Номер на жалба: 31387/17

Членове от Конвенцията: (Чл. 9) Свобода на мисълта, съвестта и религията

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 31387/17

ПРАВОСЛАВНА ХРИСТИЯНСКА ЦЪРКВА и други

срещу България

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 4 февруари 2025 г. като Комитет в състав:

            Дариан Павли, председател,

            Оддни Мьол Арнардотир,

            Диана Ковачева, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

   Като взе предвид:

   жалбата (№ 31387/17) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) на 18 април 2017 г. от религиозна организация и двама български граждани, чиито релевантни данни са посочени в приложената таблица, (“жалбоподателите”), и които са представлявани от г-н К. Кънев, адвокат, практикуващ в София;

   решението да се уведоми българското правителство (“Правителството”), представлявано от неговите агенти г-жа М. Коцева и г-жа Б. Симеонова от Министерството на правосъдието, за оплакването по член 9 във връзка с член 11 от Конвенцията и да се обяви останалата част от жалбата за недопустима;

   становищата на страните;

   След като обсъди,  взе следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

   1. Делото се отнася до отказа на националните съдилища да регистрират първия жалбоподател, Православната християнска църква. Църквата е създадена по инициатива на втория жалбоподател, православен архиепископ, който желае да се дистанцира от официалната Българска православна църква (наричана по-нататък “БПЦ”), по-специално поради обвързаността на членове на нейния клир с комунистическите тайни служби.

   2. През 2016 г. петнадесет души провеждат учредително събрание, след което първият жалбоподател подава заявление за регистрация като религиозно вероизповедание. С решения от 16 септември и 6 декември 2016 г. обаче Софийският градски съд и Софийският апелативен съд отказват такава регистрация. Те отбелязват, че наименованието на първия жалбоподател е толкова сходно с това на БПЦ, че може да се разглежда като подвеждащо и да предизвика объркване сред вярващите. Освен това учредителите на първия жалбоподател се стремели да преследват същите религиозни убеждения и практики като БПЦ.

   3. Жалбоподателите (третият от тях е последовател на първия жалбоподател) се позовават на член 9, тълкуван в светлината на член 11 от Конвенцията, от отказа на националните съдилища да регистрират първия жалбоподател като религиозно вероизповедание. Те оспорват заключението, че наименованието на първия жалбоподател е твърде близко до това на БПЦ, считат го за “претекст” за отказ за регистрация и тълкуват констатациите на националните съдилища като предполагащи, че извън БПЦ не може да съществува друго православно вероизповедание.

ПРЕЦЕНКА НА СЪДА

   4. Правителството твърди, че всяка намеса в правата на жалбоподателите по член 9, разгледан в светлината на член 11 от Конвенцията, отговаря на съответните изисквания. По-конкретно, националните съдилища са основали отказа си на факта, че името на първия жалбоподател е било толкова сходно с това на БПЦ, че можело да бъде подвеждащо. Съдилищата никога не са изразявали становище, че приложимото национално право изключва съществуването на каквото и да е православно вероизповедание извън БПЦ.

   5. По въпроса за името на първия жалбоподател жалбоподателите твърдят, че техният случай “не се различава” от тези по делата Независима православна църква и Захариев срещу България ([Комитет], № 76620/14, 20 април 2021 г.) и Българска православна старостилна църква и други срещу България ([Комитет], № 56751/13, 20 април 2021 г.), където Съдът е счел, че имената на църквите жалбоподатели са достатъчно различни от това на БПЦ. Жалбоподателите обясняват също, че още от 90-те години на миналия век вторият от тях е бил “разочарован” от БПЦ и се е стремял да създаде ново православно вероизповедание извън нея.

   6. Жалбоподателите не оспорват, че всяка намеса в правата им може да се счита за “предвидена от закона” и преследваща легитимна цел, както изисква член 9 § 2 от Конвенцията. Следователно основният въпрос е дали всяка намеса е била “необходима в едно демократично общество”.

   7. В тази връзка Съдът припомня, че по делата Независима православна църква и Захариев (цитирано по-горе, §§ 58-61) и Българска православна старостилна  църква и други (цитирано по-горе, §§ 62-64) е установил нарушения на член 9 във връзка с член 11 от Конвенцията при сходни обстоятелства. Жалбоподателите са били православни църкви, на които е била отказана регистрация по причини, подобни на тези в разглежданото дело. Съдът обаче е счел, че имената на църквите жалбоподатели не са били същите като тези на БПЦ и са могли да бъдат “достатъчно разграничени”. Освен това той критикува националните органи, че не са разрешили регистрацията на друго православно вероизповедание със същите вярвания и практики като БПЦ.

   8. По делото Българска православна старостилна църква и други (цитирано по-горе, § 87) Съдът освен това е заключил, че обсъжданият проблем е системен, прилагайки член 46 от Конвенцията. Поради това той препоръчва на националните органи да се въздържат от отказ за регистрация, наред с другото, на основание, че дадено религиозно изповедание има име, сходно с това на вече съществуващо такова, освен ако двете имена не са толкова сходни, че “последователите на съществуващото религиозно изповедание и широката общественост действително биха могли да объркат двете изповедания”.

   9. В цитираните по-горе случаи, както и в други случаи (вж. Генов с/у България, № 40524/08, § 43, 23 март 2017 г. ; “Православна Охридска архиепископия (Гръцко-православна Охридска архиепископия на Печката патриаршия)” срещу Бивша югославска република Македония, № 3532/07, § 111, 16 ноември 2017 г.; Общност Бекташи и други с/у Бивша югославска република Македония, № 48044/10 и 2 други, § 71, 12 април 2018 г.; и Илийн и други с/у Украйна, № 74852/14, § 77, 17 ноември 2022 г.), Съдът постановява, че изискването религиозна организация, която иска да се регистрира, да приеме име, което не би могло да подведе вярващите и широката общественост и което би ѝ позволило да се разграничи от вече съществуващите вероизповедания, по принцип може да се разглежда като оправдано ограничение. Релевантното българско законодателство относно това изискване е обобщено в делото Българска православна старостилна  църква и други (цитирано по-горе, § 30).

   10. В настоящия случай близкото сходство между наименованията на първия жалбоподател и на БПЦ и произтичащата от това възможност за объркване между тях е основната причина за отказа на националните съдилища да разрешат регистрацията (вж. параграф 2 по-горе). Съдът намира, че мотивите на съдилищата в това отношение не са произволни и е готов да приеме, че двете разглеждани наименования - Православна християнска църква и Българска православна църква - са твърде сходни и могат да бъдат объркани. Всъщност изглежда, че между тях няма смислова разлика, като единствената разлика е добавянето на думата “Християнска” в името на първия жалбоподател. По този начин Съдът смята, че случаят може да се разграничи от предходните, в които е счел , че имената на новото и съществуващото вероизповедание са били достатъчно различни (сравни с Илийн и други, цитирано по-горе, §§ 78-81).

   11. Изложеното по-горе е достатъчно, за да позволи на Съда да стигне до заключението, че националните съдилища са посочили релевантни и достатъчни причини за отказ на регистрацията на първия жалбоподател и че всяка намеса в правата на жалбоподателите е била оправдана. Поради това не е необходимо Съдът да проверява дали националните съдилища отново са заели критикуваната от него преди това позиция, че единственият представител на източното православие в България е БПЦ и че не може да има друго православно вероизповедание.

   12. С оглед на гореизложеното Съдът стига до заключението, че жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

По тези причини Съдът единодушно,

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 6 март 2025 г.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Списък на жалбоподателите:

Дата на постановяване: 4.2.2025 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-242416