Номер на жалба: 73896/16

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-2) Презумпция за невинност

Трето отделение

РЕШЕНИЕ

Жалба № 73896/16
Ценко Кръстев ЧОКОВ
срещу България

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ на 10 септември 2024 г. в следния състав:

          Пер Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), Председател,
          Дариан Павли (Darian Pavli),
          Петер Рузма (Peeter Roosma),
          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis),
          Андреас Зюнд (Andreas Zünd),
          Oddný Mjöll Arnardóttir,
          Диана Ковачева, съдии,

и Милан Блашко (Milan Blaško), секретар на отделението,

Като взе предвид горепосочената жалба, подадена на 25 ноември 2016 г.,

Като взе предвид становището, представено от правителството ответник, и представеното в отговор от жалбоподателя,

След проведено обсъждане постановява следното решение:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА

1.  Жалбоподателят, г-н Ценко Чоков, български гражданин, е роден през 1958 г. и живее в с. Галиче. Пред съда той се представлява от г-н М. Екимджиев, адвокат в Пловдив.

2.  Българското правителство („Правителството“) е представлявано от правителствения агент, г-жа М. Илчева, от Министерството на правосъдието.

3.  Фактите по делото, представени от страните, могат да бъдат обобщени, както следва.

4.  По време на събитията жалбоподателят е кмет на село Галиче.

5.  На 26 май 2016 г. жалбоподателят е арестуван от полицията във връзка с наказателно производство срещу него. Същия ден му е повдигнато обвинение за това, че е ръководител и организатор на престъпна група и за лихварство, както и за отправяне

на заплахи, за отвличане и за нанасяне на телесна повреда, съответно, на трима души.

6.  На 27 май 2016 г. Прокуратурата и Министерството на вътрешните работи организират пресконференция във връзка с наказателното производство срещу жалбоподателя и предполагаемите му съучастници. На това събитие присъстват прокурор Д.П., ръководител на Апелативната специализирана прокуратура, занимаваща се с организирана престъпност („Апелативната специализирана прокуратура“) и г-н Г.К., главен секретар на МВР.

7.  Прокурор Д.П. говори първа и заявява следното:

„ (...) По повод тази група в специализираната прокуратура има образувано досъдебно производство през февруари 2016 г. Събираха се доказателства, за да определим има ли такава организирана престъпна група и към средата на май вече бяхме готови за реализация. Както вече знаете, вчера бяха задържани дванадесет лица, [като] осем от тях вече са привлечени като обвиняеми. Извършени са над четиридесет и пет обиски на домове, разпитани са над двадесет свидетели (...), иззети са [и] множество веществени доказателства, свързани с дейността на групата и допринасящи за нейното изясняване. Във връзка с това досъдебно производство са използвани и специални разузнавателни средства. От анализа на тези събрани доказателства направихме извода, че дейността на групата се е развивала в няколко насоки: (...) първата ѝ [дейност] е лихварската дейност, друга [нейна] дейност, която се разследва, е имотни измами, [както и] трето – побои и нанасяне на средни телесни повреди спрямо жители на с. Галиче, но също и изнудване и отвличане на лица, на които давани заеми и след това са искани лихви. Както казах, към настоящия момент са привлечени като обвиняеми осем лица. Като ръководител на групата е определен Ценко Чоков. Спрямо него са повдигнати обвинения и за още пет престъпления: нанасяне на средна телесна повреда, отвличане, лихварска дейност, (...). По делото са иззети и множество веществени доказателства, а именно от дома на Ценко Чоков са иззети около 14 000 лв. (...), [както и] множество нотариални актове, пълномощни, [и] тефтери, в които са отбелязвани сумите, предоставени на лица. Иззети са и неголеми количества вещества, които реагират на наркотични, но все още нямаме експертиза за какво вещество се касае. От свидетелските показания става ясна организацията и дейността на групата и отделните действия, за които лицата вече са привлечени като обвиняеми. “

8.  Главният секретар на МВР Г.К. взема думата след това и заявява следното:

„ (...) Те успяха да съберат достатъчно данни, за да мотивират специализираната прокуратура да образува производство в началото на тази година, за документиране на престъпната дейност на тази организирана престъпна група, която действа на територията на Северозапада от относително доста дълъг период от време. Поздравявам колегите си, защото това наистина е високо конспиративна престъпна група и изключително брутална, която държи в страх населението на региона. Използвам формата (...) да апелирам към други пострадали граждани, след като се убедиха вече, че държавата взе отношение по тази престъпна дейност, да свидетелстват, за документиране на цялостната им престъпна дейност “

9.  През 2017 г. на неустановена дата компетентната прокуратура изправя жалбоподателя и предполагаемите му съучастници пред Специализирания наказателен съд, който с присъда от 10 май 2018 г. го оправдава по обвиненията в организиране и ръководене на престъпна група и лихварство и го признава за виновен в отвличане на лице, физическо нападение на друго лице и подпалване на превозно средство. Съдът го осъжда на четири години и половина лишаване от свобода.

10.  На 31 май 2021 г.  Апелативният специализираннаказателен съд потвърждава решението на първата инстанция относно оправдателната присъда на жалбоподателя по първите две обвинения и изменя частта, свързана с наложеното наказание, като увеличава продължителността му на пет години.

11.  С решение от 11 юли 2022 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на апелативната инстанция.

ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

12.  Съответните национални разпоредби относно презумпцията за невиновност са обобщени в решението по делото Тони Костадинов срещу България (№ 37124/10, §§ 44-47, 27 януари 2015 г.).

13.  Член 2в от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („Законът за отговорността на държавата“) позволява на страните по делото, които считат, че българските административни или съдебни органи са нарушили разпоредба на правото на Европейския съюз, да предявят пред съдилищата иск за обезщетение за вредите, които смятат, че са претърпели.

14.  През юни 2023 г. влиза в сила изменение на Закона за отговорността на държавата, с което се въвежда нова точка 8 в чл. 2, ал. 1 от закона. Въпросният член, в своята формулировка, произтичаща от посоченото законодателно изменение, гласи следното:

„Член 2 (1).  Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: (...)

8.  установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен. “

15.  В българското право Законът за задълженията и договорите (ЗЗД) от 1951 г. е основният източник на облигационното право, което съставлява един от клоновете на частното право. Членове 45-54 от ЗЗД уреждат условията и основните методи за реализиране на деликтната гражданска отговорност. Член 49 има следния текст:

„Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.“

ОПЛАКВАНИЯ

16.  Като се позовава на член 6, § 2 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква от забележките, направени от прокурора Д.П. и от главния секретар на Министерството на вътрешните работи Г.К., по време на пресконференцията от 27 май 2016 г.

17.  В светлината на член 13 от Конвенцията той също така се оплаква от липсата на ефективни национални правни средства за защита срещу предполагаемото нарушение на правото му, защитено от член 6, § 2.

ОТ ПРАВНА СТРАНА

A.    По повдигнатите оплаквания по член 6, § 2 от Конвенцията

18.  Жалбоподателят твърди, че направените изявления от прокурор Д.П. и от главния секретар на МВР Г.К. по време на пресконференцията от 27 май 2016 г. са нарушили презумпцията за невиновност. Той се позовава на член 6, § 2 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.“

1.     Аргументи на страните

a)      Правителството

19.  Правителството възразява относно неизчерпването на вътрешните правни средства за защита, като се позовава, наред с другото, на разпоредбите на членове 2 и 2в от Закона за отговорността на държавата (параграфи 13 и 14 по-горе). То твърди по-специално, че в случаите на оправдаване на лице, срещу което е образувано наказателно производство, българските съдилища считат за целите на присъждането на обезщетение въз основа на член 2 от посочения закон, че нарушенията на презумпцията за невиновност представляват утежняващи обстоятелства. В подкрепа на този аргумент то представя осем решения, постановени от съдилища от различна степен между 2011 г. и 2022 г., с които Прокуратурата е осъдена да заплати различни суми като обезщетение на лица, които са били обект на разгласено в медиите наказателно производство, приключило с прекратяване поради липса на доказателства или с оправдателна присъда. Правителството счита, че жалбоподателят е могъл да предяви такъв иск, след оправдателната му присъда по обвинението за организацията и ръководството на престъпна група, срещу нарушението на презумпцията му за невиновност, което според него е резултат от думите на прокурора Д.П.

20.  Правителството освен това отбелязва, че жалбоподателят също би могъл да се възползва от средството, предвидено в член 49 от ЗЗД (вж. параграф 15 по-горе). То представя в подкрепа на тази теза решения, които са постановени от съдилища от различна степен между 2010 г. и 2019 г. по два случая относно забележки, с които полицейски служители са изказали предположения, че лица с повдигнати по това време обвинения са виновни за престъпленията, в които са обвинени. По първото дело, разгледано между 2010 г. и 2012 г. от Районен съд - Видин, а след това и от Окръжен съд – Видин, съдилищата уважават иска на жалбоподателя и осъждат Областната дирекция на МВР да му изплати 2000 лева (български лева (BGN) – около 1000 евро (EUR)) като обезщетение за вредите, причинени от изявленията на областния директор на МВР, в които той е бил обявен за престъпник на пресконференция във връзка с наказателното производство срещу него. По второто дело искът, подаден през 2017 г. във връзка със забележки, приписани на директора на Главна дирекция „Национална полиция“, е разгледан от съдилищата на първа и втора инстанция в София. На 7 октомври 2021 г., след като установява нарушения на процесуалните правила, Върховният касационен съд отменя решението на втората инстанция и връща делото на първа инстанция за преразглеждане. Правителството не предоставя подробности за изхода на производството по споменатото дело.

21.  Правителството също така счита, че изявленията, от които се оплаква жалбоподателят, по никакъв начин не са нарушили презумпция му за невиновност.

b)      Жалбоподателят

22.  Жалбоподателят отговаря, че нито едно от правните средства за защита, на които се позовава правителството, не е ефективно в настоящия случай. По-специално той твърди, че те или не са били достъпни за него, или просто не са съществували към момента на подаване на жалбата му през 2016 г., или не са могли да бъдат използвани поради имунитета, с който се е ползвала прокурорът Д.П., или, в крайна сметка, не е можело да се счита, че имат разумни шансове за успех, при липса на съдебни решения в този смисъл.

23.  Жалбоподателят е на мнение, че прокурорът Д.П. и главният секретар на Министерството на вътрешните работи Г.К. не са успели да постигнат справедлив баланс в съответните си изявления между правото на обществеността да бъде информирана и неговата презумпция за невиновност. Изразите, използвани от тях, внушават идеята, че той е виновен за престъпленията, в които е обвинен, и по този начин нарушават член 6, § 2 от Конвенцията.

2.     Преценката на Съда

a)      Общи принципи, свързани с изчерпването на вътрешноправните средства за защита и презумпцията за невиновност

24.  Съдът припомня, че презумпцията за невиновност, залегнала в член 6, § 2, е един от елементите на справедливия наказателен процес, изисквани от член 6, § 1. Нарушение на презумпцията е, ако изявление или официално решение относно обвиняем внушава, че той е виновен, докато неговата вина все още не е законово установена. Достатъчно е, дори и при липса на формална констатация, да бъдат изложени мотиви, които подсказват, че магистратът или длъжностното лице счита засегнатия за виновен, а преждевременното изразяване на такова мнение от самия съд несъмнено също противоречи на презумпцията за невиновност (виж, наред с други, Deweer срещу Белгия, 27 февруари 1980 г., § 56, серия A № 35, Минели (Minelli) срещу Швейцария, 25 март 1983 г., §§ 27, 30 и 37, серия A № 62, Алне дьо Рибмон (Allenet de Ribemont) срещу Франция, 10 февруари 1995 г., серия A № 36, §§ 35-308, Дактарас (Daktaras) срещу Литва, № 42095/98, §§ 4144, ЕСПЧ 2000-X, и Матияшевич (Matijašević) срещу Сърбия, № 23037/04, § 45, ЕСПЧ 2006-X).

25.  Освен това трябва да се прави разграничение между решения или изявления, които пораждат усещането, че засегнатото лице е виновно, и тези, които просто описват „състояние на подозрение“. Първите нарушават презумпцията за невиновност, а вторите се считат за неподлежащи на критика в различни ситуации, разглеждани от Съда (вж. по-специално Луц (Lutz) срещу Германия, 25 август 1987 г., § 62, серия A № 123 и  Leutscher срещу Нидерландия, 26 март 1996 г., § 31,  Доклади за съдебни решения и решения 1996 г. - II том).

26.  Освен това свободата на изразяване, гарантирана от член 10 от Конвенцията, включва свободата на получаване и предаване на информация. Следователно член 6, § 2 не може да попречи на властите да информират обществеността за текущите наказателни разследвания. От друга страна, той изисква от тях да направят това с цялата дискретност и резервираност, които изисква зачитането на презумпцията за невинност (Алне дьо Рибмон (Allenet de Ribemont), цитирано по-горе, § 38).

27.  Общите принципи за изчерпване на вътрешноправните средства за защита бяха припомнени от Голямата камара в решението й Вучкович (Vučković) и други срещу Сърбия (предварително възражение) ([ГК], №№ 17153/11 и 29 други, §§ 69 -77, 25 март 2014 г.). Съдът посочва по-специално, че: i.  предпазният механизъм, установен от Конвенцията, има субсидиарен характер по отношение на националните системи за правата на човека; ii.  лицата, които желаят да се възползват от контролната функция на Съда по отношение на жалби срещу държава, следователно имат задължение първо да използват средствата за правна защита, налични съгласно правната система на тази държава; iii.  задължението за изчерпване на вътрешноправните средства за защита изисква от жалбоподателите да използват наличните и достатъчни средства за правна защита, за да могат да получат обезщетение за твърдените нарушения, като такива средства за правна защита трябва да съществуват с достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория, в противен случай им липсва необходимата ефективност и достъпност; iv.  член 35, § 1 от Конвенцията също така изисква повдигането пред съответния национален орган, поне по същество и във формите и сроковете, предвидени от националното право, на оплакванията, които впоследствие се възнамерява да бъдат подадени пред Съда; той също така изисква използването на съответните процесуални средства срещу евентуалното нарушение на Конвенцията, а жалба, която не отговаря на тези изисквания, по принцип трябва да бъде обявена за недопустима заради неизчерпване на националните средства за правна защита; v.  за да се счита за ефективно, средството за защита трябва да бъде в състояние директно да поправи спорната ситуация и да предоставя разумни перспективи за успех; vi. Правителството, което възразява относно неизчерпването, следва да убеди Съда, че средството за правна защита, на което се позовава, е ефективно и достъпно както на теория, така и на практика по време на процесните събития; след като това бъде доказано, жалбоподателят трябва да установи, че средството за правна защита, посочено от Правителството, действително е било използвано или че по някаква причина то не е било нито адекватно, нито ефективно в светлината на фактите по делото, или че определени конкретни обстоятелства са освободили съответното лице от задължението да го използва. Освен това в своята практика Съдът вече е приел, че гражданскоправното средство за защита може по принцип да представлява ефективно средство относно оплакване по член 6, § 2 от Конвенцията, свързано с изявления, направени в контекста на висящо наказателно производство (вж. Мамаладзе (Mamaladze) срещу Грузия, № 9487/19, § 63, 3 ноември 2022 г.).

b)      Прилагане на тези принципи в разглеждания случай

28.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят се оплаква, в светлината на член 6, § 2 от Конвенцията, забележките, направени от две лица – прокурора, г-жа Д.П., и главния секретар на Министерството на вътрешните работи, г-н Г.К. Поради това счита, че това са две отделни оплаквания, чиято допустимост ще разгледа отделно по-долу.

i.        По жалбата относно изявленията на прокурора г-жа Д.П.

29.  Съдът не счита за необходимо да разглежда възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството относно изявленията на прокурора, тъй като във всеки случай счита, че оплакването на жалбоподателя съгласно член 6, § 2 от Конвенцията, е явно необосновано поради причините, посочени по-долу.

30.  Въпросните изявления са направени в контекста на пресконференция относно наказателното производство срещу жалбоподателя, в деня след ареста му (параграфи 5 и 6 по-горе). Прокурорът, г-жа Д.П., се изказва в качеството си на ръководител на апелативната специализирана прокуратура. Тя говори за напредъка на въпросното разследване и дава подробности за предприетите действие по разследване, обвиненията срещу жалбоподателя и предполагаемите му съучастници, предприетите мерки за неотклонение срещу тези лица и събраните доказателства (параграф 7 по-горе).

31.  Вярно е, че прокурорът Д.П. изрично споменава името на жалбоподателя и посочва, че той е  „идентифициран“ като ръководител на групата,  обект на наказателното разследване. Според Съда това е само предположение, основано на доказателствата, събрани на този етап от разследването, а не констатация за вина. Така, предвид конкретния контекст, в който се провежда пресконференцията, и всички останали релевантни обстоятелства по делото, забележките на прокурора представляват информация, свързана с хода на наказателното производство и различните работни хипотези, приети от разследващите, и не поставят под въпрос презумпцията за невиновност на жалбоподателя.

32.  От това следва, че това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35, §§ 3,  а) и 4 от Конвенцията.

ii.      По жалбата относно изявленията на главния секретар на МВР г-н Г.К.

33.  Изказвайки се след прокурора Д.П., главният секретар на МВР Г.К. нееднократно използва термини като „организирана престъпна група“, „престъпна дейност“ или „високо конспиративна престъпна и брутална група“ по отношение на всички обвиняеми (параграф 8 по-горе), включително относно жалбоподателя, който вече е бил споменат поименно от предишния говорител. Съдът счита, че за разлика от думите на прокурор Д.П., изявленията на Г.К. са много по-малко нюансирани и не изключва, че те биха могли да създадат впечатление, че жалбоподателят принадлежи към организирана престъпна група.

34.  Съдът счита за целесъобразно да разгледа тук въпроса за изчерпването на вътрешноправните средства за защита във връзка с тези изявления и в светлината на възражението, формулирано от Правителството.

35.  Едно от средствата за защита, на които се позовава Правителството, е искът за обезщетение, предвиден в член 49 от ЗЗД (параграф 20 по-горе). В решението си по делото Лолов и други срещу България (№ 6123/11, §§ 48-51, 21 февруари 2019 г.) Съдът вече е разгледал такова възражение, което след това е отхвърлил на следните основания: i.  това е разпоредба, която обикновено урежда гражданската отговорност на работодателя към неговите служители, която е включена в основния източник на българското облигационно право; ii.  съгласно българското законодателство вътрешното средство, специално предназначено да ангажира деликтната отговорност на държавата, е искът, основан на съответните разпоредби на Закона за отговорността на държавата, но не е изключено ЗЗД да служи като правно основание за вътрешна съдебна практика, позволяваща пораждане на отговорност на държавата в случаи, подобни на този, представен за разглеждане; iii.  задължение на Правителството, което възразява относно неизчерпване, е да убеди Съда, че споменатото от него средство за защита е ефективно и налично както на теория, така и на практика по време на процесните факти; iv.  Правителството просто е заявило в общи линии, че иск, основан на член 49 от ЗЗД, би дал възможност на жалбоподателите да отстояват презумпцията си за невиновност преди края на наказателното производство срещу тях, без да обосновава допълнително този аргумент, например чрез представяне на решения на националните съдилища в този смисъл.

36.  За разлика от делото Лолов и други, цитирано по-горе, възражението на Правителството в настоящия случай се основава на доказателства в негова подкрепа, като държавата ответник е представила за тази цел съдебни решения, постановени от националните съдилища в два отделни случая (вж. параграф 20 по-горе). В едно от двете дела, гледани между 2010 и 2012 г. от Районен съд - Видин и Окръжен съд - Видин, жалбоподателят печели делото и съдилищата му присъждат финансово обезщетение за вредите, причинени от изявления на областния директор на МВР, оспорващи презумпцията му за невиновност (пак там).

37.  Окончателното решение по посоченото дело предхожда с четири години пресконференцията от 27 май 2016 г., по време на която главният секретар на Министерството на вътрешните работи прави изявленията, от които се оплаква жалбоподателят по настоящото дело. Освен това нищо в текста на член 49 от ЗЗД и в тълкуването, прието от българските съдилища, не задължава жалбоподателя да изчака до края на наказателното производство, отнасящо се до него, за да предяви такъв иск за обезщетение.

38.  От това следва, че към датата на подаване на жалбата му пред Съда, на 25 ноември 2016 г., жалбоподателят е имал вътрешноправно средство за защита, а именно искът за обезщетение, предвиден в член 49 от ЗЗД, което би могло да му позволи да получи признаване на нарушението на правото му да се счита за невинен вследствие на думите на главния секретар на Министерството на вътрешните работи и да получи адекватно парично обезщетение. Трябва да се отбележи, че той не е предявил такъв иск, а самият факт, че е имал съмнения относно перспективите за неговия успех (параграф 22 по-горе), въпреки че искът очевидно не е бил обречен на неуспех, не представлява основание да се обоснове неизползването му (Вучкович (Vučković) и др., цитирано по-горе, § 74 в края).

39.  От това следва, че жалбата трябва да бъде отхвърлена на основание неизчерпване на вътрешноправните средства за защита по силата на член 35, §§ 1 и 4 от Конвенцията.

B.    По повдигнатото оплакване по член 13 от Конвенцията

40.  Жалбоподателят се оплаква от липса, съгласно българското законодателство, на ефективни вътрешноправни средства за защита, чрез които би могъл да отстоява правото си на зачитане на презумпцията за невиновност. Той се позовава на член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

41.  В контекста на разглеждането на допустимостта на оплакванията на засегнатото лице съгласно член 6, § 2 от Конвенцията, Съдът заключава, че оплакването, свързано със забележките на прокурор Д. П., е явно необосновано (параграфи 29-32 по-горе) и че оплакването относно изявленията на главния секретар на Министерството на вътрешните работи е недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (параграфи 33-39 по-горе). Тъй като жалбоподателят не е представил никаква „защитима претенция“ по отношение на тази разпоредба, то оплакването му по член 13 във връзка с член 6, § 2 от Конвенцията е явно необосновано и следва да бъдат отхвърлено по силата на член 35, §§ 3, буква a) и 4 от Конвенцията.

По тези причини Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 03 октомври 2024 г.

Милан Блашко (Milan Blaško)           Пер Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova)
                       Секретар                                                         Председател

Дата на постановяване: 10.9.2024 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-237415