Номер на жалба: 17146/21

Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П7-4) Забрана за повторно осъждане или наказание-{Общо}

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 17146/21

Станимир Стефанов ПЕТРОВ

срещу България

   Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 27 януари 2026 г. като комитет в състав:

            Peeter Roosma, председател,

            Диана Ковачева,

            Canòlic Mingorance Cairat, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на секцията,

Като взе предвид:

   жалбата (№ 17146/21) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 16 март 2021 г. от български гражданин, г-н Станимир Стефанов Петров („жалбоподателят“), роден през 1982 г., живял в Хасково и представляван от г-н М. Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа М. Докова-Костадинова, адвокати, практикуващи в Пловдив;

   решението да се уведоми българското правителство („правителството“), представлявано от неговия представител, г-жа В. Цанева от Министерството на правосъдието;

   решението да се даде приоритет на жалбата (правило 41 от Правилата на Съда);

   становищата на страните;

   информацията относно смъртта на жалбоподателя след подаване на жалбата и желанието на неговите наследници да продължат производството пред Съда вместо него;

   След обсъждане, решава както следва:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

   1. На 2 юли 2013 г., докато изпреварва каруца, теглена от кон, жалбоподателят, управляващ микробус, се сблъсква с нея отзад. Водачът на каруцата, Г.Д., е изхвърлен на пътя и починал месец по-късно вследствие на усложнения, произтичащи от инцидента. В деня на инцидента се образуват както административнонаказателно, така и наказателно производства.

   2. Служител на пътната полиция съставя акт за административно нарушение, въз основа на който началникът на ОДМВР-Хасково издава наказателно постановление, с което наложил глоба в размер на 100 български лева (BGN), равняващи се на 51 евро (EUR), за нарушение на чл. 23, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, а именно за неспазване на безопасна дистанция от предно движещото се превозно средство. Жалбоподателят не обжалва наказателното постановление и е плаща глобата на 1 октомври 2013 г.

   3. Същевременно срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство. В хода на това производство и след смъртта на Г.Д., на 13 декември 2016 г. Окръжната прокуратура- Хасково повдига обвинение срещу жалбоподателя по чл. 343, ал. 1, буква „в“ от Наказателния кодекс за нарушаване на правилата за движение по пътищата и причиняване по непредпазливост на смъртта на Г.Д.

   4. Представителят на жалбоподателя прави искане пред Окръжен съд- Хасково да прекрати наказателното производство, позовавайки се на принципа ne bis in idem. Съдът приобщава преписката по административннаказателното производство към доказателствата и прекратява наказателното дело, като констатира, че и двете производства са от наказателен характер, основават се на едни и същи факти и следователно се дублират.

   5. На 29 юни 2017 г. Апелативният съд в Пловдив отменя това решение, като постановява, че административнонаказателното производство няма наказателен характер и че фактите не са идентични. Той връща делото за ново разглеждане.

   6. При повторното разглеждане, с присъда от 27 февруари 2018 г. окръжният съд признава жалбоподателя за виновен по повдигнатите обвинения. Той отчита усилията му да окаже помощ на жертвата, отбеляза наличието на множество смекчаващи обстоятелства и взема предвид, че в административнонаказателното производството е наложена глоба. Съдът налага пробационни мерки за срок от 18 месеца и забрана за управление на моторни превозни средства. Апелативният съд потвърждава присъдата, като не констатира дублиране на производствата. Върховният касационен съд потвърждава това решение с окончателно решение от 16 септември 2020 г.

   7. Позовавайки се на член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията и член 13 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че е бил преследван и осъден два пъти за едно и също престъпление и че не е имал ефективно средство за защита в това отношение.

ОЦЕНКАТА НА СЪДА

   A. Предварителен въпрос

   8. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е починал след подаването на жалбата и че вдовицата му, г-жа Добринка Бояджиева, дъщеря му г-жа Виктория Петрова и синът му, г-н Стефан Петров, са изразили желание да продължат производството пред Съда. Правителството оспорва правото на наследниците да продължат производството от името на починалия жалбоподател.

   9. Съдът е постановявал по-рано, че когато жалбоподател е починал след подаване на жалбата, решаващият фактор е дали наследниците на жалбоподателя са изразили желание да заемат мястото на жалбоподателя в производството и дали имат законен интерес от получаване на решение от Съда (вж. Оханжанян с/у Армения , № 70665/11, § 104, 25 април 2023 г., и Ергезен с/у Турция, № 73359/10, §§ 27-30, 8 април 2014 г., с допълнителни препратки).

   10. Съдът приема, че наследниците на жалбоподателя имат законен интерес да продължат производството по жалбата вместо починалия жалбоподател и да получат решение от Съда. За удобство в текста на настоящото решение г-н Станимир Петров ще продължи да се нарича „жалбоподателят“.

   B. Жалба по член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията

   11. Общите принципи относно правото да не бъдеш съден и наказан два пъти за едно и също престъпление са обобщени в Сергей Золотукхин с/у Русия [ГК], № 14939/03, §§ 79-84, ECHR 2009; А и Б с/у Норвегия [ГК], № 24130/11 и 29758/11, §§ 117-34, 15 ноември 2016 г., и Байчич с/у Хърватия , № 67334/13, §§ 25-26, 8 октомври 2020 г., с допълнителни препратки.

   12. По отношение на обстоятелствата по настоящото дело Съдът констатира, че въз основа на „критериите на Енгел“ (вж. Енгел и други с/у Нидерландия , 8 юни 1976 г., §§ 82-83, серия А № 22), административнонаказателното производството (вж. параграф 2 по-горе) е било „наказателно“ по своята същност в автономния смисъл на § 4 от Протокол № 7. По същия начин в делото Варадинов с/у България, № 15347/08, §§ 39-40, 5 октомври 2017 г.) Съдът постановява, че глоба от 50 лева за неправилно паркиране, съчетана с отнемането на пет контролни точки от шофьорската книжка на жалбоподателя, е имала наказателен и възпиращ характер и следователно е представлявала наказателно обвинение.

   13. И двете производства по настоящото дело са възникнали вследствие на едно и също пътнотранспортно произшествие (вж. параграф 1 по-горе). Нарушението на правилата за движение по пътищата е било от съществено значение за административнонаказателното производство (вж. параграф 2 по-горе) и също така е съставлявало ключов елемент от наказателното обвинение (вж. параграфи 3-6 по-горе). Съответно е налице и елементът „idem“ от принципа „ne bis in idem“ (сравни с Байчич, цитирано по-горе, §§ 35-36).

   14. Съдът е постановявал, че няма дублиране на съдебен процес или наказание (bis), в смисъла на член 4 от Протокол № 7, ако двойните производства са „достатъчно тясно свързани по същество и във времето“; с други думи, те трябва да са били обединени по интегриран начин, така че да образуват едно цяло (вж. A и B с/у Норвегия, цитирано по-горе, §§ 131-34). В делото Байчич (цитирано по-горе, § 39) Съдът обобщи съществените фактори за определяне дали е налице достатъчно тясна връзка по същество.

   15. Подобно на делото Байчич (цитирано по-горе, § 41), в настоящия случай и двете производства преследват допълващи се цели и засягат различни аспекти на неправомерното поведение на жалбоподателя. Административнонаказателното производство го санкционира за неспазване на безопасна дистанция спрямо предхождащото превозно средство (вж. параграф 2 по-горе), като целта му е да възпира нарушенията на правилата за безопасност по пътищата, докато наказателното производство се отнася до последиците от това поведение, а именно причиняването по непредпазливост на смъртта на Г.Д. (вж. параграф 3 по-горе).

   16. Двойствеността на производствата е била предвидима последица, както в закона, така и на практика, от едно и също поведение. Съгласно българското законодателство, пътнотранспортните произшествия с фатален изход не могат да бъдат разгледани по административен ред и трябва да бъдат преследвани чрез наказателно производство (сравни с Байчич, цитирано по-горе, § 42).

   17. Установяването на фактите в административнонаказателното производство е възпроизведено в наказателното дело, за да се избегне дублиране при събирането и оценката на доказателствата. Наказателните съдилища са приобщили преписката по административнонаказателното производство към доказателствения материал по наказателното дело (вж. параграф 4 по-горе). Тази координация между административните органи и наказателните съдилища гарантира, че двете производства са че двете производства са били обединени както по същество, така и по отношение на процедурата.

   18. Разгледани заедно, наложените в двете производства санкции не надхвърлят строго необходимото с оглед на тежестта на нарушенията и жалбоподателят не е понесъл прекомерна тежест. Наказателните съдилища изрично са взели предвид административната глоба от приблизително 51 евро, наложена в по-ранното производство за административно нарушение (вж. параграф 6 по-горе). Те са наложили леки пробационни мерки за срок от 18 месеца и забрана за управление на моторни превозни средства (ibid., и сравни с Байчич, цитирано по-горе, § 44).

   19. Освен това е налице достатъчно тясна времева връзка между двете производства – и двете са били образувани в деня на произшествието (вж. параграф 1 in fine по-горе) и са се провеждали успоредно (вж. параграфи 2-3 по-горе).

   20. Поради тези причини Съдът констатира, че в настоящия случай целите на наказанието са били постигнати чрез две предвидими и допълващи се производства, които са били достатъчно свързани по същество и във времето, както се изисква от практиката на Съда. Тези производства са съставлявали единно и пропорционално цяло. Следователно жалбата на жалбоподателя по член 4 от Протокол № 7 е явно неоснователна и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35, §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

   C. Оплакване по член 13 във връзка с член 4 от Протокол № 7 към Конвенцията

   21. При липса на обосновано оплакване по член 4 от Протокол № 7, жалбата по член 13 също следва да бъде обявена за недопустима като явно неоснователна в съответствие с член 35, § 3, буква „а“ от Конвенцията.

   Поради тези причини Съдът единодушно

   Обявява жалбата за недопустима.

   Изготвено на английски език и съобщено писмено на 19 февруари 2026 г.

Olga Chernishova                                                      Peeter Roosma

Deputy Registrar                                                       President

Дата на постановяване: 27.1.2026 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-248900