ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО ШИВИКОВА И ШИКОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалби № 672/21 и 48651/21)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

27 януари 2026 г.

Настоящото решение е окончателно. То може да претърпи редакционни промени.

По делото Шивикова и Шикова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ в състав:

          Peeter Roosma (Пеетер Роосма), председател,
          Diana Kovatcheva (Диана Ковачева),
          Canòlic Mingorance Cairat (Канолик Мингоранс Кайрат), съдии,
и Olga Chernishova (Олга Чернишова), заместник-секретар на отделението,

като взе предвид:

жалбите срещу Република България, подадени до Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от жалбоподателките, чиито имена и данни, както и датите на подаване на жалбите, са посочени в приложената таблица,

решението, оплакването относно твърдяната липса на мотиви и предполагаемо произволния характер на постановените съдебни решения, да бъде съобщено на българското правителство („правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието, а жалбите да бъдат обявени  за недопустими в останалата им част,

становищата на страните,

след закрито заседание, проведено на 16 декември 2025 г.,

постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбите повдигат въпрос по член 6 § 1 от Конвенцията относно справедливостта на две граждански производства, в рамките на които жалбоподателките са поискали обезщетение за неимуществени вреди, които твърдят, че са претърпели вследствие на смъртта на мъж, за когото твърдят, че е техният биологичен баща.

2.  Жалбоподателките са две сестри, родени съответно през 1981 г. и 1988 г. Те принадлежат към ромската общност в България.

3.  След смъртта при пътнотранспортно произшествие на И.С., който първоначално съжителствал на семейни начала с майка им, а впоследствие сключил брак с нея, жалбоподателките предявили искове срещу застрахователното дружество на виновния водач за обезщетение за неимуществени вреди, които считали, че са претърпели. В исковете си, които са почти идентични, те твърдят, че И.С. е бил техният биологичен баща, макар да не ги е припознал официално, че ги е отгледал и че е поддържал близки отношения с тях до смъртта си.

4.  Към момента на предявяването на исковете на жалбоподателките през 2017 г. три тълкувателни решения на бившия Върховен съд от 1961 г., 1969 г. и 1984 г. със задължителна сила за съдилищата, предвиждат, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в случай на смърт, е ограничен до най-близките членове на семейството – съпруг, деца и родители – както и до лицата, намиращи се във фактическо положение, довело до създаването на отношения, сходни със семейните, а именно фактическо съпружеско съжителство или настаняване на дете с цел осиновяване (за подробно изложение на приложимото вътрешно право, вж. Ваньо Тодоров с/у България, № 31434/15, §§ 14-19, 21 юли 2020 г.).

5.  На 21 юни 2018 г. Върховният касационен съд приема ново тълкувателно решение, в което постановява, че освен лицата, засегнати от горепосочените постановления, право на обезщетение за претърпените вреди може да има и всяко друго лице, което докаже, че е имало  с починалия особено близка връзка, обосноваваща присъждането на обезщетение.

6.  С решение от 30 октомври 2018 г., потвърдено на 14 юни 2019 г. от въззивния съд, Софийският градски съд отхвърля иска на първата жалбоподателка. Въззивният съд отбелязва, че ищцата е твърдяла, че е дъщеря на И.С. – хипотеза, обхваната от тълкувателното решение от 1961 г., но че родствената им връзка не е била установена по законов път (чрез презумпция, припознаване или иск за установяване на бащинство), поради което тя не може да претендира за обезщетение. В тази връзка въззивният съд счита, че при липсата на искане в този смисъл съдилищата не трябва да се опитват да установят наличието на други обстоятелства, които биха могли да породят право на обезщетение, като например близките отношения, посочени в тълкувателното решение от 1969 г. или в това от 2018 г.

7.  Жалбоподателката подава касационна жалба, като наред с други доводи твърди, че съдилищата не разгледали нейния аргумент за наличието на близка връзка с починалия. На 11 юни 2020 г. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване.

8.  По отношение на иска на втората жалбоподателка, с решение от 9 януари 2019 г. Софийският градски съд го уважава частично, като приема, че представеният от нея акт за раждане, в който И.С. е посочен като баща, е достатъчен, за да установи родствената връзка и съответно правото ѝ на обезщетение, независимо че въпросният документ противоречал на представеното удостоверение за наследници.

9.  На 21 ноември 2019 г. въззивният съд отменя това решение. Той отбелязва, че в исковата си молба втората жалбоподателка твърдяла, че И.С. е нейният биологичен баща, но че никога не я е припознал, и че тя не е изтъкнала никакви доводи във връзка с представения акт за раждане, например че съществува законно установена връзка. Припомняйки, че диспозитивното начало в гражданския процес не позволява на съдилищата да се произнасят въз основа на правни основания, различни от тези, по които са били сезирани, въззивният съд приема, че не следва да се обсъжда това доказателство. Що се отнася до отношенията, които жалбоподателката твърди, че е поддържала с починалия, съдът счита, че представените свидетелски показания са неясни и неконкретни и че не позволяват да се установи, че И.С. е отгледал жалбоподателката или че между тях е съществувала особено близка и трайна връзка, сравнима с тази между родител и дете. Поради това съдът отхвърля иска.

10.  На 5 април 2021 г. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване на молбата на втората жалбоподателка, като приема, че въззивният съд е разгледал надлежно твърденията на жалбоподателката с оглед на тълкувателните решения от 1961 г. и 2018 г. и че не е било необходимо да вземе предвид акта за раждане, доколкото жалбоподателката не е твърдяла, че има законно установено родство.

преценката НА СЪДА

ТВЪРДяно НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

11.  Позовавайки се на член 6 от Конвенцията, жалбоподателките твърдят, че съдилищата са тълкували исковите им молби произволно, че не са основали решенията си на изложените от тях доводи и представените доказателства и че са постановили решения в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

12.  Предвид сходството в предмета на жалбите Съдът счита за уместно да ги разгледа съвместно.

A.    По допустимостта

13.  Правителството повдигна възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, на основание че жалбоподателките не са се предприели действия за установяване на роднинска връзка приживе на предполагаемия им баща. То също така твърди, че доколкото съгласно вътрешното право жалбоподателките не са имали право на обезщетение, те не могат да се считат за жертви по смисъла на член 34 от Конвенцията за твърдените нарушения. Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателките по член 6 не се отнасят до тяхната родствена връзка, нито до правото им да получат обезщетение, а до справедливостта на производствата. Поради това доводите на правителството не могат да поставят под съмнение нито качеството им на жертви, нито спазването на изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Следователно повдигнатите възражения следва да бъдат отхвърлени.

14.  Констатирайки освен това, че жалбите не са явно неоснователни, нито недопустими по друга причина, посочена в член 35 от Конвенцията, Съдът ги обявява за допустими.

B.    По същество

15.  Съдът отбелязва в самото начало, че за разлика от други дела, които е разглеждал, настоящото дело не се отнася до абсолютната невъзможност да бъде получено обезщетение за смъртта на близък, по-специално при липса на установена родствена връзка (вж. по-специално Ваньо Тодоров, цитирано по-горе, §§ 66-67, Хаас с/у Нидерландия, № 36983/97, § 43, CEDH 2004-I, Асенов и Колев с/у България [комитет] (реш.), № 5377/17 и 9377/17, §§ 18-23, 16 януари 2024 г., и Станчев с/у България [комитет] (реш.), № 9235/13, §§ 9-14, 16 януари 2024 г.). Всъщност, тъй като производствата са приключили след приемането на тълкувателното решение от 21 юни 2018 г., с което са разширени случаите, в които може да се претендира обезщетение за неимуществени вреди (вж. § 5 по-горе), жалбоподателките не са били изправени пред абсолютна невъзможност да получат обезщетение. Тяхната жалба, която е била съобщена на ответното правителство и е предмет на настоящото решение, касае единствено въпрос по член 6 от Конвенцията, относно справедливостта на вътрешните производства и по-специално до твърдения произволен характер и липса на мотиви на вътрешните съдилища.

16. В тази връзка Съдът се позовава на общите принципи на своята практика, както са обобщени в решенията Бохан с/у Украйна (№ 2) [ГК], № 22251/08, § 61, CEDH 2015, Морейра Ферейра с/у Португалия (№ 2) [ГК], № 19867/12, §§ 83-85, 11 юли 2017 г., и Димитър Йорданов с/у България , № 3401/09, §§ 47-48, 6 септември 2018 г.).

17.  С оглед на тези принципи дадено решение на националния съд може да бъде определено като „произволно“ до степен, накърняваща справедливостта на производството, само ако е лишено от мотиви или ако тези мотиви се основават на явна фактическа или правна грешка, допусната от националния съд и довела до „отказ от правосъдие “ (Морейра Ферейра (№ 2), цитирано по-горе, § 85). Действително, задачата на Съда не е да замества националните съдилища и поради това в контекста на настоящото дело не следва да определя дали жалбоподателките са имали право на обезщетение за неимуществени вреди.

1.     Жалба № 672/21 (Шивикова)

18.  По отношение на първата жалбоподателка въззивният съд приема, че тя е основала иска си единствено на наличието на родствена връзка с И.С., което не е успяла да докаже, и че съгласно диспозитивното начало в гражданския процес съдилищата не следва да разглеждат въпроса за отговорността на други основания, които не са били въведени от страните.

19.  Съдът обаче отбелязва, че жалбоподателката в нито един момент не е твърдяла, че нейното родство е било законно установено, а напротив, изрично е посочила, че не е била припозната. Преди всичко Съдът отбелязва, че в исковата си молба тя твърди, че И.С. я е отгледал като своя дъщеря и че до смъртта му е поддържала с него отношения като между баща и дъщеря (вж. § 3 по-горе). Следователно представеното от националния съд тълкуване не изглежда да съответства на изложеното от жалбоподателката в исковата ѝ молба. В тази връзка е важно да се отбележи, че във второто производство, макар двете жалбоподателки да са формулирали исковете си по идентичен начин, съдилищата са приели напълно противоположно тълкуване, като са счели, че втората жалбоподателка не е твърдяла наличието на законно установен произход (вж. § 9 по-горе).

20.  Въпреки това, с оглед на тълкувателното решение от 21 юни 2018 г., така изложените от първата жалбоподателка обстоятелства, а именно наличието на близка връзка с починалия, са могли да обосноват присъждането на обезщетение в нейна полза. Следователно въпросът за наличието на такава връзка е бил от съществено значение за изхода на производството по настоящото дело.

21.  Националните съдилища са отказали да разгледат въпрос от съществено значение за решаването на спора, с който са били сезирани, като са се основали на тълкуване на твърденията на първата жалбоподателка, което би могло да бъде определено като „произволно“ или „явно неразумно“ по смисъла на посочената по-горе практика на Съда (вж. § 16 по-горе). В тази връзка Съдът отбелязва, че ако вътрешните съдилища са считали, че тези твърдения не са били формулирани достатъчно ясно, съгласно вътрешното право (чл. 7 от Гражданския процесуален кодекс) те е следвало да дадат възможност на жалбоподателката да ги уточни. Съдът отбелязва също, че в касационната си жалба жалбоподателката изрично се е оплакала от неразглеждането на този въпрос, без обаче този пропуск да бъде отстранен.

22.  Тези съображения са достатъчни за Съда, за да заключи, че производството не е било справедливо. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

2.     Жалба № 48651/21 (Шикова)

23.  Що се отнася до второто производство, въззивният съд действително е разгледал аргументите на жалбоподателката, според които тя е поддържала близка връзка с починалия, което оправдава присъждането на обезщетение, и е приел, че наличието на такава връзка не е било установено в достатъчна степен. При липса на произвол Съдът не следва да преразглежда този извод.

24.  Доколкото втората жалбоподателка се оплаква от отказа на въззивния съд да вземе предвид представения от нея акт за раждане, Съдът счита, че с оглед на твърденията, изложени от нея в исковата ѝ молба, в която тя изрично е посочила, че И.С. не я е бил припознал (вж. § 3 по-горе), тълкуването на въззивния съд, че жалбоподателката не се е позовала на този документ и не е твърдяла наличието на законоустановено бащинство, не може да бъде определено като произволно или явно неразумно по смисъла на посочената по-горе практика на Съда. Следователно, като е отказал да разгледа въпроса дали произходът на жалбоподателката е бил законоустановен, при положение, че самата тя изрично е твърдяла обратното в исковата си молба и в последващите си изявления, въззивният съд не е нарушил произтичащото от член 6 от Конвенцията задължение да разгледа съществените въпроси по спора и да мотивира решението си (вж., наред с други, Гарсия Руис с/у Испания [ГК], № 30544/96, § 26, ЕСПЧ 1999-I).

25.  Следователно по отношение на втората жалбоподателка не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  Първата жалбоподателка не е предявила иск за обезщетение за неимуществени вреди, нито за разноски. Следователно Съдът счита, че няма основание да ѝ бъде присъдена сума по този повод. Съдът отбелязва също, че вътрешното право (чл. 303, ал. 1, т. 7 от Гражданския процесуален кодекс) предвижда възможността да се поиска възобновяване на гражданско производство при установено от Съда нарушение на Конвенцията.

по тези съображения СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Решава да обедини жалбите;

2.      Обявява жалбите за допустими;

3.      Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по жалба № 672/21;

4.      Приема, че не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията по жалба № 48651/21.

Изготвено на френски език и съобщено в писмен вид на 27 януари 2026 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Olga Chernishova (Олга Чернишова)           Peeter Roosma (Пеетер Роосма)
       Заместник-секретар                                                Председател