Номер на жалба: 57184/22

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

Н.П. И В.П. срещу БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 57184/22)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

27 май 2025 г.

Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционна промяна.

По делото Н.П. и В.П. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), в състав:

            Питер Русма, председател,

            Диана Ковачева,

            Канолик Мингоранс Кайрат, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

   Като взе предвид:

   жалбата (№ 57184/22) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 2 декември 2022 г. от двама български граждани - Н.П. и В.П. („жалбоподателите“), родени съответно през 1983 г. и 2018 г., живеещи в София и представлявани от г-жа Е. Недева, адвокат, практикуващ в Пловдив;

   решението за уведомяване на българското правителство (наричано по-нататък „правителството“), представлявано от неговия агент г-жа М. Илчева от Министерството на правосъдието, за подадената жалба;

  решението за неразкриване на имената на жалбоподателите;

   становищата на страните;

   След като обсъди в закрито заседание,

   Взе следното решение на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

   1. Жалбата се отнася до твърдяното неизпълнение по член 8 от Конвенцията от страна на властите на позитивните им задължения да осигурят възможност за ефективно упражняване на семейните връзки между жалбоподателите, баща (първият жалбоподател) и неговата дъщеря (втората жалбоподателка), в периода от февруари 2020 г. до юни 2023 г., когато те почти не са имали контакти помежду си, въпреки че бащата е упражнявал съвместно с майката родителските права върху детето.

   2. Първият жалбоподател и майката на детето живеят в Обединеното кралство („Обединеното кралство“), когато детето се ражда в началото на 2018 г. През декември 2019 г. майката напуска Обединеното кралство и заминава за България, като взема детето, и прекратява всякакви контакти с първия жалбоподател. След това той и майката водят множество производства пред различни съдилища и други органи както в Обединеното кралство, така и в България, които са отразени по-долу, доколкото са релевантни.

   3. На 31 декември 2019 г. първият жалбоподател оттегля съгласието си детето да пътува с майка си извън България.

   4. Той подава жалба до прокурора, че детето е било изложено на опасност от страна на майката и на бабата и дядото по майчина линия; прокурорът два пъти отказва да образува наказателно производство, тъй като счита, че спорът между родителите е от гражданскоправно естество, и веднъж образува производство за това, че детето е било изведено незаконно от страната, но впоследствие го спира. Изправен пред пречки да контактува с дъщеря си от страна на майката, чийто адрес той не знае, първият жалбоподател многократно търси съдействие от полицията за намиране на детето. Полицията многократно прави неуспешни опити да открие детето и няколко пъти го обявява за издирване. Когато през март 2021 г. майката се явява в полицейския участък с детето, информира полицията, че детето е под нейни грижи и е добре, и посочва адреса, на който според нея живеят двете, полицията снема детето от списъка за издирване. Първият жалбоподател се обръща към социалните служби с молба да му помогнат да възстанови контакта с дъщеря си. Образуван е случай, установен е риск от родителско отчуждаване и органите многократно се опитват да се свържат с майката, за да работят с нея в посока тя да приеме контакта между жалбоподателите; свързаните с това техни опити са неуспешни.

   5. На 4 февруари 2020 г. първият жалбоподател завежда дело за развод пред Варненския районен съд, като иска да получи право на контакт с детето. След като майката оспорва компетентността на първия съд, на 19 октомври 2020 г. делото е изпратено на Пловдивския районен съд. Първият жалбоподател иска привременни мерки за контакти съответно през септември и ноември 2020 г. и на 15 януари 2021 г., като се позовава на продължителната си раздяла с детето и на риска от родителско отчуждение; съдилищата не се произнасят по тези молби. На 11 ноември 2020 г. той иска да му бъдат предоставени родителски права над детето.

   6. На 15 януари 2021 г. майката започва производство пред Софийския градски съд („Градския съд“) по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца („производството за връщане“). Тя твърди, че детето е било незаконно задържано в България (вж. параграф 3 по-горе), и иска от съда да постанови връщането му в Обединеното кралство. Социалните служби издават доклади, в които потвърждават, че комуникацията между родителите е нарушена. На 14 юни 2021 г. първият жалбоподател иска контакт с детето, включително чрез видео или телефон и с помощта на социалните служби, като привременна мярка за защита по член 22б от Закона за закрила на детето (съгласно него съдът може - proprio motu или по искане и за срока на производството за връщане - да определи подходяща привременна мярка за предотвратяване на опасност за детето или вреда за страните). На 9 юли 2021 г. Градският съд установява, че искането му е допустимо, но го отхвърля по същество. Той приема, че не съществува опасност за детето, тъй като рискът от родителско отчуждаване е само хипотетичен, като се има предвид, че не е доказано наличието на криза или конфликт между жалбоподателите. Освен това правото на лични отношения в по-общ план не може да бъде определено в производството по връщане. На 3 декември 2022 г. Градският съд прекратява производството за връщане, тъй като майката е извела детето от България.

   7. През февруари 2021 г. майката оспорва компетентността на Пловдивския районен съд, тъй като е завела дело за развод в Обединеното кралство по-рано. На 15 юли 2021 г. Пловдивският районен съд спира разглежданото от него дело, като установява, че изходът от производството за връщане (вж. параграф 6 по-горе) ще бъде решаващ за другото висящо съдебно производство между страните относно родителските права и правото на контакти. Пловдивският окръжен съд („Окръжният съд“) потвърждава спирането през февруари 2022 г.

   8. На 27 юли 2022 г. първият жалбоподател подава молба за привременни мерки за контакт пред Окръжния съд, като подчертава, че не е виждал дъщеря си повече от две години въпреки многобройните опити.

   9. На 15 септември 2022 г. полицията го информира, че дъщеря му се намира в Обединеното кралство, тъй като очевидно е била изведена незаконно от страната от майка си и баба си и дядо си по майчина линия през юни 2022 г.

   10. През ноември 2022 г. съдът в Обединеното кралство уважава молбата на първия жалбоподател по Хагската конвенция, която той е подал в Обединеното кралство през август 2022 г., като разпорежда детето да бъде върнато в България. Детето се завръща в България през декември 2022 г. със своите баба и дядо по майчина линия, които го отвеждат на неизвестно място.

   11. На 12 юни 2023 г. полицията, след като открива детето в жилището на неговите баба и дядо по майчина линия, го извежда и го настанява в център. Първият жалбоподател го прибира същия ден и оттогава живее с него.

   12. На 11 август 2023 г. Пловдивският районен съд уважава последното искане на първия жалбоподател за привременни мерки (вж. параграф 8 по-горе), като му предоставя родителските права.

   13. През октомври 2023 г. съдът в Обединеното кралство прекратява производството за развод и попечителство, а през юни 2024 г. Пловдивският районен съд постановява развод и присъжда родителските права над детето на първия жалбоподател.

ОЦЕНКА НА СЪДА

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

   14. Правителството твърди, че жалбата е недопустима на следните основания.

   15. Според него жалбоподателите са загубили статута си на жертви. Това е резултат от няколко благоприятни мерки, които са довели до това, че жалбоподателите са заживели заедно от юни 2023 г., и от приемането на законодателни разпоредби (в Семейния кодекс и Кодекса на международното частно право) съответно през август 2023 г. и 2024 г.

   16. Също според Правителството първият жалбоподател не е изчерпал вътрешноправните средства за защита. Той не е завел производство по член 126 от Семейния кодекс, съгласно който съдът може да постанови връщане на малолетно дете, което е напуснало или е било отведено от дома на родителя. Той също така не е поискал да лиши майката от родителски права и не е предявил срещу нея иск за непозволено увреждане.

   17. Накрая, твърди се, че жалбата е явно неоснователна, тъй като действията на властите не са били нито произволни, нито несправедливи.

   18. За Съда, тъй като оплакването се отнася до липсата на контакт между жалбоподателите в периода от началото на 2020 г. до юни 2023 г., последващите благоприятни мерки не са достатъчни, при липса на изрично признаване на нарушение на Конвенцията и адекватно обезщетение (виж Очигава с/у Грузия , № 14142/15, § 48, 16 февруари 2023 г., и за подобен подход Павлови с/у България [Комитет], № 72059/16, § 7, 1 февруари 2022 г.).

   19. Тъй като по това време първият жалбоподател е упражнявал родителски права съвместно с майката (за която не се твърди, че е изоставила детето в дома на бабата и дядото) и властите не са били в състояние да открият детето в България, искът по член 126 от Семейния кодекс не е бил средството за защита, което трябва да бъде изчерпано, с оглед на многобройните искания на бащата пред съда за временни мерки за контакт, които са адресирали основното му оплакване (вж. решението Николае Вирджилиу Танасе с/у Румъния [ГК], № 41720/13, § 177, 25 юни 2019 г.). Тъй като оплакването се отнася до продължителната невъзможност на жалбоподателите да се виждат и бащата е изменил искането си, като е поискал родителски права, а не само контакт (вж. параграф 5 по-горе), искането за лишаване на майката от родителски права не е било необходимо. И накрая, чисто компенсаторно средство за защита, като например иск за непозволено увреждане, не е адекватно в случаите, когато жалбоподателите се оплакват от нарушаване на семейния им живот в резултат на липсата на мерки за улесняване на контактите между тях (вж. делото Макреди с/у Чехия, № 4824/06 и 15512/08, § 48, 22 април 2010 г.).

   20. Последното възражение (вж. параграф 17 по-горе) е толкова тясно свързано със същността на жалбата, че следва да бъде присъединено към разглеждането по същество. Жалбата не е недопустима на друго основание и следователно трябва да бъде обявена за допустима.

   21. Общите принципи относно контактите между деца и родители са обобщени, наред с другото, в Импрота с/у Италия (№ 66396/14, §§ 43-45, 4 май 2017 г.).

   22. Жалбата се отнася до твърдяното продължително бездействие на властите да приложат адекватни мерки за осъществяване на контакт между жалбоподателите. Първият жалбоподател и майката са полагали грижи за втората жалбоподателка през въпросния период (2020-2023 г.), но майката на практика е криела детето от бащата и от властите. При тези обстоятелства решението относно контактите между жалбоподателите е трябвало да бъде взето от гражданските съдилища (членове 59 § 2 и 127 § 2 от Семейния кодекс).

   23. Първият жалбоподател се обръща към Варненския районен съд, като иска да му бъдат предоставени права на контакт, както след приключване на бракоразводното производство, така и като привременна мярка; той прави две такива искания за привременни мерки пред Пловдивския районен съд (вж. параграф 5 по-горе). Той също така е поискал от Градския съд да постанови, като привременна мярка за защита, контакти между него и детето му до приключване на производството за връщане (вж. параграф 6 по-горе) и впоследствие се е обърнал към Окръжния съд със съответното искане (вж. параграф 8 по-горе). Съдът трябва да провери дали процесът на вземане на решения от националните съдилища е бил в състояние да осигури правата на жалбоподателите по член 8.

   24. Не е необходимо произнасяне по въпроса в кой момент и в кое производство българските съдилища, сезирани от първия жалбоподател с искане да се произнесат по привременните контакти с детето му, е трябвало да действат по различен начин: в контекста на производството за родителски права и контакти или на производството за връщане, като се има предвид, че Пловдивският районен съд е постановил, че последното е било решаващо за всички свързани с него искания на първия жалбоподател (вж. параграф 7 по-горе). Производството за връщане е продължило почти две години (вж. параграф 6 по-горе). В случаите, касаещи отношенията на дадено лице с неговото дете, процесуалните изисквания, имплицитно съдържащи се в член 8, установяват задължение за полагане на изключително старание с оглед на риска, че изтичането на времето може да доведе до фактическо решаване на въпроса ( виж Фурман с/у Словения и Австрия, № 16608/09, § 110, 5 февруари 2015 г.). Показателно е, че когато е поканен от първия жалбоподател да се произнесе по привременни мерки за защита, Градският съд отказва през юли 2021 г., въпреки натрупаната към този момент година и половина, през която жалбоподателите не са имали контакт помежду си, и потенциалните вредни последици от такава продължителна раздяла за връзката им, особено предвид ниската възраст на детето. Трудно е да се открие задоволително обяснение от страна на Градския съд (вж. параграф 6 по-горе) по отношение на забавянето на осигуряването на правото на контакт, което е било в центъра на исканията на първия жалбоподател.

   25. На следващо място, през юли 2021 г., когато Пловдивският районен съд спира производството относно родителските права и правото на лични контакти, без да се произнесе относно привременния контакт между жалбоподателите (вж. параграф 7 по-горе), първият жалбоподател вече е поискал свързани привременни мерки два пъти пред него и веднъж пред Варненския районен съд, който също е запазил мълчание по въпроса (вж. параграф 5 по-горе). Прави впечатление, че дори след като първият жалбоподател е направил четвърто искане за привременни мерки (вж. параграф 8 по-горе), на съда са му били необходими повече от дванадесет месеца, за да се произнесе по него (вж. параграф 12 по-горе), когато законовият срок е максимум две седмици (член 323 от Гражданския процесуален кодекс).

   26. С оглед на обстоятелствата - а именно, че производството за развод и родителски права, както и производството за връщане, неизбежно са засегнали осъществяването на отношенията между родител и малолетно дете, които са били разделени за продължителен период от време - съдилищата е трябвало да действат с изключително усърдие (вж. Рибич с/у Хърватия, № 27148/12, § 92, 2 април 2015 г.). За да защитят най-добрия интерес на детето, националните съдилища е трябвало да реагират бързо и адекватно на специфичната динамика на ситуацията, а не да чакат приключването на производството за връщане ( виж, mutatis mutandis, М.Х. с/у Полша, № 73247/14, § 78, 1 декември 2022 г.). За да се предотврати ситуация, при която ходът на времето определя въпроса вместо или въпреки компетентните съдебни органи, решението за привременен контакт до приключване на другото производство е трябвало да бъде взето много по-бързо, отколкото е било (вж. решението M.Х. с/у Полша, цитирано по-горе, §§ 79-80). Следователно националните органи не са действали с необходимото усърдие. Това заключение не се влияе от факта, че жалбоподателите в крайна сметка са се събрали отново и живеят заедно от юни 2023 г.

   27. Съдът съответно отхвърля възражението на правителството за недопустимост, което преди това е било присъединено към делото по същество, и установява, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

II. ДРУГО ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ СЪГЛАСНО УТВЪРДЕНАТА СЪДЕБНА ПРАКТИКА

   28. Жалбоподателите повдигат и оплакване по член 13 от Конвенцията във връзка с член 8 относно липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита. Това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията, нито е недопустимо на друго основание. Съответно то трябва да бъде обявено за допустимо. След като разгледа всички материали, с които разполага, Съдът заключава, че ефективността на мерките, предприети от властите в контекста на защитата на правото на жалбоподателите на семеен живот, е била разгледана по член 8 по-горе. Съответно, не възниква отделен въпрос по член 13 (сравни Анева и други с/у България, № 66997/13 и 2 други, § 128, 6 април 2017 г.).

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

   29. Всеки от жалбоподателите претендира по 50 000 евро (EUR) за неимуществени вреди. Те претендират съвместно 3 537,20 евро за разходи и разноски, направени пред Съда, и 8 961,80 евро за разходи и разноски, направени в националното производство.

   30. Правителството оспорва горните суми като прекомерни и необосновани.

   31. Невъзможността на жалбоподателите да поддържат контакт помежду си през въпросния период трябва да им е причинила неудовлетвореност и страдание. Съдът присъжда на жалбоподателите солидарно 4 000 евро за неимуществени вреди, плюс всички данъци, които могат да им бъдат начислени.

   32. Като има предвид документите, с които разполага, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателите солидарно 3 700 евро за покриване на разноските по всички дела, плюс всички данъци, които могат да им бъдат начислени. Тази сума се състои от 2 500 евро за разходите и разноските, направени пред Съда, и 1 200 евро, направени във вътрешното производство.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1. Решава да присъедини към разглеждането по същество едно от възраженията на Правителството за недопустимост и го отхвърля;

2. Обявява жалбата за допустима;

3. Отсъжда, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията и че не възниква отделен въпрос по член 13;

4. Осъжда

(a)   държавата-ответник да изплати на жалбоподателите солидарно в срок от три месеца следните суми, които да бъдат преизчислени в български лева по курса, приложим към датата на спогодбата:

(i)                 4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди;

(ii)              3 700 евро (три хиляди и седемстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателите, за разходи и разноски;

(b)   че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

5. Отхвърля искането на жалбоподателите за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 27 май 2025 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Дата на постановяване: 27.5.2025 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-243259