Номер на жалба: 5883/18

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд

По делото Панайотов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Петер Руусма, председател,
          Диана Ковачева,
          Матея Дурович, съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 5883/18) срещу България, подадена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 25 януари 2018 г. от български гражданин, г-н Панайот Куртев Панайотов („жалбоподател“), който е роден през 1978 г., живее в гр. Варна и е представляван от г-н Я. Янков, адвокат, практикуващ във Варна;

решението за уведомяване на българското правителство („правителството”), представлявано от своя представител – г-жа Силвина Собаджиева, от Министерство на правосъдието.

Становищата на страните;

След закрито заседание, проведено на 17 декември 2024 г.,

Постанови следното решение, прието на тази дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата касае правото на достъп до съд в административното производство и по-специално прилагането на процесуалните правила относно сроковете за обжалване на административни актове пред съда.

2.  През 2016 г. жалбоподателят участва в търг с тайно наддаване за държавен имот, организиран от администрацията на областния управител на Варна. На 2 и 3 февруари 2016 г. областният управител издава две заповеди: основна заповед, с която друг участник в търга получава имота, и последваща заповед за отстраняване на техническа грешка. В заповедите се посочва, че те подлежат на обжалване в 14-дневен срок от датата на обявяването им и че ще бъдат публично оповестени чрез поставянето им на таблото за обявления на Областна администрация - Варна и на нейната интернет страница. Заповедите са обявени на интернет страницата на Областна администрация - Варна в деня на издаването им. Жалбоподателят достъпва заповедите на интернет страницата и на 4 февруари 2016 г. подава чрез областния управител жалба, която на 9 февруари 2016 г. е внесена в Административен съд - Варна. На 9 февруари 2016 г. жалбоподателят получава по пощата официално съобщение, с което е уведомен, че заповедите са издадени и публично оповестени. В него се посочва също, че заповедите подлежат на обжалване в срок от 14 дни от датата на обявяването им. Копия от самите заповеди не са приложени към съобщението.

3.  На 31 октомври 2016 г. Административен съд - Варна, потвърждавайки, че жалбата е подадена в срок, отменя оспорените заповеди, заради допуснати при издаването им нарушения на процесуалните правила. Областният управител подава касационна жалба, като твърди, че жалбата на жалбоподателя е преждевременна, тъй като е подадена, преди той да получи уведомлението за заповедите. Жалбоподателят се противопоставя на това, като твърди, че е подал жалбата, след като е научил за заповедите от интернет страницата на Областна администрация - Варна, където те са били официално обявени, и следователно жалбата му е допустима.

4.  С окончателно решение, постановено на 14 декември 2017 г., Върховният административен съд („ВАС“) отменя решението на Административния съд - Варна, утвърждавайки правната сила на заповедите. Той приема, че съгласно чл. 149, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) срокът за подаване на жалба е започнал да тече от 9 февруари 2016 г., когато жалбоподателят е получил официално съобщение за заповедите по пощата. Поради това той отхвърля жалбата на жалбоподателя на основание, че е била преждевременна, без да я разглежда по същество.

5.  От преписката по делото е видно, че на 28 януари 2016 г. жалбоподателят е участвал в четири публични търга, организирани от Варненската областна администрация. На 4 февруари 2016 г. той подава четири жалби срещу четирите различни заповеди, възлагащи държавни имоти на други участници в търговете, преди да е получил официално съобщение за тези заповеди. Съставите на ВАС, които разглеждат другите три жалби на жалбоподателя, ги разглеждат по същество, като приемат, че те са подадени в срок.

6.  Жалбоподателят се оплаква, позовавайки се на член 6 § 1 и член 13 от Конвенцията, че му е отказан достъп до съд за оспорване на заповедите на областния управител и че решението на ВАС се основава на твърде формалистично тълкуване на съответните разпоредби.

ОТНОСИМО вътрешно право и практика

7.  Съгласно чл. 149, ал. 1 АПК административен акт може да бъде оспорен в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните. Освен това чл. 159, ал. 1, т. 5 АПК предвижда, че жалбата не се разглежда, ако е подадена извън срока. Правителството представи на Съда решения на национални съдилища по дела, по които са подавани преждевременни жалби, преди оспорваните актове да са влезли в сила. Нито един от тези примери не се отнася до жалби, подадени преди жалбоподателите да са получили официално съобщение. При две други решения националните съдилища са намерили, по същество, че трябва да се презюмира, че жалбоподателите са били запознати със съдържанието на оспорвания акт, когато са подали жалба срещу него преди получаването на официално съобщение и че фактът, че жалбата е подадена преди получаването на такова съобщение, не е основание да се откаже разглеждането ѝ като такава извън срока (опр. № 12764 от 22.10.2018 г. по адм. д. № 11160/2018, ВАС, и опр. № 2950 от 12.03.2024 г. по адм. д. № 2175/ 2024 г., ВАС).

8.  Освен това чл. 239, ал. 1, т. 5 АПК позволява отмяна на окончателно съдебно решение, когато в резултат на нарушение на съответните процесуални правила страната е била лишена от възможността да участва в производството. Правителството представи едно решение на националния съд, по което тази разпоредба е приложена във връзка със срока за предявяване на жалба. В този случай е допуснато делото да бъде възобновено, тъй като ВАС по своя инициатива е установил, че жалбата е подадена след изтичането на срока и че жалбоподателят е възпрепятстван да представи аргументите си дали жалбата е подадена в рамките на срока в хода на редовното съдебно производство (реш. № 4817 от 22.04.2016 г. По адм. Д. № 2002/2016 г., ВАС).

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 И ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A.    Допустимост

1.     Приложимост на член 6 § 1 от Конвенцията

9.  Правителството моли Съда да обяви жалбата за недопустима като несъвместима ratione materiae с член 6 § 1 от Конвенцията, като твърди, че според практиката на Съда в конкретния случай не е налице „гражданско право“.

10.  Съдът обаче изтъква, че вече е намирал, че участниците в публични търгове се ползват от процесуални гаранции по член 6 § 1 от Конвенцията, при условие че веднъж предоставеното предимство или привилегия поражда гражданско право (вж. Marina Aucanada Group S.L. v. Spain, № 7567/19, § 33, 8 ноември 2022 г., с допълнителни препратки). Съдът счита, че в настоящия случай жалбоподателят се е ползвал с процесуално право на законосъобразно и правилно произнасяне по неговото тръжно предложение (вж. Mirovni Inštitut v. Slovenia, № 32303/13, §§ 28-29, 13 март 2018 г.).

11.  От това следва, че член 6 § 1 е приложим.

2.     Изчерпване на вътрешните средства за правна защита

12.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита. Те твърдят, че той е могъл да подаде искане за възобновяване на производството съгласно чл. 239, ал. 1, т. 5 АПК (вж. параграф 8 по-горе).

13.  Съдът многократно е постановявал, че искането за възобновяване на делото обикновено не може да се разглежда като ефективно средство за правна защита по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията, но ситуацията може да бъде различна, ако може да се установи, че съгласно вътрешното право такова искане действително може да се счита за ефективно (вж. Vainio v. Finland (dec.), № 62123/09, 3 май 2011 г. и Šorgić v. Serbia, № 34973/06, § 54, 3 ноември 2011 г.).

14.  Съдът отново подчертава, че правителството, което твърди, че не е изчерпано правото на защита, е длъжно да убеди Съда, че средството за защита е било ефективно на теория и на практика към съответния момент, т.е. че е било достъпно, в състояние да осигури обезщетение по отношение на жалбите на жалбоподателя и е давало разумни изгледи за успех. Наличието на такова средство за защита трябва да бъде достатъчно сигурно по закон и на практика (вж. Selmouni v. France [GC], № 25803/94, §§ 75-76, ЕСПЧ 1999-V) и аргументите на правителството очевидно биха имали по-голяма тежест, ако бяха представени примери от националната съдебна практика (вж Selmouni v. France [GC], № 50389/99, § 68, ЕСПЧ 2003-X (извлечения)).

15.  Правителството не е предоставило примери за решения на националните съдилища, които да показват, че дадено лице в положението на жалбоподателя би имало реалистична перспектива делото му да бъде възобновено. В частност, за разлика от единственото представено решение на национален съд, отнасящо се до възобновяване на дело по жалба,  счетена за недопустима, тъй като е била подадена след изтичането на срока и по което жалбоподателят е бил възпрепятстван да представи аргументите си относно спазването на законовите срокове (вж. параграф 8 по-горе), жалбоподателят по настоящото дело е могъл да представи аргументите си на юрисдикции на две нива на в хода на обикновеното производство (вж. параграфи 3-4 по-горе). Поради това Съдът не е убеден, че жалбоподателят би могъл основателно да се надява да постигне възобновяване на производството на тези конкретни основания.

16.  Поради гореизложеното, Съдът намира, че правителството не е успяло в съответствие с тежестта си на доказване, да демонстрира, че жалбоподателят не е използвал ефективно и налично средство за правна защита към съответния момент, поради което възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита трябва да бъде отхвърлено.

3.     Заключение

17.  Съдът констатира, че тази жалба не е явно необоснована по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

B.    По същество

18.  Съответните принципи относно правото на достъп до съд, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията, и по-специално в ситуации, в които ограничаването на това право е равносилно на „прекомерен формализъм“, са обобщени по дело Zubac v. Croatia ([GC], № 40160/12, §§ 76-79, 5 април 2018 г.). Прекомерният формализъм обикновено се проявява в случаи на особено строго тълкуване на процесуална норма, което не позволява разглеждането на иска по същество (пак там, § 97).

19.  Страните по настоящото дело не оспорват, че началният момент за оспорване на административен акт по чл. 149, ал. 1 от АПК е датата, на която той е бил съобщен на съответната страна и че оспорваните заповеди са обявени на уебсайта на Областна администрация Варна на датите на издаването им. Освен това Съдът отбелязва, че жалбоподателят е достъпил заповедите на уебсайта веднага след обявяването им и на 4 февруари 2016 г. е подал жалба срещу заповедта до областния управител. Жалбата е отнесена към Административен съд - Варна на 9 февруари 2016 г. На същия ден жалбоподателят получава официалното съобщение по пощата. При тези обстоятелства ВАС стига до заключението, че жалбата не следва да се разглежда по същество, тъй като е подадена преди жалбоподателят да е получил официално съобщение (вж. параграф 4 по-горе).

20.  Макар че разрешаването на проблемите, свързани с тълкуването на процесуалните правила, като например сроковете за подаване на документи или за обжалване, е предимно задача на националните органи, по-специално на съдилищата, Съдът все пак трябва да провери съвместимостта с Конвенцията на последиците от това тълкуване, и по-специално дали то е извършено по предвидим и разумен начин, без да представлява пречка за ефективния достъп на жалбоподателя до съд (вж. Kurşun v. Turkey, № 22677/10, § 95, 30 октомври 2018 г.; и Supergrav Albania Shpk  v. Albania, № 20702/18, § 22, 9 май 2023 г.).

21.  Съдът отбелязва, че националната съдебна практика, макар и не изобилна, подкрепя разглеждането на жалбите по същество, дори ако те са подадени преди официалното уведомяване на жалбоподателите (вж. параграф 7 по-горе). Съдът отбелязва също така, че три от другите жалби на жалбоподателя срещу подобни заповеди са разгледани по същество, въпреки че са подадени преди официалното съобщение за заповедите (вж. параграф 5 по-горе). Поради това Съдът счита, че при решението на ВАС да отхвърли жалбата на жалбоподателя като преждевременна липсва ясна и последователна съдебна практика към съответния момент и следователно е непредвидимо за жалбоподателя.

22.  Макар Съдът да признава, че правилата относно сроковете имат за цел да насърчават правната сигурност и правилното правораздаване, той не вижда как в настоящия случай допускането на жалбата на жалбоподателя като подадена в срок би било несъвместимо с тези цели. Съдът отбелязва, че жалбата е подадена до областния управител само няколко дни преди връчването на официалното съобщение, очевидно след като жалбоподателят е узнал за заповедите чрез обявяването им на уебсайта, и че жалбоподателят е получил официалното съобщение в същия ден, в който жалбата му е отнесена до Административен съд - Варна (вж. параграф 2 по-горе).

23.  На последно място, Съдът отдава голямо значение на факта, че в официалното съобщение, както и в самите заповеди, изрично е посочено, че заповедите подлежат на съдебен контрол в 14-дневен срок от обявяването им (вж. параграф 2 по-горе). В допълнение Съдът отбелязва, че заповедите са обявени на интернет страницата на Областна администрация Варна към датата на издаването им. При тези обстоятелства, въпреки че взема предвид аргументът на правителството, че жалбоподателят е адвокат, представляван от друг адвокат в националното производство, Съдът не може да обвинява жалбоподателя за това, че е действал усърдно, като е предявил жалбата си веднага след като е получил достъп до заповедите на уебсайта на Областна администрация - Варна.

24.  С оглед на гореизложените съображения Съдът заключава, че тълкуването на приложимите разпоредби от ВАС не е било извършено по предвидим и разумен начин. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

25.  След като стигна до това заключение, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда същество същата жалба по член 13 от Конвенцията (вж. Stoyanov and Tabakov v. Bulgaria (№ 2), № 64387/14, § 55, 7 декември 2021 г.).

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  Жалбоподателят претендира 2000 евро за имуществени вреди и същата сума за неимуществени вреди. Той също така претендира 2500 евро за разходи и разноски, направени пред Съда.

27.  Правителството оспорва тези претенции.

28.  Съдът подчертава, че съгласно националното право жалбоподателят може да поиска възобновяване на гражданското производство, по отношение на което Съдът е установил нарушение на Конвенцията, и счита, че при дадените обстоятелства това е най-подходящият начин той да получи обезщетение за всички имуществени вреди, които е претърпял. Поради това не е необходимо да се присъжда на жалбоподателя каквато и да е сума в тази връзка.

29.  От друга страна, Съдът присъжда на жалбоподателя 2000 евро за неимуществени вреди, плюс всеки данък, който може да бъде начислен.

30.  Като има предвид документите, с които разполага, Съдът счита за разумно да присъди 1000 евро за разходи и разноски в производството, плюс всеки данък, който може да бъде начислен на жалбоподателя.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

3.      Приема, че не е необходимо да се разглежда жалбата по член 13 от Конвенцията;

4.      Приема,

(a)  че ответната държавата следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок следните суми, които да бъдат конвертирани в български лева по курса, приложим към датата на изплащането:

(i) 2000 евро (две хиляди евро), към които се добавя всеки данък, който може да бъде начислен, във връзка с неимуществени вреди;

(ii) 1000 евро (хиляда евро), към които се добавя всеки данък, който може да бъде начислен на жалбоподателя по отношение на разходите и разноските;

(b)  че от изтичането на горепосочените три месеца до изплащането, върху горепосочените суми се дължи проста лихва при лихвен процент, равен на пределния лихвен процент на Европейската централна банка през периода на неизпълнение, към който се добавят три процентни пункта;

5.      Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Съставено на английски език и съобщено в писмен вид на 21 януари 2025 г. съгласно член 77, параграфи 2 и 3 от Правилника на Съда.

          Олга Чернишова                                                 Петер Руусма
       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 21.1.2025 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-240185