Права на човекаДЕЛО "АТАНАСОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 50271/21
Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита
ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ
Жалба № 50271/21
Димитър Любенов АТАНАСОВ
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 27 януари 2026 г. в състав:
Петер Роосма, председател,
Диана Ковачева,
Канолик Мингоранс Кайрат, съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на секцията,
Като взе предвид:
жалбата (№ 50271/21) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 30 септември 2021 г. от българския гражданин г-н Димитър Любенов Атанасов („жалбоподателя“), роден през 1982 г., живеещ в Пловдив и представляван от г-жа С. Латева-Захариева, адвокат, практикуващ в Пловдив;
решението да се уведоми за оплакването относно неспособността на властите да осигурят ефективна защита на жалбоподателя, като ефективно разследват твърденията му за малтретиране от частно лице българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа И. Станчева-Чинова, , и да се обяви останалата част от жалбата за недопустима;
становищата на страните;
След обсъждане, решава както следва:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Жалбата се отнася, по същество, до оплакването на жалбоподателя по член 8 от Конвенцията относно неспособността на властите да разследват ефективно твърденията му за малтретиране от частно лице.
2. На 17 октомври 2020 г. жалбоподателят се сбива с друго лице, Д.
3. Медицинските удостоверения, издадени на жалбоподателя, съответно на същия ден, два дни по-късно и на 23 октомври 2020 г., отбелязват, че е получил натъртвания в областта на гърдите и главата, в дясната лумбална област и горните крайници, болезненост в областта на лявото коляно и че страда от посттравматично стресово разстройство.
4. В медицинските удостоверения, издадени на Д. на 17 и 19 октомври 2020 г., е отбелязано, че Д. е получил повърхностни травми по устните и устата, както и синини по горната устна, лявата слепоочна област, гърба и горните крайници.
5. Жалбоподателят и Д. завеждат поотделно частни наказателни производства един срещу друг, твърдейки, че са им нанесени леки телесни повреди; в тези производства те предявяват и искове за вреди.
6. В наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя, Пловдивският районен съд като първа инстанция, изслуша страните, представлявани от адвокати по техен избор, приема доказателства (включително посочените по-горе медицински удостоверения), изслушва свидетели, поискани от двете страни, разпорежда изготвянето на съдебномедицинска експертиза, за да се определи вида на телесните повреди, претърпени от всяка от страните, и позволява на страните да разпитат в открито съдебно заседание медицинския експерт, изготвил тази експертиза. Съдът заключава, че както жалбоподателят, така и Д. са си нанесли взаимно леки телесни повреди, а именно тези, по член 130, ал. 2 от Наказателния кодекс. Като установява, че жалбоподателят е действал при самоотбрана, на 17 февруари 2021 г. съдът го оправдава.
7. По жалба на Д. Окръжният съд в Пловдив, с окончателно решение от 1 април 2021 г., признава жалбоподателя за виновен по член 130, § 2 от Наказателния кодекс. Съдът обаче счита за „категорично установено, че жалбоподателят е претърпял, по същото време и на същото място, същия вид телесна повреда“, а именно по член 130, ал. 2 от Наказателния кодекс, в резултат на умишлените действия на Д. Прилагайки института „реторсия“ по член 130, ал. 3 от Наказателния кодекс, съдът освобождава жалбоподателя от наказание и постановява, че той трябва да заплати на Д. 500 лева (равняващи се на около 250 евро) като обезщетение за вреди. Съдът отбеляза, че съответствието между естеството и степента на телесните повреди на тъжителя (Д.) и на подсъдимия (жалбоподателя), предвид ясно установената взаимна размяна на удари, дава основание за прилагане на института на реторсията. Той сее мотивира с това, че реторсията се основава на предпоставката за равностойно положение, в което жертвата и подсъдимият са се поставили пред закона, и че тя представлява изключение от общия принцип в наказателното право, според който всяко престъпление, извършено от наказателноотговорно лице, води до съответно наказание.
8. Наказателното производство, започнато от жалбоподателя срещу Д., е прекратено с окончателно решение на Окръжен съд Пловдив на 13 юли 2021 г., с което се потвърдени констатациите на първата инстанция. По-конкретно, позовавайки се на съдебното решение от 1 април 2021 г. (вж. параграф 7 по-горе), първата инстанция установява, че е постановена окончателна присъда по отношение на същите деяния, за които се оплаква жалбоподателят, както и по отношение на техните извършители, което изключва ново разглеждане и постановяване на решение. Разглеждането на гражданския иск на жалбоподателя е прекратено, като съдът посочва, че жалбоподателят може да започне отделно производство пред граждански съд.
9. След като жалбата е комуникирана на Правителството, през декември 2024 г. то уведомява Съда, като представя и съответните документи, че през ноември 2022 г. жалбоподателят е завел отделно гражданско дело срещу Д., като е поискал обезщетение от Д. във връзка със сбиването от 17 октомври 2020 г. В гражданския си иск жалбоподателят твърди, че: присъдата от 1 април 2021 г. (вж. параграф 7 по-горе) недвусмислено е установила вината на Д. за нанасяне на леки телесни повреди; окончателните присъди са задължителни за гражданските съдилища по отношение на това дали престъплението е било извършено и дали е наказуемо, както и по отношение на вината на извършителя; и че освобождаването на Д. от наказание не изключва свързаната с това гражданска отговорност.
10. С окончателно решение от 10 януари 2024 г. Пловдивският окръжен съд уважава иска на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че присъдата от 1 април 2021 г., която има задължителна сила по отношение на свързаното гражданско производство, е установила извършеното от Д. деяние, неговата противоправност, свързаната с това вина на Д. и пряката причинно-следствена връзка между деянието на Д. и вредата, причинена на жалбоподателя, както и вида на причинената вреда. Съдът изрично отбеляза отрицателните последици от вредата върху психическото състояние на ищеца. Предвид съпричинителната вина на жалбоподателя, съдът му присъжда половината от исканата от него сума, а именно 1 750 лева (около 875 евро) обезщетение за вреди, и го осъжда да заплати 198,66 лева (около 100 евро) съдебни разноски на Д.
ОЦЕНКАТА НА СЪДА
11. Жалбоподателят се оплаква по чл. 8 и 13 от Конвенцията.
12. Правителството изтъква, че жалбоподателят (1) е загубил статута си на жертва в резултат на обезщетението, което му е било присъдено в гражданското производство (вж. параграф 10 по-горе); и (2) е злоупотребил с правото си на жалба, тъй като не е уведомил Съда за това производство.
13. Относимите принципи относно злоупотребата с право на индивидуална жалба са изложени в делото Грос с/у Швейцария ([ГК], № 67810/10, § 28, ECHR 2014, с допълнителни препратки). Важно е дали въпросната информация засяга същината на делото и дали не е дадено достатъчно обяснение за неразкриването на тази информация. За да може дадено поведение да се квалифицира като злоупотреба с правото на жалба, то трябва да е умишлено и този умисъл трябва да бъде установен с достатъчна сигурност (вж. Грос, цитирано по-горе, § 28, и Бенчереф с/у Швеция (реш.), № 9602/15, § 37, 5 декември 2017 г.).
14. Оплакването на жалбоподателя се отнася до неспособността на властите да защитят неговата физическа и морална неприкосновеност от малтретиране от страна на частно лице, тъй като наказателното производство, което жалбоподателят е завел, било прекратено , без съдът да установи фактите или да идентифицира извършителя и да го накаже.
15. Съдът припомня, че изборът на средства, предназначени да гарантират спазването на член 8 от Конвенцията в сферата на отношенията между физически лица, по принцип е въпрос, който попада в рамките на свободата на преценка на Високодоговарящите държави. Съществуват различни начини за осигуряване на зачитането на личния живот, а характерът на задължението на държавата зависи от конкретния аспект на личния живот, който е предмет на спора (вж. Хадиджа Исмайлова с/у Азербайджан, № 65286/13 и 57270/14, § 115, 10 януари 2019 г., с допълнителни препратки).
16. В настоящия случай наказателното производство, заведено от жалбоподателя, действително е било прекратено без окончателно решение по същество (вж. параграф 8 по-горе). Това обаче се е случило в резултат на констатацията на съответния съд, че е постановена окончателна присъда по отношение на същите деяния, за които се оплаква жалбоподателят, както и по отношение на техните извършители, в другото производство, заведено от Д. (ibid.).
17. В това друго производство съдилищата и на двете инстанции са извършили задълбочено изследване на фактите, свързани със сбиването от 17 октомври 2020 г. (вж. параграфи 6 и 7 по-горе). Важно е, че съдилищата са разгледали не само деянията, в които е бил обвинен жалбоподателят, но и подробно са проучили неговите аргументи, че е бил жертва на насилие. Следователно не е налице пропуск при установяването на фактите.
18. В това производство съдът освобождава жалбоподателя от наказание, тъй като установява, самият Д. му е нанесъл шамари и удари, причинявайки на жалбоподателя леки телесни повреди, неопасни за здравето му. Не може да се твърди, че извършителят на насилието срещу жалбоподателя не е бил установен.
19. По-нататък, Съдът е изразявал последователна позиция, че Конвенцията не гарантира правото да се осигури осъждането на трето лице (вж. Перез с/у Франция [ГК], № 47287/99, § 70, ECHR 2004-I, и Бакояни с/у Гърция, № 31012/19, § 65, 20 декември 2022 г.). Въпреки че при сериозни действия, засягащи личния живот, нарушението на член 8 не може да бъде поправено само чрез присъждане на обезщетение на жертвата (вж. Хадиджа Исмайлова, цитирано по-горе, §§ 115-17), в настоящия случай, както бе установено по-горе, не може да се каже, че властите са пропуснали задължението си да проведат ефективно разследване на оплакванията на жалбоподателя. Единствената възможност пред него след приключването на наказателното производство, е да търси обезщетение в гражданско производство от установения извършител, за която държавата е осигурила правна рамка и която той е информиран (вж. параграф 8 по-горе).
20. Жалбоподателят инициира такова гражданско производство срещу Д. в края на 2022 г., след приключването на наказателното производство. В него той изрично изтъква, че присъдата от 1 април 2021 г. недвусмислено е установила вината на Д. за нанасяне на леки телесни повреди върху него. Той е представляван от адвокат в това производство. Съдът установява, че вината на Д. е доказана, и присъжда на ищеца обезщетение за вреди, като се позовава пряко на резултата от наказателното производство (вж. параграф 10 по-горе).
21. Следователно информацията за това гражданско производство засяга същината на делото. Да бъде уведомен за факта, че жалбоподателят е провел успешно това гражданско производство, е явно важно за може Съдът да се произнесе по делото при пълно познаване на фактите. Съгласно член 47, параграф 7 от Правилата на Съда жалбоподателите са длъжни да информират Съда за важни нови развития по делото, ако и когато такива възникнат.
22. Въпреки това жалбоподателят не е предоставил на Съда никаква информация относно гражданското производство, което е водил.
23. Въпреки че той завежда това гражданско дело след подаването на жалбата си пред Съда, към момента на уведомяването на Правителството за жалбата през май 2024 г. гражданското производство вече е било приключило с окончателно съдебно решение в негова полза (вж. параграф 10 по-горе). Жалбоподателят продължава да мълчи по този въпрос.
24. В писмо от септември 2024 г. Съдът напомня на жалбоподателя, че той трябва да продължи да информира Съда за всякакви съществени развития по неговото дело или за всякакви по-нататъшни релевантни национални решения. Жалбоподателят не направи и това.
25. След като през декември 2024 г. Правителството предоставя на Съда информация за гражданското производство заедно със своето становище, жалбоподателят изтъква, че това производство е без значение за жалбата му пред Съда. Както обаче е отбелязано по-горе (вж. параграф 19 по-горе), при обстоятелствата по настоящото дело това производство не само е от значение, но представлявало ключово развитие. Обяснението на жалбоподателя не може следователно да бъде прието. Освен това окончателното решение по това производство е от значение и за въпроса дали той все още може да твърди, че е жертва на твърдяно нарушение по член 8.
26. Съдът припомня, че адвокатите не трябва, дори и по небрежност, да злоупотребяват с ресурсите на Съда и трябва да проявяват високо ниво на професионално сътрудничество със Съда (вж., mutatis mutandis, Бекаури с/у Грузия (предварително възражение), № 14102/02, § 24, 10 април 2012 г.). След като производството пред Съда е образувано, те трябва да спазват стриктно всички приложими процедурни правила и да приканват своите клиенти да правят същото (ibid.)
27. Съдът счита, че поведението на жалбоподателя и неговия представител е умишлено и представлява злоупотреба с правото на индивидуална жалба.
28. Оттук следва, че жалбата е недопустима съгласно член 35, параграфи 3 (а) и 4 от Конвенцията.
Поради тези причини Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на английски език и съобщено в писмен вид на 19 февруари 2026 г.
Олга Чернишова Петер Роосма
Заместник-секретар Председател
Дата на постановяване: 27.1.2026 г.
Вид на решението: По допустимост
Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-248902
