№ НА ЖАЛБАТА ПРЕД ЕСПЧ: 27455/06

ДАТА НА ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО НА ЕСПЧ: 13.03.2014 г.

ВИД НА РЕШЕНИЕТО: По същество

ДОСИЕ В HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-141626 

ЧЛЕНОВЕ НА ЕКПЧ (КЛЮЧОВИ ДУМИ): (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес

(Чл.5) Право на свобода и сигурност

ОКОНЧАТЕЛНО ОТ: 13.06.2014 г.

Дело Starokadomskiy срещу Русия (no. 2) (Starokadomskiy v. Russia (no. 2)

жалба № 27455/06

Решение на Първо отделение от 13 март 2014 г.

Член 5 § 1 – нарушение

Член 6 § 1, наказателноправен аспект, публично гледане - нарушение

За да е практично и ефективно правото на публично гледане на един съдебен процес, обществеността и медиите трябва да могат да получат информация за датата и мястото на заседанието, а мястото на провеждането му трябва да е лесно достъпно. Държавата има задължението да предприеме мерки, чрез които да гарантира, че обществото и медиите са надлежно информирани за мястото на заседанието и че им е предоставен достъп.

Фактите

В началото на 1998 г. жалбоподателят бил задържан и му било повдигнато обвинение в убийство и няколко други престъпления. Разследването било водено от няколко следователи и срещу няколко обвиняеми.

Обвинителният акт бил внесен в съда през септември 2000 г. Делото продължило до ноември 2005 г., като причина за забавянията били както подсъдимите, така и съдът и прокуратурата. По решение на председателя на съдебния състав след февруари 2004 г. съдебните заседания били провеждани в центъра за задържане, където бил задържан жалбоподателят. Подадената от жалбоподателя молба да му бъде предоставено копие от акта, с който се разпорежда преместването на заседанията, и искането му това решение да бъде мотивирано били оставени без разглеждане.

На 1 юли 2004 г. съдът продължил срока на мярката за неотклонение на жалбоподателя до 1 октомври 2004 г. По закон лицата с мярка за неотклонение задържане под стража се освобождавали по заповед на началника на центъра за задържане след получаване на разпореждане в този смисъл от съда или прокуратурата. Ако такова разпореждане не бъде получено, задържаният следвало да бъде освободен от началника на мястото за лишаване от свобода. След 1 октомври началникът на центъра за задържане отправил множество писмени искания до съда за постановяване на нова заповед поради изтичане на срока на предишната. С писмо от 18 октомври му било отговорено, че тъй като междувременно на 12 август 2004 г. съдът се бил оттеглил за постановяване на присъда, той не можел да се произнася по мярката за неотклонение.

С присъда от 27 октомври, обявена на 10 ноември 2004 г., жалбоподателят бил признат за виновен по всички обвинения и бил осъден на десет години и шест месеца лишаване

от свобода. Съдът постановил периодът на предварителното задържане да бъде приспаднат от наложеното наказание, но преценил, че жалбоподателят следва да остане в ареста до влизането в сила на присъдата. По жалба срещу присъдата върховният съд намалил наказанието на десет години.

На основание чл. 125 от НПК жалбоподателят подал две жалба до районния съд срещу началника на центъра и наблюдаващия прокурор с твърдение, че в нарушение на закона не е бил освободен на 1 октомври. Жалбата срещу началника на центъра била оставена без уважение поради липса на corpus delicti, а тази срещу прокурора - като неоснователна. Жалбоподателят предявил и граждански иск срещу центъра за задържане във връзка с незаконното му лишаване от свобода в периода от 1 октомври 2004 г. до постановяването на присъдата. Искът бил отхвърлен.

Правото

По оплакването по чл. 5 от Конвенцията

37-39. На основание чл. 5 § 1 от Конвенцията жалбоподателят се оплаква, че задържането му в периода 2 октомври - 10 ноември 2004 г. е било незаконно.

41-42. Страните не са уточнили дали въпросният период трябва да се раздели на две части – от 2 октомври до 27 октомври и от 27 октомври до 10 ноември – нито са посочили дали основанието за лишаване от свобода е подточка (а) или (с) на чл. 5 § 1. Съдът отбелязва, че е възможно задържането да попада едновременно под две подточки (Polonskiy v. Russia, no. 30033/05, § 143, 19 март 2009 г.).

43-44. Правителството поддържа, че съдебният състав не може да се произнася по мярката за неотклонение в периода, в който се е оттеглил за постановяването на присъдата. Съдът обаче не вижда валидно правно основание за задържането на жалбоподателя след 1 октомври 2004 г., а законът също не съдържа изрична норма, регламентираща мярката за неотклонение в периода на постановяване на присъдата. Така жалбоподателят е бил оставен в състояние на несигурност от 2 до 27 октомври и лишаването му от свобода е било в нарушение на чл. 5.

45-46. Относно периода от 27 октомври до 10 ноември, когато присъдата е била обявена публично, правителството не е посочило дали самата присъда е можела да представлява правно основание за лишаването от свобода на жалбоподателя още от 27 октомври. Съдът не може да установи и дали решението, с което жалбоподателят остава с мярка за неотклонение до влизане в сила на присъдата, представлява валидно правно основание за задържането му още от 27 октомври. Поради това Съдът счита, че задържането в този период също е било без правно основание.

По оплакването по чл. 6 от Конвенцията

47-48. На основание чл. 6 от Конвенцията жалбоподателят се оплаква, че не е имало причина съдебното производство да се води в центъра за задържане.

49-50. Правителството поддържа, че законът не изисква постановяването на отделно решение за преместването на гледането на делото в затвора. В конкретния случай това е било въпрос на логистика и е имало за цел да отстрани проблемите, свързани с

довеждането на всички обвиняеми до съдебната зала. Преместването не означавало ограничаване на публичността на процеса, тъй като свидетелите са можели да получат достъп до центъра, също така на никого не е бил отказан достъп до залата, а пропускателният режим е бил аналогичен с този в съдебната палата.

51-54. Съдът обобщава принципите, изведени в практиката му и посочва, че „самият факт, че съдебният процес е бил проведен в място за лишаване от свобода, не води задължително до извода, че не е бил публичен. Въведеният пропускателен режим за свидетелите, другите участници в производството и други потенциални зрители също не означава, че заседанието не е било публично.“ Съдът посочва, че за да е практично и ефективно правото на публично гледане, обществеността и медиите трябва да могат да получат информация за датата и мястото на заседанието, а мястото на провеждането му следва да е лесно достъпно. „В много случаи това изискване би било удовлетворено, ако делото се гледа в нормална съдебна зала, достатъчно голяма, за да присъстват зрители.“ Провеждането обаче на заседанието извън залата, на място, до което обществеността по принцип няма достъп, поставя сериозно препятствие пред публичността. „В такива ситуации държавата има задължението да предприеме мерки, чрез които да гарантира, че обществото и медиите са надлежно информирани за мястото на заседанието и че им е бил предоставен достъп.“

55. В настоящия случай съдът не е постановил акт, с който да обяви, че процесът ще се гледа при закрити врата, а просто е променил мястото на провеждането на заседанията. Следва да бъде преценено съответно дали предприетите практически действия по организирането на наказателния процес в центъра за задържане са били такива, че да позволяват присъствието на обществеността и, ако не са били, дали негативният ефект върху публичността е бил оправдан от сериозен интерес.

56-58. На първо място, няма данни, че властите са предприели каквото и да било, за да уведомят обществото за времето и мястото на заседанията. Въпросът въобще не е бил обсъждан от съда, а правителството го определя като логистичен проблем. В тази ситуация и при липсата на данни за норми на националното законодателство, свързани с възможността обществото да получи информация за и достъп до съдебните заседания по наказателно производство, провеждани в място за лишаване от свобода, Съдът намира, че държавата не е предприела адекватни мерки, чрез които да компенсира негативния ефект, който е имало за публичния характер на производството решението процесът срещу жалбоподателя да се води в центъра за задържане.

59-61. Съдът намира, че ограничаването на публичността е било неоправдано. При липсата на съдебен акт, в който да са изложени мотивите за преместването на мястото на заседанията, Съдът не може да приеме, че посочените от правителството аргументи – проблеми, свързани с транспортирането на подсъдимите или с продължителността на процеса – са тези, които са били съобразени и от съдебния състав при взимането на решението. Така Съдът не е убеден, че властите са успели да спазят справедливия баланс между различните аспекти на фундаменталното изискване за адекватно администриране на правосъдието.

62. „На последно място, Съдът приема, че има известно припокриване между изискванията на чл. 6, § 1 за „публично гледане“ и други свързани, но отделни въпроси, засягащи понятията устен и справедлив процес, включително и въпроса за присъствието на подсъдимия при определянето на наказателните обвинения срещу него

(виж Göç v. Turkey [GC], no. 36590/97, § 46, ECHR 2002-V).“ Съдът обаче посочва, че изтъкнатият от правителството аргумент, че заседанията са били устни, а процесът – състезателен, не разрешава въпроса, който е предмет на делото, а именно - за публичността на наказателното производство.

63. Следователно е имало нарушение на правото на жалбоподателя на публично гледане на делото му.

Съдът е намерил нарушение и на правото на жалбоподателя на процес в разумен срок.