Номер на жалба: 45501/22

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Лишаване от свобода

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО „МАРИНОВ с/у БЪЛГАРИЯ“

(Жалба № 45501/22)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

22 септември 2026 г.

Настоящото решение е окончателно, но може да бъде подложено на редакционни промени.

   По делото „Маринов срещу България“,

   Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет в състав:

            Дариан Павли, председател,

            Диана Ковачева,

            Василка Санцин, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на секцията,

   Като взе предвид:

   жалбата (№ 45501/22) срещу Република България, подадена пред Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 15 септември 2022 г. от българския гражданин, г-н Петър Станков Маринов („жалбоподателят“), роден през 1999 г., живеещ в Карлово и представляван от г-н С. Янков, адвокат, практикуващ в Пловдив;

   решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия Агент, г-жа М. Илчева от Министерството на правосъдието, относно жалбата;

   становищата на страните;

   след като проведе закрито заседание на 1 септември 2026 г.,

   Постановява следното решение, прието на същата дата:

   ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

   1.  Делото се отнася до краткосрочното задържане на жалбоподателя.

   2.  На 22 март 2019 г. жалбоподателят е задържан от полицията за около един час и 40 минути, след като отказва да се подчини на полицейска проверка и прави опит да избяга. Той е задържан, откаран в полицейско управление и впоследствие освободен, след като в него не са открити забранени предмети. Задържането е обосновано с това, че жалбоподателят е възпрепятствал полицейска операция. По-късно обаче административните съдилища обявяват задържането за незаконосъобразно, като констатират, че жалбоподателят е бил подложен на „полицейска провокация“ и не е знаел, че лицата, които са се приближили към него, са били полицейски служители.

   3.  Жалбоподателят завежда гражданско дело за нанесени вреди срещу полицията. Исковете му са отхвърлени на 27 октомври 2021 г. от Административния съд в Пловдив, който постановява, че той не е доказал наличието на каквато и да е неимуществена вреда, произтичаща от задържането. Върховният административен съд потвърждава това решение на 2 юни 2022 г., като отбелязва, че макар психическото страдание да не изисква строго доказване, съображения за справедливост биха могли да оправдаят отказа за обезщетение. В настоящия случай жалбоподателят е задържан за по-малко от два часа и не е доказал, че това кратко задържане му е причинило каквато и да е вреда.

   4.  Жалбоподателят подава жалба по член 5, §§ 1 и 5 от Конвенцията, че задържането му на 22 март 2019 г. е незаконосъобразно и че националните съдилища погрешно са отказали да му присъдят обезщетение.

   ОЦЕНКАТА НА СЪДА

I. ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5, § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

   5. Правителството представя допълнителна фактическа информация относно допустимостта на тази жалба. То разяснява, че Прокуратурата е повдигнала обвинения срещу жалбоподателя във връзка с инцидента от 22 март 2019 г. – по-конкретно за възпрепятстване на полицейска проверка и за нанасяне на телесна повреда на полицейски служител при съпротива при арест. Наказателното производство по тези обвинения е прекратено през декември 2019 г. Впоследствие жалбоподателят завежда граждански иск срещу Прокуратурата и му е присъдено обезщетение за неоснователните обвинения. В решението си от 2023 г., потвърдено по-късно при обжалване, първоинстанционният съд изброява факторите, които са от значение за определянето на такова обезщетение, като отбелязва сред тях „страданията по време на ареста“.

   6. Въз основа на тези констатации правителството изтъква две възражения за недопустимост. На първо място, то изтъква, че жалбоподателят вече не може да твърди, че е жертва на твърдяното нарушение на член 5, § 1 от Конвенцията, тъй като националните съдилища „на практика са му предоставили обезщетение“ за незаконното му задържане. На второ място, правителството твърди, че жалбоподателят е злоупотребил с правото си на индивидуална жалба, като не е информирал Съда за посочените по-горе събития.

   7. Жалбоподателят оспорва тези аргументи. Той посочва, че производството срещу Прокуратурата засяга единствено повдигнатите и поддържани от нея обвинения, а не задържането, разпоредено от полицията. Той никога не е получил обезщетение за незаконното задържане; напротив, административните съдилища са отказали да му присъдят такова обезщетение. Производството срещу Прокуратурата „няма нищо общо“ с жалбите, които той подава пред Съда.

   8. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е арестуван на 22 март 2019 г. за възпрепятстване на полицейска операция (вж. параграф 2 по-горе). Това задържане става извън рамките на каквото и да е наказателно производство. Делото за обезщетение за вреди, на което се позовава правителството (вж. параграф 5 по-горе), се отнася до наказателните обвинения, повдигнати впоследствие срещу жалбоподателя, и е насочено срещу Прокуратурата. При тези обстоятелства Съдът не може да приеме, че краткото споменаване от страна на първоинстанционния съд на „страданията на жалбоподателя по време на ареста“ представлява обезщетение за лишаването от свобода. Както правилно посочва жалбоподателят, задържането е разпоредено от полицията, докато съдилищата, компетентни да разгледат искове, свързани с него, изрично отказват да присъдят каквото и да е обезщетение.

   9. С оглед на изложените по-горе съображения Съдът констатира, че жалбоподателят не е загубил статута си на жертва. Макар незаконосъобразността на задържането му да е призната на национално равнище (вж. параграф 2 по-горе), не е присъдено обезщетение конкретно във връзка с това.

   10. В светлината на горепосочените си констатации Съдът отхвърля и възражението на правителството, основано на злоупотреба с правото на индивидуална жалба (вж. параграф 6 по-горе). Фактите, които жалбоподателят пропуска да представи пред Съда — относно наказателното производство срещу него и последвалото гражданско дело за деликт срещу Прокуратурата — не засягат „същината на делото“ (вж., за изискванията по отношение на злоупотребата, както и други решения, например Грос срещу Швейцария [ГК], № 67810/10, § 28, ECHR 2014, и Саакашвили срещу Грузия (реш.), № 6232/20, § 64, 1 март 2022 г.).

   11. Накрая Съдът отбелязва, че разглежданата жалба не е явно неоснователна по смисъла на член 35, § 3, буква а) от Конвенцията, нито е недопустима по каквито и да било други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

   12. По същество Съдът отбелязва, че всяко задържане ще представлява нарушение на член 5, § 1, ако не е в съответствие с „процедура, предвидена в закона“. Буква (б) от член 5, § 1, която се отнася до задържане „с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона“, изисква също така такова задържане да бъде „законосъобразно“.

   13. В настоящия случай задържането на жалбоподателя от полицията на 22 март 2019 г. e счетено от националните съдилища за необосновано и като такова — за нарушение на националното право (вж. параграф 2 по-горе). Следователно то не отговаря на изискванията за законност, описани в предходния параграф (вж., за подобен подход, делото Джабаров и други срещу България, № 6095/11 и още 2 дела, § 70, 31 март 2016 г.).

   14. Следователно е налице нарушение на член 5, § 1 от Конвенцията.

II. ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5, § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

   15. Правителството изтъква, че националните съдилища са разгледали ефективно твърденията на жалбоподателя срещу полицията и не са действали с неоправдан формализъм. То изтъква, че неговият случай, отнасящ се до много кратък период на задържане, е с „много по-малка тежест“ в сравнение с други подобни случаи, в които Съдът е констатирал нарушения на член 5, § 5 от Конвенцията – като например Данев срещу България (№ 9411/05, 2 септември 2010 г.) или Джабаров и други (цитирано по-горе).

   16. Жалбоподателят твърди, че е изпитал душевен стрес и страх в резултат на незаконното си задържане, независимо от кратката му продължителност. Според него подобна емоционална вреда невинаги изисква официално доказателство.

   17. Съдът отбелязва, че националните съдилища са установили, че задържането на жалбоподателя на 22 март 2019 г. е било незаконосъобразно. На тази основа той също така констатира нарушение на член 5, §1 от Конвенцията (вж. параграфи 2 и 13-14 по-горе). Следователно член 5, § 5 е приложим.

   18. Жалбоподателят не оспорва, че иск за деликт срещу полицията, както е предвидено в националното право (вж., за описание на съответните разпоредби и практика, Джабаров и други, цитирано по-горе, §§ 47–50), би могъл по принцип да представлява средство за правна защита, отговарящо на изискванията на член 5, § 5. Неговите оплаквания се отнасят до начина, по който националните съдилища са приложили това средство за правна защита в неговия случай.

   19. Общата позиция съгласно член 5, § 5 е, че присъждането на обезщетение може да бъде обвързано с възможността на засегнатото лице да докаже вреда, произтичаща от нарушението на предходните параграфи на член 5 (вж., наред с други източници, Васинк срещу Нидерландия , 27 септември 1990 г., § 38, Серия А № 185-A).

   20. Съдът постановява, че незаконното задържане обикновено поражда презумпция за известно душевно страдание, дори ако то не достига степента на психологическа травма и дори ако не води до външни симптоми. Такова увреждане не винаги подлежи на строго доказване, а изискването за експертно заключение във всеки случай е прекалено формалистично и несъвместимо с член 5, § 5 (вж. Джабаров и други, цитирано по-горе, § 84, с допълнителни препратки).

   21. В настоящия случай Административният съд в Пловдив изглежда възприема формалистичния подход, критикуван по-рано от Съда, тъй като е отхвърлил исковете на жалбоподателя предимно поради това, че той не е доказал неимуществена вреда (вж. параграф 3 по-горе). Въпреки това при разглеждането на жалбата Върховният административен съд приема, че психическото страдание не винаги изисква строго доказване. Вместо това той се позовава на съображения за справедливост и заключва, че предвид много краткия срок на задържането, присъждането на обезщетение не е оправдано (пак там).

   22. При тези обстоятелства Съдът не може да заключи, че производството за гражданска отговорност е неефективно или че националните съдилища са приложили погрешния подход, критикуван в по-ранните му решения. Напротив, мотивите на Върховния административен съд, макар и кратки, се основават на конкретните факти по делото.

   23. На този фон Съдът констатира, че жалбоподателят има изпълнимо право на обезщетение за незаконното си задържане, както се изисква по член 5, § 5 от Конвенцията (сравни сходните констатации по делото Венскуте срещу Литва, № 10645/08, § 88, 11 декември 2012 г.).

   24. Следователно това оплакване е явно неоснователно и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35, §§3, буква а) и 4 от Конвенцията.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

   25. Жалбоподателят претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер, определен от Съда. Той претендира още 1 000 евро (EUR) за разходите за правната му защита пред Съда.

   26. Правителството се противопоставя на искането, свързано с правната защита, като посочва, че жалбоподателят не е доказал, че действително е направил претендираните разходи.

   27. Както се вижда от прилагателното „справедливо“ и израза „ако е необходимо“ в член 41 от Конвенцията, Съдът разполага с известна свобода на преценка при упражняването на правомощието си да предостави на увредената страна такова обезщетение, каквото му се струва подходящо (вж., като скорошен пример, Молла Сали срещу Гърция (справедливо обезщетение) [ГК], № 20452/14, § 32, 18 юни 2020 г.). В някои случаи публичното признаване на претърпяната от жалбоподателя вреда в съдебно решение, което е задължително за договарящата държава, може само по себе си да представлява подходяща форма на обезщетение (пак там, § 33, с позоваване на Варнава и други срещу Турция [ГК], № 16064/90 и 8 други, § 224, ECHR 2009).

   28. В настоящия случай Съдът констатира нарушение на член 5, § 1 от Конвенцията и отхвърля жалбата по член 5, § 5 като недопустима. При тези конкретни обстоятелства Съдът е на мнение, че констатирането на нарушенията само по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение за всяка неимуществена вреда, претърпяна от жалбоподателя (сравни, за подобен подход, Зелч срещу Латвия , № 65367/16, § 81, 20 февруари 2020 г.).

   29. Що се отнася до съдебните разноски и разходите, съгласно утвърдената съдебна практика на Съда присъждане може да бъде направено само доколкото претендираните разходи са действително и неизбежно направени. Адвокатските хонорари на правния представител се считат за действително направени разходи, ако жалбоподателят ги е платил или продължава да носи отговорност за тях (вж., наред с други източници, Мерабишвили срещу Грузия [ГК], № 72508/13, § 371, 28 ноември 2017 г.). В настоящия случай жалбоподателят не е доказал, че е платил адвокатските хонорари на своя представител, за които претендира пред Съда, нито че продължава да носи отговорност за тяхното плащане. Това означава, че претендираните разходи не са действително направени и искането в това отношение следва да бъде отхвърлено.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Обявява жалбата по член 5, § 1 от Конвенцията за допустима, а останалата част от жалбата — за недопустима;

2.      Постановява, че е налице нарушение на член 5, § 1 от Конвенцията;

3.      Постановява, че самото установяване на нарушение представлява достатъчно справедливо обезщетение за претърпените от жалбоподателя неимуществени вреди;

4.      Отхвърля останалите претенции на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

   Изготвено на английски език и съобщено в писмен вид на 22 септември 2026 г. съгласно правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

            Олга Чернишова                                                              Дариан Павли

          Заместник-секретар                                                            Председател

Дата на постановяване: 22.9.2026 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-252387