Номер на жалба: 39232/17

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото Стефанова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет, състоящ се от:

          Питер Русма (Peeter Roosma), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), съдии,
и Олга Чернишова (Olga Chernishova), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 39232/17) срещу Република България, подадена в Съда по чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 23 май 2017 г. от българската гражданка г-жа Албена Тодорова Стефанова, родена през 1973 г. и живуща в гр. София („жалбоподателката“), представлявана от г-н С. Каров, адвокат, практикуващ в гр. Бургас;

решението да комуникира жалбата на българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент, г-жа И. Недялкова от Министерството на правосъдието;

становищата на страните;

решението за отхвърляне на възражението на Правителството срещу разглеждането на жалбата от комитет;

След обсъждане в закрито заседание на 10 януари 2023 г,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до оплакване по чл. 5 § 5 от Конвенцията, че, когато жалбоподателката е поискала обезщетение за това, че е била незаконно задържана от полицията, Върховният административен съд (наричан по-нататък „ВАС“) е отказал с мотива, че тя не е доказала в достатъчна степен психическо страдание.

2.  Жалбоподателката е била задържана от полицията на 24 юли 2014 г. и освободена на следващия ден след изтичане на двадесет и четири часа. След като тя оспорва заповедта за задържане, на 18 септември 2014 г. Административен съд - Ямбол я отменя като незаконосъобразна, като отбелязва, че макар полицията изглежда да е подозирала, че жалбоподателката е извършила престъпление, това не е било надлежно посочено в заповедта, нито пък полицията се е позовала на някакви фактически обстоятелства, които да обосноват такова подозрение. Впоследствие жалбоподателката претендира обезщетение за неимуществени вреди. Административният съд уважава жалбата ѝ на първа инстанция, но с окончателно решение от 16 януари 2017 г. ВАС отхвърля иска. Той приема, че жалбоподателката не е доказала, че е претърпяла вреди, като се позовава по-специално на показанията на полицейски служител, който я описва в момента на задържането ѝ като „видимо спокойна“ и „самоуверена“. От друга страна, ВАС отказва да вземе предвид свидетелските показания на адвокат, който се е срещнал с жалбоподателката след освобождаването ѝ, като ги счита за пристрастни. Според адвоката жалбоподателката е била „възмутена“, „разтърсена“ и „съкрушена“ от ареста.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

А. Допустимост

3.  Административният съд установява, че задържането на жалбоподателката на 24 и 25 юли 2014 г. е било незаконосъобразно, по-специално защото полицията не е посочила надлежно основанията за подозренията си, че тя е извършила престъпление (вж. параграф 2 по-горе). Така мотивите на Административния съд могат да се разглеждат като признание, че задържането е било в противоречие с вътрешното право и следователно с чл. 5, параграф 1, буква в) (вж. решението Данев с/у България, № 9411/05, § 30, 2 септември 2010 г.).

4.  Позовавайки се на допълнителни факти, които не са взети предвид от Административния съд, Правителството твърди, че в действителност полицията е имала достатъчно основания да подозира, че жалбоподателката е извършила престъпление, което означава, че задържането ѝ е било законно. Съдът обаче отбелязва, че Административният съд е признал задържането за незаконно. Задачата на Съда не е да преразглежда заключенията на националните съдилища.

5.  Тъй като задържането на жалбоподателката негласно е било признато за нарушение на чл. 5 § 1 (в) от Конвенцията, следователно чл. 5 § 5 е бил приложим в нейния случай (вж., mutatis mutandis, Houtman and Meeus v. Belgium, № 22945/07, § 46, 17 март 2009 г.).

6.  Освен това разглежданото оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустимо на друго основание. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. Основателност

7.  В предишни дела срещу България Съдът е критикувал нивото на доказване, изисквано от националните съдилища по отношение на неимуществените вреди, произтичащи от незаконно задържане. Той е постановил, че задържането, извършено в нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията, обикновено може да се приеме - макар че тази презумпция може да бъде оборена - че причинява известно психическо страдание на задържаното лице не само докато трае, но и след това. Такова страдание, което не е задължително да достигне ниво на психологическа травма или разстройство или да предизвика външни прояви или симптоми, невинаги се поддава на външно доказване, като например свидетелски показания. Поради това Съдът е постановил, че автоматичният отказ да се присъди каквото и да е обезщетение на лице, което е било незаконно задържано, само защото то не е представило такива доказателства, е прекалено формалистичен и е в нарушение на чл. 5 § 5 от Конвенцията (вж. цитираното по-горе Данев, §§ 33-34, и Джабаров и други срещу България, № 6095/11 и 2 други, § 84, 31 март 2016 г.). По делото Джабаров и други (§§ 50 и 85 от решението) Съдът отбелязва допълнително, че е налице практика на ВАС, според която самият факт на незаконно задържане трябва да се разглежда като пораждащ неимуществени вреди, което трябва да се счита за правилен подход по чл. 5 § 5 от Конвенцията.

8.  В настоящия случай става въпрос за същия формалистичен подход на ВАС, критикуван от Съда в цитираните по-горе дела. ВАС не оспорва направеното преди това заключение, че задържането на жалбоподателката е било незаконосъобразно. Въпреки това той приема, че жалбоподателката не е доказала в достатъчна степен психическото си страдание, като се е позовал на показания на полицейски служител, че тя е била „спокойна“ и „самоуверена“ по време на ареста (вж. параграф 2 по-горе). Поради това ВАС не е отчел напълно съображения като тези, посочени в предходния параграф. Подобен подход е лишил жалбоподателката от дължимото ѝ обезщетение за незаконното ѝ задържане (вж. Данев, цитирано по-горе, § 35).

9.  Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 5 от Конвенцията.

II. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

10.  Жалбоподателката  не е предявила иск за справедливо обезщетение. Съответно Съдът счита, че не е необходимо да ѝ се присъжда каквато и да е сума в тази връзка.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1. Обявява жалбата за допустима;

2. Приема, че е налице нарушение на чл. 5 § 5 от Конвенцията.

Изготвено на английски език и обявено в писмена форма на 31 януари 2023 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Олга Чернишова                                                     Питер Роосма
(Olga Chernishova)                                                (Peeter Roosma)
Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 31.1.2023 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-222777