Номер на жалба: 25466/20

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания

Превод от английски език

ТРЕТА СЕКЦИЯ

ДЕЛО „БУРГ ОЙЛ“ АД срещу БЪЛГАРИЯ

( Жалба № 25466/20)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

9 декември 2025 г.

Това решение е окончателно, но може да бъде подложено на редакционна ревизия.

По делото „Бург Ойл“ АД срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет в състав:

            Peeter Roosma , президент ,

            Диана Ковачева,

            Canòlic Mingorance Cairat ,

съдии и Олга Чернишова , заместник секретар на отдела ,

Като взе предвид:

жалбата (№ 25466/20) срещу Република България, подадена до Съда по член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 15 юни 2020 г. от „Бург Ойл“ АД („дружеството жалбоподател“), акционерно дружество със седалище в гр. Бургас, България, представлявано от г-н Г. Стойчев, адвокат, практикуващ в София;

решението да се уведоми за жалбата по Член 1 от Протокол № 1 българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа В. Цанева от Министерството на правосъдието, и да се обяви останалата част от жалбата за недопустима;

становището на правителството;

решението за отхвърляне на възражението на правителството срещу разглеждането на жалбата от комитет;

След закрито заседание на 13 ноември 2025 г.,

Постановява следното решение, което е прието на тази дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1. Делото се отнася до многократния отказ на данъчните власти да възстановят надплатени данъци на дружеството-жалбоподател, въпреки няколко окончателни съдебни решения в негова полза, и последващото отхвърляне от Върховния административен съд (наричан по-долу „ВАС“) на исковете на дружеството-жалбоподател в това отношение. Дружеството-жалбоподател е подало жалба по Член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

2. През юли 2003 г. данъчните власти издават данъчна оценка, с която налагат задължения на дружеството-жалбоподател. Дружеството обжалва оценката и на 1 август 2005 г. ВАС я отменя частично, като отменя някои от наложените данъци.

3. През септември 2005 г. държавен съдебен изпълнител събира 135 930 български лева (BGN – еквивалент на 69 500 евро (EUR)) от банковата сметка на дружеството-жалбоподател, за да покрие задълженията, наложени с данъчната оценка за 2003 г., както и допълнителна неопределена сума, претендирана от данъчните власти. Дружеството оспорва съответното разпореждане за изпълнение. На 31 май 2007 г. ВАС постановява, че цялата сума е била събрана незаконно, като установява въз основа на експертни доклади, че към 30 ноември 2003 г. задълженията на дружеството-жалбоподател по данъчната оценка за 2003 г. вече са уредени.

4. Дружеството е поискало възстановяване на сумата. Данъчните власти са възстановили 32 504 лева (16 620 евро), но са отказали да върнат останалата част от въпросната сума. На 6 април 2007 г. ВАС отменя този отказ и разпорежда възстановяването на 118 089 лева (60 378 евро), като отбелязва, че въпросната сума е предмет на евентуално прихващане.

5. През ноември 2007 г. данъчните власти отново отказват да възстановят сумата, твърдейки, че тя покрива дължимия данък по данъчната оценка за 2003 г. В решение от 9 юни 2009 г. ВАС отхвърля този аргумент и след преглед на предишните си решения постановява, че данъчните власти все още дължат на дружеството- жалбоподател 118 089 лева.

6. През следващите години дружеството- жалбоподател многократно е искало възстановяване на недължимо събраните данъци по отношение на данъчната оценка за 2003 г., но данъчните власти са продължили да отхвърлят исканията. По-късно те са разделили сумата на две части – 63 623 лева (32 530 евро – наричани по-долу „първата сума“) и 54 466 лева (27 848 евро – наричани по-долу „втората сума“) – и са издали отделни откази за всяка сума.

7. През 2014 г. данъчните власти отново отказват да възстановят първата сума. На 21 юни 2017 г. ВАС отменя този отказ, като отбеляза, че властите са пренебрегнали предишни окончателни съдебни решения. ВАС също така отхвърля аргумента на данъчните власти, че искът на дружеството жалбоподател е погасен по давност.

8. През 2017 г. властите признават, че първата сума е била неправомерно събрана, но отказldj да я възстановят, твърдейки, че възстановяването е погасено по давност. С окончателно решение от 20 февруари 2019 г. обаче ВАС отменя този отказ, като счита за безспорно, че първата сума подлежи на възстановяване. Той също така отбеляза, че аргументът за погасителна давност вече е бил отхвърлен в предишното му решение от 21 юни 2017 г. (вж. параграф 7 по-горе).

9. Що се отнася до втората сума, през 2016 г. властите признават, че тя е била неправомерно събрана, но също така отказват да я възстановят, твърдейки че възстановяването ѝ е погасено по давност. На 26 октомври 2017 г. ВАС отхвърля този аргумент, потвърждавайки, че сумата е възстановима и не е погасена по давност.

10. През юли 2018 г. властите отново отказват да възстановят втората сума, твърдейки, че тя трябва да бъде прихваната от задълженията на дружеството- жалбоподател по данъчната ревизия за 2003 г. По-долната инстанция отменя отказа им, позовавайки се на експертен доклад, в който се посочва, че няма непогасен дълг, който би оправдал прихващане. Въпреки това, с окончателно решение от 16 декември 2019 г. ВАС отменя това решение, като заявява, че прихващането е валидно съгласно член 128 § 1 от Данъчно-процесуалния кодекс от 2005 г. (виж параграф 13 по-долу). Той отбелязва, че данъчните органи са доказали, че имат установено и изискуемо вземане срещу дружеството- жалбоподател по данъчната ревизия за 2003 г. Вземането на дружествот-о жалбоподател срещу данъчните органи е станало изискуемо в резултат на решението на ВАС от 6 април 2007 г. (виж параграф 4 по-горе), като към този момент задълженията му по данъчната ревизия за 2003 г. все още не са били погасени по давност.

11. Дружеството- жалбоподател също така безуспешно е търсило обезщетение съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (наричан по-долу „Законът от 1988 г.“) и е подало жалба до прокуратурата.

12. Дружеството- жалбоподател твърди нарушение на Член 1 от Протокол № 1, като твърди, че в продължение на повече от 12 години данъчните власти са отказвали да върнат надплатени данъци, въпреки множество окончателни решения, с които е било наредено това. Освен това то твърди, че решението на ВАС от 2019 г. относно втората сума (вж. параграф 10 по-горе) е било произволно и е подкопало правната сигурност, тъй като е пренебрегнало по-ранните окончателни решения и е липсвало адекватно мотивиране.

ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

13. Относимите вътрешни правни разпоредби относно данъчните оценки и производствата за възстановяване на данъци са посочени в Антонов срещу България (№ 58364/10, §§ 30-35, 28 май 2020 г.). По-специално, член 128 § 1 in fine от Данъчно-процесуалния кодекс от 2005 г. предвижда, че прихващане може да се извърши във връзка с погасено по давност задължение, при условие че вземането на длъжника е станало изискуемо преди въпросното публично задължение да е погасено чрез изтичане на давностния срок.

14. Относимите разпоредби, уреждащи изпълнението на окончателни решения на административни съдилища съгласно Административнопроцесуалният кодекс от 2006 г. (наричан по-долу „Кодексът от 2006 г.“) са обобщени подробно в Стоянов и Табаков срещу България (№ 34130/04, §§ 53-59, 26 ноември 2013 г.) и Димитър Янакиев срещу България (№ 2) (№ 50346/07, §§ 30-37, 31 март 2016 г.).

15. По-конкретно, член 250 § 1 от Кодекса от 2006 г. предвижда, че всеки, който има правен интерес, може да поиска прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закон. Съгласно националната съдебна практика, защитата по член 250 § 1 се отнася до прекратяване на действия, извършени от административен орган, които нямат законово или административно основание, и не се прилага в случаи, свързани с издаване на административно решение (вж. например решение № 7275 от 29.05.2014 г. на ВАС по адм. Д. № 11027/2013 г. и определение № 2129 от 13.02.2012 г. на ВАС по адм. Д. № 2106/2012 г. ).

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I.         ДОПУСТИМОСТ

16. Правителството твърди, че жалбата е недопустима по няколко причини. Дружеството- жалбоподател не е коментирало.

17. Първо, правителството твърди, че жалбата е недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. По-специално, дружеството- жалбоподател не е успяло да (i) поиска от данъчните власти да възобновят производството и да изменят данъчната оценка от 2003 г. по отношение на частите, които са станали окончателни; (ii) да съди държавния съдебен изпълнител по Закона от 1988 г. за обезщетение във връзка с недействителното разпореждане за изпълнение, както е описано в параграф 3 по-горе; и (iii) да поиска, по член 250 от Кодекса от 2006 г., прекратяване на действия, извършени от административен орган или длъжностно лице, които не са били основани на административен акт или законова разпоредба (вж. параграф 15 по-горе).

18. Съдът отбелязва, че първият предложен от правителството начин се отнася до възобновяване на административни производства от административните органи по отношение на окончателни административни решения. Тази процедура обаче е дискреционна и представлява извънредно средство за защита. Обикновено от жалбоподателите не се изисква да използват такива средства за защита по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията (вж., наред с други източници, Kiiskinen срещу Финландия (реш.), № 26323/95, ЕСПЧ 1999-V). Средствата за защита, зависещи от преценката на публичните органи, също не се считат за ефективни (вж. Kucherenko срещу Украйна (реш.), № 41974/98, 4 май 1999 г.; A. срещу Финландия (реш.), № 44998/98, 8 януари 2004 г.; и Nenkov срещу България (реш.), № 24128/02, 7 октомври 2008 г.).

19. Иск за обезщетение по Закона от 1988 г. срещу разпореждането за изпълнение на държавния съдебен изпълнител (който е отменен от съдилищата – вж. параграф 3 по-горе) също не би могъл да осигури подходящо обезщетение на дружеството жалбоподател. Следва да се отбележи, че разглежданото оплакване е, че данъчните органи не са изпълнили окончателни съдебни решения в полза на дружеството жалбоподател (вижте, за подобна констатация, Стоянов и Табаков (№ 2) , № 64387/14, § 41, 7 декември 2021 г.).

20. Накрая, третото средство за защита, предложено от правителството (вж. параграф 17 по-горе), се отнася до съдебната защита срещу действия на административни органи или длъжностни лица, които нямат законово или административно основание. Това средство за защита обаче не е приложимо в случаи, включващи издаване на административно решение, като например решение за прихващане и възстановяване на недължимо платени или събрани данъци (вж. параграф 15 по-горе).

21. Съответно, Съдът отхвърля възражението на правителството, в което се твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

22. Правителството допълнително твърди, че що се отнася до първата сума (вж. параграф 6 по-горе), дружеството- жалбоподател е подало жалбата си извън шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията, като се има предвид, че окончателното решение относно тази сума е постановено на 20 февруари 2019 г. (вж. параграф 8 по-горе).

23. Съдът отбелязва, че дружеството- жалбоподател се е оплакало от неизпълнението  на няколко окончателни съдебни решения в негова полза, включително решението на ВАС от 20 февруари 2019 г., което потвърждава, че въпросната сума подлежи на възстановяване. Тъй като тези решения са останали неизпълнени към момента на подаване на настоящата жалба до Съда, оспорваната ситуация е непрекъсната. По принцип едва когато такава ситуация приключи, шестмесечният срок действително започва да тече (вж. Стоянов и Табаков (№ 2) , цитирано по-горе, § 39). Съответно, не възниква въпрос по правилото за шест месеца, установено в член 35 § 1 от Конвенцията, и Съдът отхвърля това възражение.

24. Накрая, правителството твърди, че дружеството- жалбоподател е злоупотребило с правото си на индивидуална жалба по член 35 § 3 (а) от Конвенцията, като не е информирало Съда за производството, образувано от него съгласно Закона от 1988 г., и за жалбата си по наказателното производство (вж. параграф 11 по-горе), за която Съдът е бил уведомен от правителството. То също така твърди, че дружествот-о жалбоподател е укрило определени документи, които се твърди, че са били в негова полза.

25. Като се има предвид, че съответните производства не са приключили в полза на дружеството- жалбоподател и че няма нищо, което да сочи, че бездействието на дружеството- жалбоподател е имало за цел да заблуди Съда, неразкриването на тези производства и документи не може да се счита за съществено за определяне на резултата от оплакванията. Съответно, това възражение също трябва да бъде отхвърлено (вж., mutatis mutandis, Anatoliy Marinov срещу България , № 26081/17, §§ 30-32, 15 февруари 2022 г.).

26. Съдът освен това установява, че жалбата не е явно необоснована  по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията, нито е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

II.        ПО СЪЩЕСТВО

27. Между 2007 г. и 2019 г. Дружеството- жалбоподател получава няколко съдебни решения в негова полза, установяващи, че оспорваната сума от 118 089 лева – по-късно разделена на първа и втора сума (вж. параграфи 4 - 9 по-горе) – е била неправомерно събрана и подлежи на възстановяване. По-специално, окончателните решения на ВАС от 26 октомври 2017 г. и 20 февруари 2019 г. изрично потвърждават, че оспорваните суми подлежат на възстановяване (вж. параграфи 9 и 8 по-горе). Следователно Съдът установява, че дружеството- жалбоподател е имало легитимно очакване и следователно „притежание“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1, състоящо се от правото на възстановяване на недължимо платените данъци (вж. Buffalo Srl in liquidation v. Italy , no. 38746/97, §§ 28-29, 3 юли 2003 г.; Eko-Elda AVEE v. Greece , no. 10162/02, § 27, ECHR 2006-IV; и Antonov , цитирано по-горе, § 58).

28. Също така не се оспорва, че многократният отказ от страна на данъчните власти да възстановят сумите представлява намеса в правата на собственост на дружеството жалбоподател, гарантирани от Член 1 от Протокол № 1. Тази ситуация следва да се разгледа съгласно първото изречение на първия параграф на Член 1 от Протокол № 1, който установява общия принцип на мирно ползване на имуществото (вж. Антонов , цитирано по-горе, § 59, с допълнителни препратки).

29. Що се отнася до това дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и правата на дружеството- жалбоподател, Съдът отбелязва, че след отмяната на разпореждането за изпълнение, издадено от държавния съдебен изпълнител, през 2007 г. (вж. параграф 3 по-горе), дружеството- жалбоподател е подало множество искания за възстановяване на данъци и е участвало в седем съдебни производства за  период от 12 години (2007-2019 г.). Въпреки че данъчните власти формално са имали право да проверят дали са били изпълнени условията за потенциално прихващане, съдебните решения, с които са отменени техните откази – решения, подкрепени от експертни доклади, чиито заключения не са оспорени от властите – ясно показват, че дружеството- жалбоподател няма непогасени задължения, срещу които може да се приложи прихващане (вж. параграфи 3 , 7 и 10 по-горе), включително по данъчната ревизия от 2003 г. Това заключение е допълнително подкрепено от факта, че данъчните власти в крайна сметка са признали, че неправомерно са събрали първата и втората сума, но са заявили, че възстановяването е погасено по давност (вж. параграфи 7-9 по - горе).

30. В този контекст заключението на ВАС в решението му от 16 декември 2019 г. относно втората сума – а именно, че данъчните органи са доказали, че имат установено и изискуемо вземане по отношение на данъчните задължения на дружеството- жалбоподател по данъчната ревизия от 2003 г., което обосновава прихващане с вземането на дружеството- жалбоподател (вж. параграф 10 по-горе) – изглежда неубедително. Това заключение пренебрегва по-ранните окончателни констатации на ВАС, че към 30 ноември 2003 г. задълженията на дружеството по данъчната ревизия за 2003 г. са уредени и то не е имало непогасени задължения, както и че и двете суми подлежат на възстановяване (вж. параграфи 3-4 и 7-9 по - горе ). ВАС не е предоставил адекватни мотиви за тази отмяна, като по този начин е компрометирал собствените си предишни решения.

31. Не се оспорва, че първата сума е била дължима, по-специално съгласно решението на ВАС от 20 февруари 2019 г. (вж. параграф 8 по-горе), и че дружеството- жалбоподател не я е получило към момента на подаване на настоящата жалба. Не е представена основателна причина за това неизпълнение на решението от правителството.

32. От всичко гореизложено следва, че върху дружеството- жалбоподател е била поставена прекомерна тежест, което е било принудено да води продължителни съдебни спорове в продължение на повече от десетилетие, без да може да си възстанови средствата, въпреки множеството благоприятни решения, в които ясно се посочва, че сумите са били неправомерно събрани и трябва да бъдат върнати. По този начин действията на властите са нарушили необходимия справедлив баланс между изискванията на обществения интерес и защитата на правото на мирно ползване на притежанията.

33. Съответно е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1.

ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

34. Дружеството- жалбоподател не е подало иск за справедливо обезщетение. Съответно, Съдът счита, че няма основание да му се присъжда каквато и да е сума в тази връзка.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ, ЕДИНОДУШНО,

1.         Обявява жалбата за допустима;

2.         Приема, че е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

Съставено на английски език и съобщено писмено на 9 декември 2025 г. , съгласно Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

            Олга Чернишова       Peeter Roosma

            Заместник-секретар Председател

Подписаната Ани Христова Атанасова удостоверявам верността на извършения превод от английски на български език на приложения документ. Преводът се състои от 10 /десет/ страници.

Дата на постановяване: 9.12.2025 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-247432