното производство и тежестта на обвиненията срещу първия жалбоподател, Софийският градски съд оценява нанесените му неимуществени вреди на 25 000 лева (12 800 евро).

30. И двете страни обжалват горното решение.

E. Изявления на длъжностни лица

31. Жалбоподателите представят редица медийни статии, цитирани изявления на прокурори и други длъжностни лица, направени в периода 2017 - 2020 г. по отношение на първия жалбоподател или неговите медии, които по това време са считани за критични към правителството и работата на прокуратурата. Най-важните от тези изявления са цитирани по-долу. Жалбоподателите посочват, че двама бивши главни прокурори постоянно са наричали първия жалбоподател в интервюта „олигарх“, намеквайки, че богатството му е натрупано по незаконен начин.

32. През декември 2017 г. бившият главен прокурор заявява:

„Как е толкова очарователен, как Прокопиев очарова хората във властта? За мен той е едно нещо: ... пари... Прокопиев отдавна трябваше да бъде вкаран в затвора.“

33. На 5 август 2019 г. заместник-главният прокурор И.Г., кандидат за длъжността главен прокурор, заявява, че ще отговори с „всички допустими средства“ на медиите, които критикуват кандидатурата му. Новинарският портал, цитиран от жалбоподателите, счита това за „недвусмислена заплаха“. Няколко дни по-рано, на 23 юли 2019 г., И.Г. е заявява, че най-големите му критици са политическите кръгове, медиите и олигарсите, „гравитиращи около обвиняемия Прокопиев“. Той допълва, че „обвинените олигарси и престъпници“ работят за да направят органите на прокуратурата неефективни, така че „да [няма] правосъдие, за да [могат] да харчат това, което [са] откраднали, и да не бъдат осъдени“.

34. На 24 октомври 2019 г. И.Г. отново заявява, че е станал жертва на позорни публикации, пропаганда и медийни лъжи, както и че е бил обект на нападки от „политически и олигархични кръгове“; твърди, че последните са недоволни от неговата „активна дейност“ като прокурор и са отговорни за ниското ниво на обществено доверие в органите на прокуратурата. И.Г. не назова изрично имената на собствениците на медиите или неговите медии, но отбеляза, че е „много ясно“ за кого става дума.

35. На 4 март 2020 г. И.Г., който е избран за главен прокурор през ноември 2019 г., критикува в интервю за Българското национално радио участието на хора „от кръга на Прокопиев“ в консултациите по бъдещите изменения на Конституцията. Според него това е „наглост“, тъй като целта на тези хора е да „блокират“ и „запушат устата“ на органите на прокуратурата, така че последните да бъдат „безобидни за тези, които се крият зад тях“.

36. В интервю, дадено на 21 март 2020 г. във връзка с пандемията Covid-19, И.Г. критикува първия жалбоподател и неговите медии, като ги обвинява в „цинизъм“ и в това, че се интересуват само от парите, тъй като изглежда не ги е грижа, че хиляди хора ще умрат.

37. На 28 юни 2020 г. И.Г. коментира оправдателната присъда на първия жалбоподател по второто наказателно производство (вж. параграф 10 по-горе), както следва:

„Загубихме малка битка, но сме решени да спечелим войната срещу корумпираните политици и олигарси, които се обогатяват по престъпен начин. В името на справедливостта и на българите, които са били ограбени, [но] заслужават по-добър живот.“

38. От своя страна тогавашният ръководител на Комисията заяви в интервю за медиите, че споделя възгледите на И.Г., като заявява следното:

 „... една малка битка е загубена, но в никакъв случай войната не е приключила и продължава.“

39. На 1 юли 2020 г. И.Г. критикува вестник, издаван от „Икономедиа“, за това, че е хвърлил светлина върху високопрофилно дело, включващо предполагаемо корумпирани прокурори (описано в Златанов с/у България (РД), № 53050/21, 30 януари 2024 г.).

40. На 12 август 2020 г. И.Г. заявява в интервю за вестник следното:

„Всички престъпници ще кажат, че са невинни и потиснати. Разликата е, че в затвора има предимно социално слаби хора. Хората, които имат пари, власт и влияние, не отиват там.“

41. През юни 2023 г. И.Г. е освободен от длъжността главен прокурор от Висшия съдебен съвет заради уронване на престижа на съдебната власт.

РЕЛЕВАНТНА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА

A. Отнемане на „незаконно придобито имущество“

42. Законът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество  („Законът от 2012 г.“) е приет през 2012 г. Относимите разпоредби са описани в делото Йорданов и други с/у България (№ 265/17 и 26473/18, §§ 27-55, 26 септември 2023 г.). Законът от 2012 г. остава в сила до 2018 г., когато е заменен със Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (наричан по-нататък „Законът от 2018 г.“), предвиждащ по същество същия режим на отнемане. Законодателните изменения през 2019 г. предвиждат, че Законът от 2018 г. ще се прилага и за висящи производства, образувани по Закона от 2012 г.

43. Органът, който отговаря за образуването и провеждането на производствата по Закона от 2012 г. и Закона от 2018 г., е Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество („Комисията“).

44. Двата закона предвиждат по-специално отнемане на незаконно придобито имущество, което се определя като „имущество, за което не е установен законен произход“. Те съдържат списъци с предикатни престъпления, но за започване на производство по отнемане не е необходимо да има осъдителна присъда. Достатъчно е повдигането на обвинение, а евентуалното прекратяване на наказателното производство, включително в резултат на оправдателна присъда, не е пречка за отнемането. Според националните съдилища отнемането е „отделено“ от предшестващото престъпление.

45. На 18 май 2023 г. Върховният касационен съд приема Тълкувателно решение № 4 по тълк. д. № 4/2021 г. относно прилагането на Закона от 2018 г. Той отбеляза, че са налице противоречиви виждания на националните съдилища по въпроса дали имуществото, придобито в по-ранни периоди от лицата, срещу което е насочено производството за отнемане, дори когато не може да се докаже законният му произход, и в ситуации, когато имуществото не е налично в края на периода от време, разглеждан от Комисията, трябва да се вземат предвид при оценката на финансовото състояние на субекта съгласно Закона от 2018 г. и могат да бъдат предмет на отнемане. Някои от националните съдилища считат, че само имуществото, налично в края на разглеждания период, трябва да бъде анализирано в горния смисъл, докато други вземат предвид цялото имущество, независимо дали е във владение на субекта в края на разглеждания период.

46. В своето решение, което е задължително за всички национални институции, Върховният касационен съд подкрепя първото становище. По-специално той постановява, че само наличното имущество може да бъде предмет на отнемане и че това не включва пари, които са били придобити и похарчени или които са „преминали“ през банковите сметки на субекта. Законът от 2018 г. не би могъл да се тълкува като предвиждащ отнемане на неналично имущество, тъй като това би означавало, че няма валиден предмет на отнемане. Законът има за цел да се бори с незаконното обогатяване, но такова не е налице, ако имуществото на субекта не са е увеличило в края на разглеждания период. Правилото не е приложимо за средства, които са трансформирани в друго имущество, прехвърлени на свързани лица или укрити, които са разгледани в специални разпоредби на Закона от 2018 г.

47. В член 37 и сл. от Закона от 2012 г. са предвидени обезпечителни мерки. По-специално, съдът може да наложи обезпечения върху имуществото на ответниците, когато такива мерки биха улеснили изпълнението на една бъдеща заповед за отнемане. Идентични разпоредби се съдържат в чл. 117 и сл. от Закона от 2018 г. Когато разглеждат искане за обезпечение върху имущество, националните съдилища се считат за компетентни да проверят дали искът за отнемане е допустим и вероятно основателен, дали е налице необходимост от обезпечаване на иска за отнемане - което се презумира по двата закона - и дали конкретните искани мерки са адекватни при конкретните обстоятелства (Определение № 128 от 6.03.2018 г. на ВнАС по в. ч. гр. д. № 86/2018 г.; Определение № 785 от 1.03.2019 г. на САС по в. гр. д. № 285/2019 г.).

48. Отмяната на обезпечителните мерки върху имущество се урежда от Гражданския процесуален кодекс, тъй като законите от 2012 г. и 2018 г. не съдържат специални разпоредби. Съгласно член 402 от Кодекса такава мярка може да бъде отменена по-специално, когато причините, поради които е била наложена, вече не съществуват.

49. Член 403 от Гражданския процесуален кодекс се предвижда, че ищците по гражданските производства носят отговорност за всички вреди, причинени на ответниците от обезпечителните мерки, наложени за обезпечаване на иска, когато производството е прекратено или искът е отхвърлен. Според националните съдилища такава отговорност може да бъде установена дори без доказване на вина от страна на ищеца и обхваща както претърпените вреди, така и пропуснатите ползи (Решение № 134 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4793/2007 г., III г. о.; Решение № 67 от 22.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 28/2012 г., II т. о.; Решение № 50276 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4570/2021 г., IV г. о.; Решение № 37191 от 10.02.2020 г. на СРС по гр. д. № 41023/2019 г.; Решение № 260447 от 20.11.2020 г. на РС - Русе по гр. д. № 7758/2019 г.). В член 403 не се уточнява дали страни, различни от ответника, могат да претендират за вреди на основание, че са били засегнати от обезпечителните мерки, но заключението, че това е така, може да се изведе от Тълкувателно решение по дело №. 6/2013 от 14 март 2014 г. (Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г.); в това решение Върховният касационен съд заявява, че „всеки, чиито правни интереси [са] засегнати от обезпечителна мярка“, има право да оспори такава мярка.

50. Освен това член 2а от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда отговорността на Комисията за всички вреди, причинени от незаконосъобразни решения или действия на административни органи и длъжностни лица при прилагането на Закона от 2018 г. Разпоредбата е отменена през октомври 2023 г., но през февруари 2024 г. Правителството внася в Народното събрание законопроект, с който се предлага тя да бъде възстановена. В производството пред Съда Правителството заявява, че отмяната на въпросната разпоредба е била „технически пропуск“ от страна на Народното събрание, който ще бъде поправен в кратък срок.

51. В производствата по член 2а от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, както и в подобни производства, свързани с предходно законодателство относно облаги от престъпления, националните съдилища постановяват, че отхвърлянето на искове за отнемане или прекратяването на производствата за отнемане, включително когато Комисията оттегля своите искове, води до отговорност на държавата, тъй като тези събития с обратна сила правят производствата за отнемане „незаконни“. Съдилищата приемат, че вредите са причинени по-специално от продължителните и широкообхватни обезпечителни мерки по исковете за отнемане; Комисията носи отговорност, тъй като е допуснала грешка в първоначалната си преценка, че са налице основания за предявяване на иск за отнемане, и незаконосъобразно е започнала производството по отнемане (Определение № 600 от 15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2019 г., IV г. о.; Решение № 94 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4316/2019 г., III г. о.; Решение № 125 от 13.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3622/2021 г., IV г. о.; Определение № 909 на ВКС от 28.04.2023 г. по гр. д. № 4540/2022 г.; Решение № 106 от 25.07.2022 г. на ВтАС по в. гр. д. № 196/2022 г.). Макар че в повечето случаи жалбоподателите да претендират само обезщетение за неимуществени вреди, в един случай Върховният касационен съд потвърждава решение на предходна инстанция относно имуществени вреди (Решение № 50203 от 1.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3589/2021 г., IV г. о.).

B. Отговорност на държавата и на държавните служители за вреди

52. Член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда, че държавата отговаря за вреди, причинени на частни лица, в резултат на незаконосъобразни решения или действия на администрацията.

53. Член 2, ал. 1 изброява ситуациите, в които прокуратурата или съдилищата могат да бъдат подведени под отговорност. Една от тези ситуации е тази на незаконно обвинение, когато дадено лице е обвинено в извършване на престъпление и впоследствие оправдано или когато наказателното производство е прекратено. В такъв случай наказателното преследване се счита за незаконно с обратна сила.

54. В ситуации, които не са обхванати от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, може да се предяви иск по общите разпоредби на деликта, съдържащи се в Закона за задълженията и договорите. В член 45 се предвижда индивидуална отговорност, съгласно която всеки е длъжен да поправи вредите, които неправомерно е причинил на друг. Чл. 49 предвижда гаранционна отговорност, съгласно която лице, което е възложило работа на друго лице, отговаря за вредите, причинени от това лице при или по повод на тази работа.

55. Правителството представя примери от националната съдебна практика относно прилагането на двата закона по отношение на изявления или действия на длъжностни лица, за които се счита, че са накърнили репутацията на частни лица.

56. По дела по член 1 или 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, заведени от лица, които са били обвинени в престъпление и оправдани, или които са били разследвани, съдилищата вземат предвид медийното отразяване на наказателното производство и преценяват подходящото обезщетение, което трябва да се присъди (Решение № 2835 от 26.04.2012 г. на СГС по гр. д. № 10002/2011 г.; Решение № 62 от 26.06.2017 г. по адм. д. № 34/2017 г. АС Габрово; Решение № 489 от 8.04.2022 г. на САС по в. гр. д. № 3421/2021 г.). Фактът, че информацията за наказателното производство е била предоставена от разследващите органи, е посочен (Решение № 2647 от 7.05.2011 г. на СГС по гр. д. № 8830/2010 г.; Решение № 267 от 26.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 820/2012 г.; Решение № 98 от 23.01.2019 г. на ОС-Пловдив по гр. д. № 955/2017 г.), а в някои случаи е отбелязано, че „едностранчивите“ изявления на прокурорите, създаващи впечатление, че ищците са виновни, нарушават презумпцията за невиновност (Решение № 482 от 10.12.2018 г. на ОС-Хасково по гр. д. № 469/2018 г.; Решение № 264302 от 29.06.2021 г. на СГС по гр. д. № 8659/2019 г.).

57. Много случаи, които не попадат в обхвата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, са разгледани по член 49 от Закона за задълженията и договорите. Те засягат отговорността на публичен орган за действията на служителите му.

58. Така в решение на Видинския окръжен съд от 11 юли 2011 г., потвърдено от Видинския окръжен съд на 23 февруари 2012 г. (Решение от 11.07.2011 г. на РС-Видин по гр. д. № 1352/2010 г.; Решение от 23.02.2012 г. на ОС-Видин по в. гр. д. № 14/2012 г.) на бивш полицейски служител е присъдено обезщетение за вреди, след като началникът на местната полиция заявил пред медиите, че ищецът е получил подкуп (в крайна сметка той е оправдан за това) и го нарекъл „измамник“.

59. По друго дело искът за непозволено увреждане, предявен от лице, което е твърди, че началникът на Националната полиция е използвал клеветнически изрази, по-специално наричайки го „бандит“, е отхвърлен, тъй като оспорваното твърдение не е доказано (Решение № 11779 от 8.04.2019 г. на САС по в. гр. д. № 3371/2019 г.).

60. Софийският апелативен съд потвърждава решението на предходната инстанция, с което се присъжда обезщетение на практикуващ лекар, който е разследван за лекарска небрежност, довела до смърт, но не е официално обвинен. В крайна сметка разследването е прекратено, но междувременно прокурорите съобщават на медиите, че пациентът е убит, като по този начин създават у широката общественост впечатлението, че ищецът е престъпник. (Решение № 2672 от 16.11.2018 г. на САС по в. гр. д. № 1597/2018 г.).

61. По дело, по което ищецът предявява иск за непозволено увреждане срещу прокурор, за когото твърди, че е направил клеветнически изявления по негов адрес, Софийският районен съд постановява, че прокурорът не може да се позовава на имунитета си. Този имунитет обхваща само действия и решения, свързани с изпълнението на функциите му на магистрат, какъвто не е случаят. Следователно прокурорът по принцип може да носи отговорност отговорност, но конкретният иск, предявен срещу нея, не е доказан и съответно е отхвърлен (Решение №  I‑25‑154 от 8.06.2012 г. на СРС по гр. д. № 1913/2008 г.).

62. Що се отнася до имунитета на магистратите, жалбоподателите по жалба № 24585/18 представят няколко примера за национална съдебна практика, в която искове по член 45 от Закона за задълженията и договорите, касаещи индивидуална отговорност, а не такава на орган, са отхвърлени. Искове засугат изявления на високопоставени прокурори, включително на главния прокурор, в които се намеква, че ищците са престъпници. Делата са отхвърлени на основание на прокурорски имунитет във връзка с изпълнението на служебни задължения (Определение № 141 от 4.05.2017 г. по чл. гр. д. № 1508/2017 г., ВКС; Определение № 24811 от 7.11.2018 г. по гр. д. № 5389/2018 г. на СГС; Определение № 5343 от 8.06.2022 г. по гр. д. № 783/2022 г. на СГС; Определение № 21114 от 21.08.2022 г. по гр. д. № 31491/2022 г. на СРС).

63. Правителството представя и решения по дела, по които длъжностни лица са осъдени за обида или клевета (Присъда № 260148 от 15.10.2021 г. на СГС по в. н. ч. х. д. № 1148/2021 г.; Решение № 171 от 15.06.2022 г. на ОС - Пловдив по в. н. ч. х. д. № 2358/2021 г.; Решение № 338 от 21.12.2022 г. на ОС-Пловдив по в. н. ч. х. д. № 1166/2022 г.). Съгласно Наказателния кодекс фактът, че обидно или клеветническо твърдение е направено от длъжностно лице, е квалифициращо обстоятелство, но обидата и клеветата са престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия.

ОПЛАКВАНИЯ

64. Жалбоподателите се оплакват по член 1 от Протокол № 1, като се позовават и на член 6 § 1 и член 13 от Конвенцията, че налагането на обезпечителни мерки върху имуществото им се основава на опорочено законодателство и е необосновано, по-специално поради това, че производството по отнемане продължава дори при липса на предикатни престъпления. Жалбоподателите също така твърдят, че налагането на обезпечителни мерки върху имуществото е наложило непропорционална тежест върху тях и че мерките са били в сила прекомерно дълго време.

65. Жалбоподателите по жалба № 24585/18 се оплакват по член 18 от Конвенцията, тъй като налагането на обезпечителни мерки върху имуществото им е преследвало цел, различна от посочената в законите от 2012 г. и 2018 г., а именно „репресия срещу собствениците на неудобни медии“. Първият и вторият жалбоподатели повдигат същото оплакване и по член 10 от Конвенцията, като твърдят, че обезпечителните мерки върху имуществото им са имали за цел да се възпрепятства финансирането на притежаваните от тях вестници и информационни сайтове, както и да им се въздейства и да ги оклевети.

66. И накрая, първият жалбоподател се оплаква по член 6 § 2 и член 8 от Конвенцията от изявленията, направени от длъжностни лица (вж. параграфи 31-41 по-горе). Той изтъква, че тези изявления са намеквали, че е виновен за престъпленията, в които е бил обвинен, докато разглеждането на тези обвинения все още е било висящо, и по друг начин са били прекалено критични към него. Той обаче не уточнява кои от спорните изявления нарушават, според него, член 6 § 2 от Конвенцията и кои повдигат въпроси по член 8.

ПРАВОТО

A. Присъединяване на жалбите

67. Предвид сходния предмет на жалбите Съдът намира за целесъобразно да ги разгледа съвместно с едно решение.

B. Оплаквания във връзка с налагането на обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателите

68. Жалбоподателите се оплакват по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и член 6 § 1 и член 13 от Конвенцията, че върху имуществото им неоснователно са наложени обезпечителни мерки в хода на производството по отнемане. Те се оплакват също така по членове 10 и 18, че мерките срещу тях преследват скрита цел, а именно да отмъстят на медиите на първия и втория жалбоподател (вж. параграфи 64-65 по-горе).

69. Правителството приканва Съда да заличи тази част от жалбите от списъка си с дела в съответствие с член 37 § 1 от Конвенцията, който гласи, доколкото е приложимо, следното:

„1. на всеки етап от производството Съдът може да реши да заличи дадена молба от списъка на делата, ако обстоятелствата водят до извода, че

...

(б) въпросът вече е решен;

...

Съдът обаче продължава разглеждането на жалбата, ако зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и протоколите към нея, налага това.“

70. Правителството изтъква, че обезпечителните мерки върху имуществото на жалбоподателите са вдигнати през септември 2023 г. и че сега те могат да търсят обезщетение за всички претърпени в резултат на това вреди по реда на член 403 от Гражданския процесуален кодекс (вж. параграф 49 по-горе), или съгласно съответните разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди след приемането на предложените изменения на този закон (вж. параграф 50 по-горе). Правителството изтъква, че жалбоподателите разполагат с пет години, в които да потърсят обезщетение, преди претенциите им да се погасяват по давност.

71. От своя страна жалбоподателите твърдят, че вдигането на обезпечителните мерки върху имуществото им не може да „отмени“ нарушенията на правата им, че компенсаторните средства за защита, посочени от Правителството, са неефективни при конкретните обстоятелства или не са налични и че въпросите, предмет на оплакване, „далеч не са решени“. Те изтъкват, че при разглеждането на иск за непозволено увреждане националните съдилища автоматично ще приемат, че са налице основания за присъждане на обезщетение, ще се съсредоточат единствено върху определянето на размера и следователно няма да разгледат по същество оплакванията, повдигнати пред Съда, и по-специално довода им, че приложимото национално право е опорочено. Поради това жалбоподателите настояват Съдът сам да преразгледа релевантната законодателна рамка и нейното прилагане в случая от административните и съдебните органи.

72. Съдът трябва да отговори на два въпроса, за да стигне до заключението, че въпросът е решен по смисъла на член 37 § 1 (b) от Конвенцията и следователно вече не съществува обективно оправдание за жалбоподателите да поддържат жалбите си: първо, дали обстоятелствата, от които се оплакват жалбоподателите, все още съществуват и, второ, дали последиците от евентуално нарушение на Конвенцията поради тези обстоятелства са поправени (вж. Писано с/у Италия (заличено) [ГК], № 36732/97, § 42, 24 октомври 2002 г.; Шеянова с/у Латвия (заличено) [ГК], № 58822/00, § 45, 7 декември 2007 г.; и Керимоглу с/у Турция, № 58829/10, § 58, 6 декември 2022 г.).

73. Що се отнася до първия от тези два въпроса, Съдът отбелязва, че жалбоподателите се оплакват от налагането на обезпечителни мерки върху имуществото им в рамките на производството по отнемане, образувано от Комисията (вж. параграф 64 по-горе). Мерките, от които се оплакват обаче, са отменени и производството по отнемане е прекратено (вж. параграфи 20 и 24 по-горе). Следователно обстоятелствата, от които се оплакват жалбоподателите, вече не са налице.

74. Що се отнася до това дали последиците от евентуалните нарушения на правата на жалбоподателите са поправени, Съдът отбелязва, че фактът, че производството по отнемане е прекратено и обезпечителните мерки върху имуществото им са вдигнати, означава, че жалбоподателите вече могат да предявят иск срещу националните власти за всички претърпени вреди. Съдът вече е постановявал, че дори перспективата за търсене на обезщетение може да означава, че евентуално нарушение е поправено (вж. решението Писано, цитирано по-горе, § 47; сравни с решението по Щрекалев с/у Русия, № 21363/09, § 48, 11 април 2017 г., където не е имало възможност за обезщетение). Жалбоподателите по настоящото дело могат да претендират както имуществени, така и неимуществени вреди. Те вече могат да предявят иск по член 403 от Гражданския процесуален кодекс (вж. параграф 49 по-горе), или могат да изчакат приемането на внесените в Народното събрание изменения, целящи да възстановят средствата за правна защита по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 50 по-горе). Исковете на жалбоподателите се погасяват по давност след изтичането на пет години (вж. параграф 70 по-горе).

75. Съдът не е съгласен с аргумента на жалбоподателите (вж. параграф 71 по-горе), че горните съображения не могат да доведат до заключението, че „въпросът е решен“. Във всяко бъдещо производство за непозволено увреждане налагането на обезпечителни мерки върху тяхното имущество вероятно ще бъде счетено съгласно националното право за необосновано и незаконосъобразно, тъй като исковете за отнемане на Комисията са оттеглени (вж. параграф 51 по-горе). Фактът, че националните съдилища вероятно няма да обсъждат конкретните недостатъци на производството по отнемане, както твърдят жалбоподателите, не е решаващ за прилагането на член 37 § 1 (b) от Конвенцията и за заключението, че жалбоподателите могат да получат адекватно обезщетение.

76. Следва също така да се посочи, че основното оплакване по настоящото дело е за нарушение на правото на собственост на жалбоподателите, повдигнато по-специално по член 1 от Протокол № 1 (вж. параграф 64 по-горе). Последиците от нарушението на правата, защитени по тази разпоредба, по принцип трябва да могат да бъдат компенсирани чрез присъждане на обезщетение, или, както Съдът е постановил по-общо, собствеността може да бъде компенсирана чрез парична сума (вж. Демопулос и други с/у Турция (РД) [ГК], № 46113/99 и 7 други, § 115, ЕСПЧ 2010).

77. Доколкото някои от аргументите на жалбоподателите (вж. параграф 71 по-горе) могат да се разглеждат в смисъл, че Съдът трябва да продължи разглеждането на делото, защото „зачитането на правата на човека, както са определени в Конвенцията и протоколите към нея, го изисква“, той се позовава на скорошното решение по делото Йорданов и други срещу България (№ 265/17 и 26473/18, 26 септември 2023 г.). По това дело Съдът прави преглед на българското законодателство относно отнемането на „незаконно придобито имущество“ и дава насоки относно обстоятелствата, при които би счел, че такова отнемане е в съответствие с изискванията на член 1 от Протокол № 1. Съдът установява по-специално, че въпросното законодателство преследва легитимната цел да предотврати незаконното придобиване на имущество чрез престъпления или административни нарушения и не вижда допълнителна обоснована цел в предотвратяването на всяко друго „незаконно“ придобиване на имущество (§§ 103-11 от решението). Що се отнася до пропорционалността, в светлината на предишната си практика и на констатациите си относно преследваните легитимни цели, той посочва, че националните органи е трябвало да предоставят „някои подробности относно нарушенията, наказателни или административни, за които се твърди, че произхожда имуществото, подлежащо на конфискация“, и да покажат по обоснован начин, че може да има връзка между тези престъпления и въпросното имущество (§§ 114-24 от решението). В отделните случаи, разгледани в решението, Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 поради това, че националните съдилища не са се опитали да докажат връзката, посочена по-горе (§§ 126-40 от решението).

78. В настоящия случай първият жалбоподател е оправдан по второто наказателно производство, а третото такова производство е било прекратено на основание, че той не е извършил престъпление (вж. параграфи 9-13 по-горе). Следователно наличието на предикатни престъпления е изключено, поради което е трудно да си представим как властите биха могли да докажат връзката, изисквана от Съда по делото Йорданов и други, а именно между наказателно или административно нарушение и имуществото, чието отнемане се иска.

79. Що се отнася до допълнителните оплаквания по членове 10 и 18 от Конвенцията, за целите на настоящата проверка те следва да се разглеждат като допълнителни оплаквания и нищо не подсказва, че националните съдилища не биха дали адекватен отговор, ако твърденията, повдигнати пред Съда, бъдат повдигнати и на национално ниво в производства от вида на посочените по-горе. Наскоро Съдът отбеляза, че в България Конвенцията е част от националното право и че националните съдилища проявяват тенденция да се ангажират по-пълно с аргументи, основани на Конвенцията. Той стигна до заключението, че има голяма вероятност производствата за непозволено увреждане по вътрешното законодателство, отнасящи се предимно до друго право, също да предоставят защита по отношение на оплаквания за скрита цел, като повдигнатите тук (виж Златанов с/у България (РД), № 53050/21, §§ 179, 196-200 и 227-29, 30 януари 2024 г.).

80. Следователно Съдът няма достатъчно основания да заключи, че е необходимо да продължи разглеждането на настоящото дело.

81. Като има предвид всички гореизложени съображения, Съдът заключава, че в конкретния случай са изпълнени условията за прилагане на член 37 § 1 (b) от Конвенцията.

82. Съответно делото следва да бъде заличено от списъка на делата на Съда, доколкото се отнася до оплакванията, свързани с налагането на обезпечения върху имуществото на жалбоподателите.

C. Други оплаквания

83. Първият жалбоподател също така се оплаква, по член 6 § 2 и член 8 от Конвенцията, от изявления, направени от длъжностни лица (вж. параграфи 31-41 по-горе). Той твърди, че тези изявления намекват, че е виновен за престъпленията, в които е обвинен, докато разследването на тези обвинения все още е било висящо, както и че по друг начин са прекалено критични към него.

84. В становището, направено през март 2023 г., Правителството твърди, че оплакванията са недопустими, тъй като жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита. На този етап двете производства за непозволено увреждане, заведени от него по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграфи 25-30 по-горе) все още са висящи и според Правителството това средство за защита трябва да се счита за ефективно по отношение на неговите оплаквания. Освен това той може да предяви иск за непозволено увреждане срещу органите, чиито служители са направили клеветнически изявления, съгласно съответните разпоредби на Закона за задълженията и договорите (вж. параграф 54 по-горе), или срещу самите длъжностни лица за обида и клевета съгласно разпоредбите на Наказателния кодекс (вж. параграф 63 по-горе). В подкрепа на своя аргумент Правителството представя различни примери от националната съдебна практика (вж. параграфи 56-61 и 63 по-горе).

85. Първият жалбоподател е на мнение, че производството по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди не се припокрива с оплакванията му по член 6 § 2 и член 8 от Конвенцията, тъй като предметът му е „ограничен до последиците от незаконните обвинения“. Тези производства не биха се занимавали с изявленията, в които той е посочен като „олигарх“ с богатство, придобито чрез престъпление, въпреки че според него те „са били важна част от цялостната кампания“ на държавните органи срещу него.

86. В предишни дела срещу България, повдигащи подобни въпроси, Съдът е счел, че искът за непозволено увреждане не представлява ефективно средство за защита по отношение на оплакванията по член 6 § 2 от Конвенцията (вж. например Масларова с/у България, № 26966/10, §§ 33-38, 29 януари 2019 г., или Баневи с/у България (№ 25658/19, §§ 135-40, 12 октомври 2021 г.), като установява по-специално, че искът по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди не представлява ефективно средство за защита, тъй като наказателното производство срещу жалбоподателите е било висящо.

87. Настоящото дело може да се разграничи от цитираните по-горе по това, че наказателните производства срещу първия жалбоподател са приключили или с оправдателна присъда в съдебна фаза, или от органите на прокуратурата на основание, че не е извършено престъпление (вж. параграфи 10 и 13 по-горе). В резултат на това той има право да търси обезщетение от държавата по силата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 53 по-горе). Макар че законовото основание за обезщетение е незаконно обвинение след оправдателна присъда или прекратяване на производството (ibid.), практиката на националните съдилища при присъждане на обезщетение е да се вземат предвид изявленията, направени от разследващите органи, и произтичащите от това нарушения на презумпцията за невинност (вж. параграф 56 по-горе).

88. Първият жалбоподател подава два иска от горепосочения вид, свързани с оправдаването му по второто наказателно производство и окончателното прекратяване на третото производство.

89. В един от тези случаи националните съдилища му присъждат обезщетение. Те вземат предвид, наред с други неща, „небрежните“ изявления на прокурорите във връзка с наказателното производство и „далеч не умерените“ новинарски публикации (вж. параграфи 27-28 по-горе). Съдът е на мнение, че тези констатации на националните съдилища представляват достатъчно признание на нарушението на правото на първия жалбоподател да бъде считан за невинен. Този факт, съчетан с присъждането на обезщетение, което изглежда адекватно, означава, че жалбоподателят вече не може да претендира, че е жертва на твърдяното нарушение на правата му.

90. Съответно тази част от оплакването по член 6 § 2 е несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 (а) и следва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 4.

91. Другото производство по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди е висящо, след като първоинстанционният Софийски градски съд постановява решение на 22 април 2024 г. и страните го обжалват (вж. параграфи 29-30 по-горе). По това дело жалбоподателят повдигнал оплаквания относно изявленията, направени от прокурорите по подобен начин (вж. параграф 25 по-горе).

92. Софийският градски съд обсъжда тези изявления и медийни публикации, въпреки че не счита за оправдано да увеличи за тяхна сметка обезщетението, което трябва да се присъди на първия жалбоподател (вж. параграф 29 по-горе). Все пак за жалбоподателя остава открита възможността да твърди при обжалването, че правото му да бъде считан за невиновен е било нарушено поради публичните изявления на органите на прокуратурата и че присъденото обезщетение следва да вземе предвид тези обстоятелства. С оглед на гореизложеното Съдът заключава, че тази част от оплакването на първия жалбоподател по член 6 § 2 от Конвенцията е преждевременно повдигната.

93. Доколкото някои от изявленията, които първият жалбоподател представя пред Съда, не са пряко свързани с наказателните производства срещу него (вж. например това, цитирано в параграф 32 по-горе) и следователно не повдигат въпрос по член 6 § 2, а евентуално по член 8 от Конвенцията, закрепващ правото на зачитане на личния живот, представената от Правителството съдебна практика показва убедително, че жалбоподателят разполага с адекватни средства за получаване на обезщетение. Той може да предяви иск срещу органите, чиито служители са направили изявления, които той счита за обидни, по силата на член 49 от Закона за задълженията и договорите (вж. параграфи 57-60 по-горе). Когато съответните длъжностни лица не се ползват с имунитет или изявленията им не са свързани с техните публични задължения, той може да търси отговорност от самите длъжностни лица съгласно раздел 45 от Закона за задълженията и договорите (вж. параграф 61 по-горе). Жалбоподателят не твърди, че тези средства за защита не биха били ефективни в неговия случай или че са недостъпни.

94. С оглед на гореизложеното и при обстоятелствата по настоящото дело, останалите оплаквания по член 6 § 2 и член 8 следва да бъдат отхвърлени на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

D. Присъждане на съдебните разноски на жалбоподателите

95. Правило 43 § 4 от Правилника на Съда предвижда:

„Когато жалбата е била отхвърлена в съответствие с член 37 от Конвенцията, Съдът решава по своя преценка въпроса за разноските.“ ...

96. В становищата си относно възможността за заличаване на жалбите страните не коментират този въпрос. Независимо от това Съдът е на мнение, че при обстоятелствата по делото е уместно да се присъди обезщетение за разноските по производството по Конвенцията (вж. наред с други органи Грюне Алтернативе Виена с/у Австрия (заличаване), № 13281/02, § 33, 29 ноември 2011 г.).

97. При предявяване на претенциите си по член 41 от Конвенцията жалбоподателите по жалба № 24585/18 искат 35 636 евро за процесуалното им представителство пред Съда. Те представят фактури, от които е видно, че са платили тази сума на няколко вноски. Правителството счита, че претенцията е прекомерна.

98. Що се отнася до възстановяването на разноски във връзка с присъждането на справедливо обезщетение съгласно член 41 от Конвенцията, съгласно установената практика на Съда, на жалбоподателя могат да бъдат присъдени разходи и разноски само доколкото те са били действително и необходимо направени и са разумни по отношение на размера. Съдът е постановил, че тези изисквания трябва да се спазват и при прилагането на правило 43 § 4 (вж. Писано, цитирано по-горе, § 54).

99. В настоящия случай Съдът счита, че претендираните разходи са действително направени и са необходими, но е съгласен с Правителството, че претендираната сума е прекомерна. Последната констатация взема предвид и факта, че част от жалба № 24585/18 е била отхвърлена като недопустима.

100. Като взема предвид документите, с които разполага, и горепосочените съображения, Съдът присъжда сумата от 7000 евро за процесуалното представителство на жалбоподателите.

101.  Жалбоподателите по жалба № 47159/20 не претендират за възстановяване на никакви разходи и разноски.

По тези причини Съдът единодушно,

1. Решава да присъедини жалбите;

2. Решава да заличи жалбите от списъка в частта им, отнасяща се до оплакванията относно налагането на обезпечителни мерки върху имуществото на жалбоподателите;

3. Обявява останалата част от жалба № 24585/18 за недопустима;

4. Отсъжда

(a)   държавата ответник да заплати солидарно на жалбоподателите по жалба № 24585/18 в срок от три месеца 7 000 евро (седем хиляди евро) за разходи и разноски, плюс всеки данък, който може да бъде начислен върху тази сума;

(b)   че върху горната сума се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на неизпълнение плюс три процентни пункта.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 3 октомври 2024 г.

Приложение

Списък на делата:

Дата на постановяване: 10.9.2024 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-237404