Номер на жалба: 26827/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (Чл. 14) Раса, (Чл. 14) Дискриминация, (Чл. 3) Ефикасно разследване

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

АБДУ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 26827/08)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

11 март 2014

Това решение става окончателно при условията, определени в член 44 § 2 от Конвенцията. То може да претърпи редакционни промени.

По делото Абду срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като камара в състав:

         Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),          Георге Николау (George Nicolaou),          Леди Бианку (Ledi Bianku),          Здравка Калайджиева,

         Пол Махоуни (Paul Mahoney)          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens‑Passos), секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 11 февруари 2014 г.

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1. 1.  Делото е образувано по жалба (№ 26827/08) срещу Република България, подадена на 15 април 2008 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от суданския гражданин г-н Насредин Раби Абду („жалбоподателят“).
2. 2.  Жалбоподателят се представлява от адвокат М. Илиева, практикуваща в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своите агенти – г-жа М. Коцева и г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. 3.  Жалбоподателят твърди, че властите не са изпълнили задължението си да проведат ефективно разследване относно расистката агресия, на която той е бил жертва.
4. 4.  На 9 септември 2010 г. жалбата е съобщена на Правителството.

ФАКТИТЕ

1. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ
2. 5.  Жалбоподателят е роден през 1968 г. и живее в София.
3. 6.  На 13 май 2007 г., към 19:30 часа, жалбоподателят и негов приятел, З. Н., също судански гражданин, са замесени в сбиване с двама български младежи пред търговския център „Халите“, в центъра на София. Двамата български младежи, М. В. и Р. Г., успяват да се измъкнат преди да се намеси полицията, но са арестувани и задържани за хулиганство. Докладът, изготвен от полицията описва двамата български младежи като скинхедс и посочва, че те са известни на полицията по повод различни престъпления: хулиганство, кражби, грабежи и трафик на наркотици.
4. 7.  Полицията започва предварително разследване. Разпитани са жалбоподателят и неговият приятел, двамата български младежи, както и едни свидетел. Съгласно показанията на жалбоподателя, той и З. Н. излизали от търговския център, когато били нападнати от двамата младежи. Първият, който бил с бръсната глава, съборил жалбоподателя на земята и му нанесъл удари. След това жалбоподателят се изправил и също нанесъл удари. Двамата българи ги обидили, обръщайки се към тях с „негри“, и по-точно извикали: „Мръсни негри, какво правите тука?“. Вторият българин, който бил с дълга коса, извадил нож и заплашил З. Н. Жалбоподателят и З. Н. избягали и пресрещнали полицейски патрул, който започнал издирване на двамата българи и успял да ги арестува няколко минути по-късно. Като цяло показанията на З. Н. потвърждават тези на жалбоподателя.
5. 8.  Съгласно показанията на М. В. сбиването започнало, защото единият суданец го блъснал с рамо, когато се разминали на входа на търговския център. Той твърди, че не бил обърнал внимание на това, което направил приятелят му Р. Г. Сбиването спряло в един момент и когато някой ги предупредил, че полицията идва, той и приятелят му избягали.
6. 9.  Р. Г. потвърждава, че един от суданците блъснал приятеля му М. В., минавайки покрай него, и така започнало сбиването. Разменени били удари и от двете страни и М. В. бил с окървавено лице. В даден момент Р. Г. извадил ножа си, което сложило край на сбиването и двете групи се разделили. М. В. и Р. Г. били арестувани от полицията няколко минути по-късно.
7. 10.  Свидетелят на сцената твърди, че видял един от българите, този с бръснатата глава, да спъва един от суданците, който му отвърнал с удар. След това избухнало сбиване между четиримата участници.
8. 11.  Жалбоподателят е прегледан от съдебен лекар на 15 май 2007 г. Съгласно медицинското удостоверение, издадено в тази връзка, той е имал подуване в основата на носа, ожулване на кожата от лявата страна на носа с размер около един сантиметър и покрито с коричка, оток на един пръст на дясната ръка и на дясното коляно. Според медицинското удостоверение, установените наранявания са причинили физическа болка. Те са резултат от въздействието на остри предмети и е възможно да са били причинени по описания от заинтересованото лице начин, а именно – по време на сбиване.
9. 12.  След приключване на разследването полицията изпраща събраните материали на прокуратурата с мотив да прецени – да образува или не досъдебно производство на основание член 162, алинея 2 от Наказателния кодекс за употреба на насилие срещу другиго поради неговата раса.
10. 13.  С постановление от 15 юни 2007 г. районният прокурор отказва образуването на досъдебно производство. Той приема, че дори наистина да е имало сбиване между четиримата мъже, не е било установено, че мотивите за действията на М. В. и Р. Г. са били свързани с расата на жалбоподателя и на З. Н. Причините за разправията не са били ясни и трите версии за събитията – на жалбоподателя и З. Н., на М. В. и Р. Г. и тази на свидетеля – си противоречат по въпроса кой и как е предизвикал сбиването. Ако и двамата суданци да твърдят, че обръщението към тях било „мръсни негри“, никакви други данни от преписката не потвърждават, че именно техният расов произход е мотивирал насилието. По-специално свидетелят на сцената не посочва да е чул каквато и да е било размяна на реплики. Прокурорът стига до заключението, че при липса на доказателство за изрична мотивация, предвидена от закона, не е налице състав на престъпление.
11. 14.  Жалбоподателят обжалва пред висшестоящия прокурор постановлението за прекратяване. Той твърди, че има пропуски в разследването и че следователите е трябвало да разпитат М. В. и Р. Г. за мотивите им и за причините, поради които са носели черни дрехи, войнишки обувки, тип „рейнджърски“ и дори нацистки символи – жалбоподателят си спомнял, че бил видял такъв знак на тениската на един от тях. Според жалбоподателя присъствалите полицаи също е трябвало да бъдат разпитани за поведението на М. В. и Р. Г. по време на арестуването им. Също така свидетелят е трябвало изрично да бъде попитан дали е чул разменени думи между участниците, което не е било направено.
12. 15.  На 15 октомври 2007 г. Софийска градска прокуратура потвърждава решението на районната прокуратура. Прокурорът приема, че няма никакво доказателство, според което упражненото насилие да е било извършено поради расовия произход на жалбоподателя; сам по себе си фактът, че той е цветнокож, не е достатъчен, за да бъде изпълнен състава на престъплението.
13. 16.  С писмо от 29 юли 2008 г. адвокатът на жалбоподателя иска да получи копие от наказателната преписка, без да посочва мотиви за искането си. На 6 август 2008 г. районният прокурор отказва да предостави исканото копие с мотива, че адвокатът вече е била уведомена за решенията на прокуратурата и че след отхвърлянето на жалбата й преписката е приключена.
14. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
15. Наказателният кодекс
16. 17.  Член 162 от Наказателния кодекс инкриминира проповядването и подбуждането към расова враждебност, омраза и насилие. Към момента на събитията той гласи следното:

„(1)  Който проповядва или подбужда към расова (...) вражда или омраза, или към расова дискриминация, се наказва с лишаване от свобода до три години и с обществено порицание.

(2) Който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата (...) раса (...) се наказва с лишаване от свобода до три години и с обществено порицание.“

18. 18.  Тази разпоредба е изменена през 2009 и 2011 г., за да предвиди по-тежки наказания.
19. 19.  От друга страна, Наказателният кодекс криминализира причиняването другиму на лека, средна или тежка телесна повреда (членове 128 –130 от Кодекса). Причиняването на болка или страдание без разстройство на здравето представлява лека телесна повреда, за която наказанието е до шест месеца лишаване от свобода (член 130, алинея 2 от Наказателния кодекс). Това престъпление по принцип не се преследва по обвинителен акт, а само от самия пострадал – по тъжба на пострадалия. В този случай пострадалият трябва да сезира съда в срок от шест месеца, след като е узнал за престъплението или след като е бил информиран за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия (член 81, алинея 3 от Наказателно-процесуалния кодекс).

Б.  Закон за защита от дискриминацията

20. 20.  Законът за защита от дискриминацията, влязъл в сила на 1 януари 2004 г., забранява всякаква пряка или непряка дискриминация, основана на раса, и цели да създаде механизъм за ефективна защита срещу дискриминацията. Всяко лице, което се определя като жертва на такава дискриминация, може да подаде жалба пред Комисията за защита от дискриминацията, специализиран орган, създаден с този закон, или да подаде иск за обезщетение пред гражданските или административните съдилища.
21. 21.  Комисията за защита от дискриминацията може да установи дали е имало дискриминационно отношение, или не, да наложи глоба и да определи мерки, с които да прекрати това отношение (член 65 от закона). Съдът може да бъде сезиран пряко или след решение на комисията. Той е компетентен да установи дали е налице дискриминационно отношение и ако е уместно, да присъди обезщетение за причинените вреди. Когато вредите са причинени от незаконни актове, действия или бездействия на орган на публичните власти, искът за обезщетение трябва да се предяви по Закона за отговорността на държавата (член 74). Член 9 от закона предвижда обърната доказателствена тежест по делата за дискриминация. Според тази разпоредба, когато жалбоподателят докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминационно отношение, ответната страна е тази, която трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено.

В.  Закон за отговорността на държавата

22. 22.  Член 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. в редакцията си към съответния момент предвижда, че държавата е отговорна за вреди, причинени от разследващите органи и прокуратурата при:

„1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание;

2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано“.

III.  ДРУГИ ПРИЛОЖИМИ НАЦИОНАЛНИ И МЕЖДУНАРОДНИ ДОКУМЕНТИ

1. Международна конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация
2. 23.  Тази Конвенция, ратифицирана от България през 1966 г. и в сила от 4 януари 1969 г., гласи :

Член 4

„Държавите страни осъждат всяка пропаганда и всички организации, които се основават на идеите или теориите за превъзходството на една раса или група лица от един цвят или етнически произход или които се опитват да оправдаят или да подпомагат расовата омраза и дискриминация в каквато и да е форма, и се задължават да предприемат незабавни и положителни мерки, предназначени да изкоренят всякакво подбуждане към или прояви на такава дискриминация, и за тази цел (...) се задължават между другото:

а) да обявяват за престъпление, наказуемо от закона, (...) всички актове на насилие или подбуждане към такива актове против която и да е раса или група лица от друг цвят или етнически произход (...)“

Член 6

„Държавите страни осигуряват на всяко лице в рамките на своята юрисдикция ефикасна защита и средства чрез компетентните национални съдилища и други държавни институции срещу всякакви актове на расова дискриминация, които нарушават човешките му права и основни свободи в нарушение на тази конвенция, както и правото да иска от тези съдилища справедливо и адекватно удовлетворение или обезщетение за всякакви щети, понесени в резултат на тази дискриминация.“

Б.  Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне

24. 24.  Съгласно разпоредбите на тази конвенция, ратифицирана от България на 16 декември 1986 г., държавите страни се задължават да забранят всички прояви на изтезание, както и тези, които, без да достигат степента на тежест, така че да бъдат квалифицирани като изтезания, представляват други форми на наказание или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне (членове 1 и 16 от конвенцията). Когато такива действия са били извършени, властите на държавите имат задължението да проведат безпристрастно разследване, а жертвите имат право на достъп до правосъдие и на обезщетение (членове 10 – 14). Член 1 от конвенцията дава определение за изтезание като „всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъде то или трето лице сплашвано или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действащо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие“.

В.  Заключителните препоръки на Комитета за премахване на расовата дискриминация (КПРД)

25. 25.  В своите заключителни препоръки, приети на 23 март 2009 г., след разглеждане на доклади, представени от българските власти (CERD/C/BGR/CO/19), Комитетът за премахване на расовата дискриминация към ООН е изразил следните констатации и препоръки относно България:

„17.  Комитетът констатира, че наказателните разпоредби относно проявите на расизъм все още са обект на рядко приложение.

Комитетът желае да получи от държавата – страна по конвенцията точни съдебни статистики относно броя на жалбите, наказателните преследвания и издадените присъди за прояви на расизъм, както и видовете престъпления от расизъм, жертвите на такива престъпления и последните тенденции в тази област.

18. Комитетът обявява своята загриженост във връзка с докладите, свидетелстващи за разпространението на расистки стереотипи и изявления на омраза срещу лица, принадлежащи към малцинствата, от някои организации, някои органи на пресата, някои медии и някои политически партии, а именно партия „ATAKA“. Той обявява също така своята загриженост във връзка с проявите на омраза и расизъм, извършени срещу лица, принадлежащи към малцинствата, по-специално от неонацистки/скинхедс групи.

Комитетът препоръчва на държавата – страна по конвенцията да вземе ефективни мерки за санкциониране на организациите, органите на пресата, медиите и политическите партии, които са виновни за подобни прояви. Той препоръчва също така на държавата – страна по конвенцията да вземе мерки за насърчаване на толерантността между етническите групи (членове 4 и 6).“

Г.  Докладът на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН)

26. 26.  В своя четвърти доклад за България, публикуван на 24 февруари 2009 г. (CRI(2009)2), Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността към Съвета на Европа изразява своята загриженост относно отсъствието на наказателно преследване срещу расистките престъпления:

„111.  Българските власти уведомиха ЕКРН, че не са получавали оплаквания от расистки прояви. Те обясниха, че се води регистър на жалбите и присъдите, в които фигурират имената на лицата, участвали в хулигански прояви, и че тези прояви не подлежат на наказателно преследване. Властите уведомиха ЕКРН, че измежду санкционираните хулигански прояви няма такива, определени като извършени с расистки мотиви. ЕКРН обаче със загриженост отбелязва наличието на съобщения за расистки нападения, по-специално срещу видимите малцинства като роми и чернокожи, а подадените жалби остават почти без последици. Тези нападения се извършват понякога от групи скинхедс и се осъществяват например на публични места или по повод футболни мачове. (...)

112. ЕКРН би искала да обърне внимание на българските власти върху важността на това, всички жалби за престъпления от расистко естество да бъдат разглеждани и разследвани, така че извършителите да бъдат наказателно преследвани, ако са нарушили закона (...) ЕКРН отбелязва, че съобщения за това как хора, извършващи расистки престъпления, рядко биват изправяни пред правосъдието, пораждат чувство на несигурност и липса на доверие в решителността и способността на властите да се борят с такива прояви.“

Д.  Публичната декларация на омбудсмана на Република България

27. 27.  В публикуваната си декларация от 6 ноември 2013 г., омбудсманът на Републиката казва следното:

„Като омбудсман на Република България изразявам своята дълбока тревога от зачестилите изблици на насилие, мотивирани от расова, етническа и религиозна омраза. Категорично се противопоставям на всякакви идеологии, политики и език, подбуждащи към расова ненавист, насилие и дискриминация, както и на всяко действие, което може да засили страха и напрежението сред различните расови, етнически, национални, религиозни или социални групи и да направи невъзможни цивилизования диалог и разбирателството между тях.

През последните дни няколко събития, свързани с насилие, влязоха във фокуса на общественото внимание. Те станаха повод за възраждането на расизма, ксенофобията и предубежденията към различните, както и за създаването на атмосфера на нетърпимост, нетолерантност и ново разделяне и противопоставяне в обществото. Затова искам да напомня определението за „реч на омразата”, дадено в Препоръка № R (97) 20 на Комитета на министрите на Съвета на Европа до държавите членки. Според документа езикът на омразата се разбира като обхващащ всички форми на изразяване, които разпространяват, подтикват, насърчават или оправдават расова омраза, ксенофобия, антисемитизъм или други форми на омраза, основаващи се на нетолерантност (...).

За пореден път обръщам внимание на компетентните държавни органи, натоварени с разследването на прояви на ксенофобия и расизъм, че е необходимо да проявяват особена взискателност. Не трябва автоматично да ги свеждат до формалните белези на престъпления, извършени по „хулигански подбуди”, както неведнъж е ставало при предишни подобни случаи, а да разпознават и разследват евентуалното наличие на „престъпления, извършени от омраза”. (...)“

ПРАВОТО

1. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 3 И 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ОТНОСНО НЕЕФЕКТИВНИЯ ХАРАКТЕР НА РАЗСЛЕДВАНЕТО
2. 28.  Жалбоподателят твърди, че властите са нарушили задължението си да проведат ефективно разследване на расисткото нападение над него и по-специално, че те не са изследвали в достатъчна степен евентуалния расистки мотив на нападението. Той се позовава на членове 3 и 14 от Конвенцията, които гласят:

Член 3

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

Член 14

„Упражняването на правата и свободите, изложени в (...) Конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

1. Допустимост
2. 29.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е използвал всички вътрешноправни средства за защита, с които е разполагал. Според Правителството заинтересованото лице е можело да започне наказателно преследване по тъжба на пострадалия за причиняване на лека телесна повреда. То е можело също да подаде иск за непозволено увреждане срещу М. В. и Р. Г. съобразно нормите за гражданската отговорност.
3. 30.  Относно възможността да се започне наказателно преследване за лека телесна повреда, жалбоподателят отговаря, че тази квалификация не би могла да отчете съществения елемент на насилието, чиято жертва е бил той, а именно расисткия мотив. Колкото до възможността да започне гражданско производство срещу двамата нападатели, той изтъква, че защитата на член 3 от Конвенцията изисква, дори и в случай на нечовешко или унизително отнасяне от страна на частно лице, да бъде проведено официално разследване, което съобразно българското право трябва да бъде под формата на служебно проведено наказателно преследване.
4. 31.  Съдът констатира, че направените от страна на Правителството възражения са тясно свързани със съществото на оплакването на жалбоподателя относно спазването на позитивното задължение на властите да проведат ефективно разследване на твърденията за лошо отношение. Следователно Съдът счита, че е уместно да присъедини тези възражения към разглеждането по същество на оплакването на заинтересованото лице по членове 3 и 14. Съдът констатира също така, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 а) от Конвенцията и не е недопустимо на друго основание. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
5. По същество
6. Становищата на страните
7. 32.  Правителството твърди, че отношението към жалбоподателя не е достигнало изискуемия минимален праг на тежест, за да попадне в приложното поле на член 3. То счита също така, че властите са взели всички необходими следствени мерки именно за да осветлят евентуална расистка мотивация на употребеното върху жалбоподателя насилие. То съобщава, че полицейски служители са отишли на място и са задържали отговорните лица, било е проведено разследване, в рамките на което всички свидетели са били разпитани, и е било предвидено преследване за насилие от расистки характер. Съгласно материалите от разследването обаче единствено жалбоподателят и приятелят му посочват, че са били произнесени обидните думи „мръсни негри“, без това обстоятелство да бъде потвърдено от единствения свидетел на сцената или от други материали.
8. 33.  Правителството потвърждава желанието на българските власти да осветлят и да преследват всяка проява на расистко насилие, но счита, че наличието на такава мотивация не е установено в дадения случай. То отново изтъква повдигнатите аргументи по отношение на възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства – че жалбоподателят е можел да започне наказателно преследване срещу извършителите за причиняване на лека телесна повреда или гражданско производство.
9. 34.  Жалбоподателят оспорва аргументите на Правителството. Той поддържа, че макар физическите наранявания, които са му били нанесени, да не били тежки, преценката на прага на тежест, изискван от член 3 на Конвенцията, е трябвало да вземе предвид расистката мотивация на упражненото насилие и последиците, до които е можело да доведе, а именно – чувства на страх, тревога и малоценност.
10. 35.  Що се отнася до ефективния характер на воденото разследване, жалбоподателят поддържа, че прокурорът е игнорирал събраните от полицейското разследване материали, които посочвали расистката мотивация на нападението. Той подчертава, че в периода 2000 – 2009 г. не е произнесено нито едно осъдително решение на основание член 162 и другите разпоредби от Наказателния кодекс, наказващи престъпления от дискриминация и омраза.
11. Преценка на Съда
12. a)  Относно тежестта на отношението, нанесено на жалбоподателя
13. 36.  Съдът припомня,че за да попадне в приложното поле на член 3, лошото отношение трябва да достигне определен минимален праг на тежест. Преценката на този минимум е относителна и зависи от всички данни по случая и по-специално от продължителността на отношението, от неговите физически и психически ефекти, както и понякога от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Сред другите фактори, които трябва да се вземат предвид, е и целта, с която отношението е извършено, както и намерението или мотивацията, които са го предизвикали (вж. например, Ел Масри срещу Бившата югославска република Македония (El Masri c. « l’ex-République yougoslave de Macédoine ») [ГК], № 39630/09, § 196, ЕСПЧ 2012). Съдът е преценил такова отношение като „нечовешко“ именно защото е приложено с предварителен умисъл, продължило е часове и е причинило ако не действителни телесни повреди, то най-малкото силни физически и психически страдания, както и като „унизително“, защото естеството му е създало у жертвите чувство на страх, тревога и малоценност, способни да ги унижат (вж., наред с други източници, Лабита срещу Италия (Labita c. Italie) [ГК], № 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000-IV).
14. 37.  Дори и при отсъствието на тежки или трайни телесни повреди Съдът е преценил, че причиняването на телесно наказание на юноша би трябвало да се квалифицира като „унизително“ дотолкова, доколкото е засегнало „достойнството и физическата цялост на лицето, чиято защита фигурира изрично сред главните цели на член 3“ (Тайрър срещу Обединеното кралство (Tyrer c. Royaume-Uni), 25 април 1978 г., § 33, серия A № 26). Също така, по дело за тормоз по отношение на лице, страдащо от физическо и психическо изоставане, Съдът е преценил, че чувството на страх и безпомощност, предизвикано от въпросното отношение, е било важен фактор, позволяващ същият да бъде възприет като достатъчно сериозен, за да достигне прага на тежест, изискван от член 3, при все че жалбоподателят е получил физически наранявания само веднъж (Джорджевич срещу Хърватска (Đorđević c. Croatie), № 41526/10, § 96, ЕСПЧ 2012). В няколко други случая Съдът е разгледал през призмата на член 3 ситуации, в които жалбоподателите не са получили физически наранявания (вж. например Гафген срещу Германия (Gäfgen c. Allemagne) [ГК], № 22978/05, § 131, ЕСПЧ2010 г., относно заплахите за изтезания и Курт срещу Турция (Kurt c. Turquie), 25 май 1998 г., §§ 133 – 134, Сборник решения 1998-III, относно изчезването на близък).
15. 38.  Впрочем, бившата Европейска комисия по правата на човека е приела, че дискриминацията, основаваща се на раса, може при някои обстоятелства да представлява сама по себе си унизително отношение по смисъла на член 3 (Азиатци от Източна Африка срещу Обединеното кралство (Asiatiques d’Afrique orientale c. Royaume Uni), №№4403/70 и други, доклад на Комисията от 14 декември 1973 г., Решения и доклади 78, стр. 57 и 62, §§ 196 и 207). При всяко положение дискриминационни забележки или расистки обиди трябва да бъдат считани за утежняващ фактор в рамките на разглеждането на дадено отношение с оглед на член 3 (Молдован и други срещу Румъния (Moldovan et autres c. Roumanie) (№ 2), №№ 41138/98 и 64320/01, § 111, ЕСПЧ 2005-VII (извадки), Б. С. срещу Испания (S. c. Espagne), № 47159/08, § 41, 24 юли 2012 г.).
16. 39.  В настоящия случай жалбоподателят и неговият приятел са били замесени в сбиване с двама младежи, които по неговите думи ги били нападнали жестоко. По време на това сбиване между двете страни са били разменени удари и жалбоподателят и приятелят му са били заплашени с нож. Медицинският доклад свидетелства за няколко наранявания по тялото на жалбоподателя – едно подуване в основата на носа, ожулване на кожата на носа, оток на един пръст на дясната ръка и на дясното коляно (параграф 11 по-горе). Към тези физически поледици се добавя възможната расистка мотивация за употребеното насилие: в действителност жалбоподателят поддържа, че обидните думи с расистки смисъл са били насочени към него, а и в самите полицейски доклади двамата младежи, участвали в сбиването, са били описани като скинхедс. Съдът счита, че предвид всички материали в тяхната съвкупност, и по-специално с оглед засягането на човешкото достойнство като последица от предполагаема расистка мотивация за насилие, отношение като това, твърдяно от жалбоподателя, попада в приложното поле на член 3 от Конвенцията (вж. съответно Б. С. срещу Испания, горецитирано, 41).

б)  Относно спазването на позитивните задължения на държавата

1. i)  Общи принципи
2. 40.  Съдът припомня, че наложеното от член 1 на Конвенцията задължение на Високодоговарящите страни да гарантират на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени от Конвенцията, разгледано във връзка с член 3, изисква да се вземат подходящите мерки, за да се попречи на посочените лица да бъдат подложени на лошо отнасяне, включително от частни лица (А. срещу Обединеното кралство ( c. Royaume-Uni), 23 септември 1998 г., § 22, Сборник решения, 1998-VI ; Z. и други срещу Обединеното кралство (Z. et autres c. Royaume-Uni) [GC], № 29392/95, §§ 73-75, ЕСПЧ 2001-V, М. Ч. срещу България, №39272/98, § 149, ЕСПЧ 2003-XII).
3. 41.  Тази защита повелява по-специално да бъде приета законова рамка, която да гарантира достатъчна защита на лицата срещу отношение, противоречащо на член 3 (А. срещу Великобритания ( c. Royaume-Uni), вече цитирано, § 24, М. Ч. срещу България, вече цитирано, § 153, Николай Димитров срещу България, № 72663/01, § 66, 27 септември 2007 г.). Що се отнася до някои особено тежки деяния, извършени от частни лица, позитивните задължения на държавата могат да наложат приемането на разпоредби в областта на наказателното право (М. Ч. срещу България, §§ 150 – 153 и Николай Димитров, § 67, горецитирани).
4. 42.  Член 3 налага също така, когато дадено лице твърди по защитим начин, че е било жертва на деяния, противоречащи на член 3, задължение за националните власти е да проведат ефективно официално разследване, което да позволи установяване на фактите и идентифициране и наказване на отговорните лица. Подобни изисквания съществуват също така в Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне (параграф 24 по-горе). В своята практика Съдът е установил, че тези задължения се прилагат без значение в какво качество се явяват обвиняемите, дори и когато става дума за частни лица (Шечич срещу Хърватия (Šečić c. Croatie), № 40116/02, § 53, 31 май 2007 г. и Николай Димитров, горецитирано, § 68).
5. 43.  Задължението да се проведе ефективно разследване е задължение за използване на средства, а не за постигане на резултат: властите трябва да предприемат разумните мерки, с които разполагат, за да получат доказателства относно спорните факти. В този контекст е имплицитно и изискването за бързина и за особено усърдие (Шечич, § 54 и Николай Димитров, § 69, и двете горецитирани).
6. 44.  Когато разследват случаи на насилие и съществуват подозрения, че в основата им е расистко поведение, държавните власти имат допълнително задължение да предприемат всички разумни мерки, за да разкрият била е налице расистка мотивация и да установят дали чувства на омраза или предразсъдъци са изиграли роля в събитията. Ако не направят това и приравнят насилие и бруталност по расистки подбуди на случаи, които не са свързани с расизъм, значи си затварят очите за специфичния характер на действия, които са особено пагубни за основните права. Липсата на разграничение в начина, по който се разглеждат съвсем различни ситуации, може да представлява необосновано третиране, несъвместимо с член 14 от Конвенцията (Шечич, горецитирано, §§ 66-67, Беганович срещу Хърватия (Beganović c. Croatie), № 46423/06, §§ 93 – 94, 25 юни 2009 г. и съответно, Сеидова и други срещу България, № 310/04, § 70, 18 ноември 2010 г. и Начова и други срещу България [ГК], №№ 43577/98 и 43579/98, § 160, ЕСПЧ 2005-VII). Това задължение се прилага и когато противоречащото на член 3 третиране е извършено от частно лице (Сечич, 67 и Беганович, § 94, и двете горецитирани).
7. 45.  Впрочем, често е изключително трудно расистки подбуди да бъдат доказани на практика. Задължението на ответната държава да проведе разследване относно наличието на евентуален расистки подтекст при извършването на даден акт на насилие е задължение за предприемане на мерки, а не непременно за резултат; властите трябва да вземат разумни мерки с оглед на обстоятелствата по случая (Шечич, § 66, Беганович, § 93, Сеидова и други, § 70 и Начова и други, § 160, всички горецитирани).
8. 46.  Задължението на властите да изследват съществуването на възможна връзка между расистко отношение и насилствено действие е част от задълженията на държавите съобразно член 14 от Конвенцията във връзка с член 3, но представлява също така и аспект от процесуалните им задължения, произтичащи от член 3 на Конвенцията. Поради взаимодействието между двете разпоредби, въпроси като повдигнатите в настоящия случай могат да се разгледат на базата само на едната от двете разпоредби, без отделно изследване на отношението с другата, или да изискват преглед съгласно двете норми. Това е въпрос, който следва да се решава във всеки конкретен случай в зависимост от фактите и естеството на направените твърдения (вж. съответно Начова и други, горецитирано, § 161 и Б. С. срещу Испания, горецитирано, § 68). В настоящия случай, предвид направените твърдения от жалбоподателя, който поддържа, че неефективният характер на разследването се дължи основно на обстоятелството, че властите не са разследвали в достатъчна степен расистките елементи на извършеното насилие, Съдът счита, че е удачно да изследва оплакването през призмата на двете въпросни разпоредби – с оглед на член 3, разгледан самостоятелно, и с оглед на член 14 във връзка с член 3.
9. ii)  Приложение на тези принципи в дадения случай
10. 47.  Съдът отбелязва, че член 162 от българския Наказателен кодекс инкриминира и наказва с лишаване от свобода употребата на насилие срещу другиго поради расистки подбуди. С приемането на тази разпоредба българските власти са се съобразили със задължението, произтичащо от Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация, с която държавите страни по конвенцията са се ангажирали да обявят за престъпления всички актове на насилие на расистка основа (параграф 23 по-горе). Следователно няма съмнение, че разпоредбите в българското наказателно право забраняват малтретирането, за което съобщава жалбоподателят, който впрочем не повдига оплакване относно съществуващата законова рамка. Оттук следва, че Съдът не би трябвало да упреква българските власти в пропуск по отношение на законовата рамка, предназначена да защитава от лошо отношение на расистка основа.
11. 48.  На следващо място, що се отнася до задължението да бъде проведено ефективно разследване, Съдът изтъква, че вследствие на инцидента е било започнато предварително разследване, в рамките на което жалбоподателят, приятелят му З. Н., двамата замесени младежи, М. В. и Р. Г., както и свидетелят очевидец са били разпитани. Събраните по време на разследването материали, както и медицинското свидетелство, издадено на жалбоподателя, са били предадени на прокурора, за да прецени дали да предяви наказателно преследване срещу двамата български младежи за извършено насилие с расистки характер съгласно член 162, алинея 2 от Наказателния кодекс. Прокуратурата обаче е приела, че не е извършено престъпление и по-специално, че не било установено наличието на расистка мотивация за извършеното насилие. Ако и Съдът да не е този, който трябва да се произнесе относно прилагането на вътрешното право и личната вина на обвинените лица, то той все пак трябва да провери дали може да се приеме, че преди да стигнат до определено заключение, компетентните власти са разгледали предоставения им случай по начин, удовлетворяващ процесуалните им задължения, произтичащи от Конвенцията (вж. съответно Васил Петров срещу България, № 57883/00, § 78, 31 юли 2008 г.).
12. 49.  В тази връзка Съдът изтъква, че органите на прокуратурата са концентрирали проучванията и анализа си върху въпроса кой от двамата суданци и двамата българи е предизвикал сбиването. Така те са се ограничили в установяването на материалния елемент на престъплението по член 162, алинея 2 от Наказателния кодекс, а именно извършеното насилие, и само са констатирали отсъствието на доказателство, че това насилие е мотивирано от расистки подбуди. Тези органи не са сметнали за необходимо да разпитат изрично свидетеля относно репликите, които е възможно да е чул по време на сбиването, нито да разпитат двамата български младежи относно възможната расистка мотивация на деянието им. Все пак жалбоподателят от самото начало на разследването е поддържал, че е бил обект на расистки обиди, а двамата български младежи са описани в доклада на полицията като скинхедс, известни с екстремистка и расистка идеология (вж. Шечич, горецитирано, § 68). Жалбоподателят е посочил тези недостатъци на разследването в жалбата, която е подал срещу постановлението за прекратяване, обръщайки внимание на прокуратурата върху облеклото на двамата младежи и върху необходимостта да бъдат разпитани за мотивацията им, но исканията му са били игнорирани от висшестоящия прокурор (параграфи 7 и 14 –15 по-горе).
13. 50.  Предвид горните си разсъждения Съдът счита, че с оглед на точните и обосновани твърдения на жалбоподателя в рамките на наказателното производство, компетентните власти са разполагали с правдоподобни данни, указващи възможна расистка мотивация за понесеното насилие от заинтересованото лице, но не са изпълнили задължението си да предприемат всички разумни мерки, за да разследват евентуалните расистки подбуди за извършеното насилие.
14. 51.  В същото време Правителството поддържа, че жалбоподателят е разполагал с други правни възможности, които той не е използвал и които са били в състояние да удовлетворят процесуалните задължения, произтичащи от Конвенцията, като започването на наказателно производство за причиняване на лека телесна повреда по тъжба на пострадалия или завеждане на иск за непозволено увреждане срещу двете отговорни лица – М. В. и Р. Г. (параграфи 28 и 32 по-горе). Съдът отбелязва, че що се отнася до физическите наранявания, нанесени на жалбоподателя, едно наказателно производство за нанесена лека телесна повреда, инициирано по тъжба на пострадалия от самото заинтересовано лице, би могло да позволи установяване на фактите, както и идентифицирането и наказването на отговорните лица, и съответно да бъде преценено като удовлетворяващо изискванията на член 3. В същото време едно такова производство не би обхванало расистките обиди, които се твърди, че са били изречени, и расистката мотивация на употребеното насилие срещу жалбоподателя, а те съставляват основен елемент в оплакването на заинтересованото лице. Колкото до възможността да се подаде иск за обезщетение срещу отговорните лица, Съдът отбелязва, че един такъв иск, който може да доведе до изплащане на обезщетение, но не и до преследване на отговорните лица, не би удовлетворил процесуалните задължения на държавата от гледна точка на член 3 в случай на умишлено насилие (вж. Бисер Костов срещу България, № 32662/06, § 72, 10 януари 2012 г.). Следователно при обстоятелствата в настоящия случай правните възможности, посочени от Правителството, не могат да бъдат възприети като удовлетворяващи процесуалните задължения на държавата и възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството, трябва да бъде отхвърлено.
15. 52.  Съдът изтъква също така направените констатации от различни национални и международни институции относно липсата на ефикасно прилагане от българските власти на разпоредбите, наказващи случаите на расистко насилие. В своя доклад от 2009 г. Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността към Съвета на Европа констатира, че жалбите относно расистките агресии „остават почти без последици“ и обръща внимание на властите върху необходимостта да разглеждат такива жалби по ефективен начин (параграф 26 по-горе). Комитетът за премахване на расовата дискриминация към ООН също отбелязва, че „наказателните разпоредби относно проявите на расизъм, все още са обект на рядко приложение“ (параграф 25 по-горе). Неотдавна, през 2013 г., омбудсманът на Република България изразява своята загриженост относно зачестилите случаите на расова омраза и апелира към властите „да не ги свеждат до формалните белези на престъпления, извършени по „хулигански подбуди” [...], а да разследват евентуалното наличие на „престъпления, извършени от омраза”.
16. 53.  С оглед на гореизложеното Съдът стига до заключението, че е налице нарушение на член 3 в неговия процесуален аспект, разгледан самостоятелно и във връзка с член 14 от Конвенцията.
17. ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ
18. Относно твърдяното нарушение на член 14 във връзка с член 3, отнасящо се до твърдяната пристрастност на органите на прокуратурата
19. 54.  Жалбоподателят счита, че отсъствието на ефективно разследване на неговите твърдения за малтретиране само по себе си се дължи на предразсъдъци от страна на органите на прокуратурата и съобщава за нарушение на член 14 във връзка с член 3 от Конвенцията в тази връзка.
20. 55.  Правителството поддържа, че жалбоподателят не е изчерпил всички вътрешноправни средства за защита относно това оплакване. То счита, че доколкото жалбоподателят поддържа, че прокурорът е отказал да започне наказателно преследване или не е провел ефективно разследване поради дискриминационни мотиви, то той (жалбоподателят) е можел да използва средствата, предвидени от Закона за защита от дискриминацията. Този закон изрично предвижда обръщане на доказателствената тежест и жалбоподателят е можел да докаже факти, позволяващи да се предположи съществуването на дискриминация. Правителството счита, че жалбоподателят също така е имал възможността да предяви иск на основание член 2 от Закона за отговорността на държавата, според който органите на следствието и на прокуратурата са отговорни за вредите, причинени вследствие на техни незаконни действия или бездействия.
21. 56.  Жалбоподателят счита, че тези средства не са ефективни и подчертава, че Законът за отговорността на държавата предвижда краен брой хипотези, в които може да бъде ангажирана отговорността на съдебните власти, и никоя от тях не може да бъде приложена в дадения случай.
22. 57.  Съдът припомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита налага на жалбоподателите да използват средствата, които са обикновено налични и достатъчни, за да им позволят получаване на обезщетение за твърдените от тях нарушения. Тези средства трябва да съществуват на едно достатъчно ниво на сигурност както на теория, така и на практика, без което биха им липсвали желаните ефективност и достъпност, и да предлагат разумни перспективи за успех (вж., наред с други, Джорджевич (Đorđević), горецитирано, §§ 100 – 101). В дадения случай Съдът изтъква, че член 2 от Закона за отговорността на държавата, цитиран от Правителството, предвижда, че отговорността на съдебните власти – прокуратурата и съдилищата, може да бъде ангажирана само в краен брой изрично определени хипотези, които не изглежда да са приложими в дадения случай (параграф 22 по-горе). Впрочем, Правителството не е представило никакъв пример от съдебната практика, в който тези разпоредби да са приложени, за да санкционират дискриминационно отношение по реда за водене или приключване на наказателно разследване. Все пак, като преценява, че това оплакване не е явно недопустимо, Съдът не счита за необходимо да раздробява въпроса за изчерпването на вътрешноправните средства, за да го изследва.
23. 58.  Съдът изтъква, че жалбоподателят не е подкрепил твърденията си с доказателства. Той не се е позовал на нито един обективен факт, който да е в състояние да породи съмнение, че действията на следователите или на прокурора са мотивирани от расистки предразсъдъци. Самият Съд не открива никаква индикация за такава пристрастност, като например тенденциозни забележки или обиди с расистки характер (вж. Сеидова и други, горецитирано, § 68). Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

Б.  Относно другите оплаквания на жалбоподателя

59. 59.  Доколкото жалбоподателят се оплаква по членове 3 и 13, че е бил лишен от възможността да потърси обезщетение по гражданско-правен път от отговорните лица и че властите са засегнали правото му на индивидуална жалба, предвидено от член 34 от Конвенцията, отказвайки да му предоставят копия от документите по разследването, като взема предвид материалите, с които разполага, и доколкото спорните въпроси са от неговата компетентност, Съдът счита, че те не разкриват никакво нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и Протоколите към нея. Оттук следва, че тази част на жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

III.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

60. 60.  Съгласно чл.41 от Конвенцията:

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

1. Вреди
2. 61.  Жалбоподателят претендира 8 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.
3. 62.  Правителството счита претенцията за прекомерна.
4. 63.  Съдът е на мнение, че е уместно да присъди на жалбоподателя 4 000 EUR за понесени неимуществени вреди.

Б.  Разноски

64. 64.  Жалбоподателят не е депозирал искане за разноски. Следователно Съдът счита, че не е уместно да му бъде присъдена сума на това основание.

В.  Лихва за забава

65. 65.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ:

1. Присъединява, с единодушие, възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства към разглеждането по същество на оплакванията по членове 3 и 14 от Конвенцията;

2. Обявява, с единодушие, жалбата за допустима по отношение на оплакването от отсъствието на ефективно разследване по смисъла на член 3 от Конвенцията, разгледан самостоятелно и във връзка с член 14, и за недопустима в останалата й част;

3. Постановява, с пет гласа срещу два, че е налице нарушение на член 3 в неговия процесуален аспект, разгледан самостоятелно и във връзка с член 14, и отхвърля възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства, повдигнато от Правителството;

4. Постановява, с шест гласа срещу един,
5. a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, 4 000 EUR (четири хиляди евро), които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им, плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;
6. b)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

5. Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 11 март 2014 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                          Инета Цимеле Секретар на Отделението                                                    Председател

Съгласно членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от Правилника към настоящето решение е приложено особеното мнение на съдиите П. Махоуни и К. Войтичек.

И. Ц. Ф. Е. П.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ МАХОУНИ И ВОЙТИЧЕК

1. Можем само да отбележим нашето пълно съгласие с колегите ни в тяхното осъждане на расизма, който, засягайки човешкото достойнство, представлява особено порочна форма на нарушение на правата на човека; споделяме напълно тяхното мнение, че държавите с оглед на съответните различни международни инструменти трябва да вземат ефикасни мерки, за да се противопоставят на този обществен бич.

От друга страна, ние се отграничаваме от мнозинството относно въпросите, свързани за тълкуване на Конвенцията за правата на човека и основните свободи. На първо място, тук трябва да се подчертае, че мандатът на Европейския съд по правата на човека е определен в член 19 от Конвенцията стеснително. Става дума за това да се осигури спазването от страна на Високодоговарящите страни на ангажиментите, произтичащи от Конвенцията и Протоколите към нея. Конвенцията и Протоколите предвиждат колективна гаранция на някои човешки права, признати в универсален план, определяйки по отношение на селективния каталог на правата и свободите, които провъзгласяват, един минимален стандарт на защита, императивен за всички държави – страни по Конвенцията. Ако вътрешното законодателство на държавите или други международни инструменти могат да наложат по-високи стандарти на защита, или да попълнят пропуските в защитата на правата на човека от страна на Конвенцията и нейните допълнителни Протоколи, това само по себе си не разширява определения мандат на Съда.

2. Член 3 от Конвенцията забранява изтезанията, както и нечовешкото и унизително наказание и отношение. Тази разпоредба налага на държавите – страни по Конвенцията не само задължението да се въздържат от действия, които са забранени от нея, но също и задължението да осигурят ефикасна защита срещу такива действия, извършени както от публичните власти, така и от частни лица. Все пак нечовешкият и унизителен характер на действието трябва да бъде преценен съобразно съвкупността от обстоятелства. За да попадне в приложното поле на член 3, дадено лошо отношение трябва да достигне определен минимален праг на тежест. Оттук следва, че е възможно да съществува насилие, което, въпреки че е осъдително съобразно морала и най-общо съобразно вътрешното право на договарящите се държави, не попада в обхвата на член 3 от Конвенцията (Ирландия срещу Обединеното кралство (Irlande c. Royaume-Uni), 18 януари 1978 г., § 167, серия A №25). Освен това приложимият стандарт към публичните власти задължително е по-взискателен от този, който се прилага в отношенията между частни лица. Следователно прагът, от който започва нечовешкото и унизително отношение, е по-нисък в случай на действия, извършени от публичните власти, отколкото при действия, извършени от частни лица. Също така в последния случай задължението за разследване се актуализира съгласно установената практика на Съда само ако са налице достатъчно доказателства, които да обосноват подозрение за деяния с определена тежест, извършени от частни лица.

В настоящето дело жалбоподателят признава, че нараняванията, които му били нанесени, не са били особено тежки. Впрочем, съществуват четири версии за фактите – на жалбоподателя, на М. Б., на Р. Г. и на свидетеля, който е видял случилото се и не потвърждава нито една от трите предходни версии. По наше мнение при конкретните обстоятелства по делото минималният праг, необходим за привеждане в действие на задължението за разследване, произтичащо от член 3 на Конвенцията, не е достигнат. В тази връзка ние считаме, че позоваването (в параграф 39 (в края) на решението) на решението по делото Б. С. срещу Испания (B.S. c. Espagne) (№ 47159/08, §§ 39 – 40, 24 юли 2012 г.) не потвърждава заключението, до което стига мнозинството, тъй като за разлика от фактите, съобщени в Б. С., твърдяното расистко малтретиране в настоящето дело не е било от страна на държавни служители, упражняващи контрол върху жертвата.

Ние споделяме мнението, според което мотивацията, и по-специално расистката мотивация, е важен елемент за преценката на тежестта на дадено отношение с оглед на член 3 от Конвенцията. Все пак при обстоятелствата по настоящото дело позоваването на предполагаема расистка мотивация от страна на мнозинството, с цел да се преобразува акт на незначително насилие, извършен от частни лица, в малтретиране, чието естество достига прага на тежест, предвиден от член 3 от Конвенцията, не е убедителен аргумент. По наше мнение, разсъждавайки така, мнозинството, в опитите си с добри намерения да запълни една празнина в защитата, предлагана от Конвенцията, е деформирало значението на текста на член 3.

3. Българските власти са стигнали до заключението, че лицата, въвлечени в нападението, не са извършили престъпление. Решението на Съда обаче констатира единствено нарушение на член 3 от Конвенцията поради отсъствие на разследване за възможната расистка мотивация на извършеното насилие. Мнозинството не се произнася относно разследването на нападението като такова и не оспорва фактите, установени по време на разследването. В този контекст методиката, следвана от мнозинството, предизвиква въпроси. Първият въпрос, който логично се налага, е дали жалбоподателят е бил жертва на агресия. Само след като наличието на агресия е установено, може да се зададе въпросът за нейната мотивация. Задължението за разследване на мотива за употребеното насилие се появява едва след установяването на наличието на агресия от следователите. Не може една държава да бъде осъдена за отсъствие на разследване относно расистки подбуди на дадена агресия, без преди това да бъде установена агресията, или, най-малкото, без да бъде констатирано наличието на пропуски в разследването на самата агресия.

4. Мнозинството акцентира върху различни международни документи, свидетелстващи за проблема с расизма в България, опитвайки се да докаже спецификата на ситуацията в тази държава. Особено тревожният характер на ситуацията в България е използван за да оправдае снижаването на прага за приложимост на член 3 от Конвенцията. Този подход не ни изглежда особено убедителен, тъй като расизмът за нещастие е генерален проблем, който засяга всички страни от Съвета на Европа. Още повече, че цитираните документи са насочени към генерални проблеми и не изглеждат приложими за преценката на фактите по настоящето дело.

5. Гласували сме различно относно въпроса за обезщетението. Съдия Махоуни от уважение към мнозинството гласува за присъждане на обезщетение на жалбоподателя. Съдия Войтичек се противопостави на тази мярка.

Дата на постановяване: 11.3.2014 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-141908