Номер на жалба: 30086/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 2-2) Защита от незаконно насилие, (Чл. 2-2) Осъществяване на правомерен арест, (Чл. 2-1) Живот, (Чл. 2-2) Абсолютно необходимо, (Чл. 2-2) Употреба на сила, (Чл. 2-1) Ефикасно разследване

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО "ДИМОВ И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ"

(Жалба № 30086/05)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

6 ноември 2012 г.

Решението става окончателно при обстоятелствата по член 44, § 2 на Конвенцията. То може да бъде предмет на редакторска преработка.

По делото „Димов и други срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), на заседание в състав:

          Лех Гарлицки, Председател,
          Давид Тор Бьоргвинсон,
          Пайви Хирвела,
          Георге Николау,
          Леди Бианку,
          Небойша Вучинич, съдии,
          Павлина Панова, ad hoc съдия,
          Фатош Арачи, Заместник-секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 16 октомври 2012 г.,

постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1. 1.  Делото е заведено по жалба (№ 30086/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от трима български граждани, г-н Добромир Тодоров Димов, г-н Данаил Тодоров Димов и г-жа Вера Христова Тодорова („жалбоподателите“), на 1 август 2005 г.
2. 2.  Жалбоподателите са представлявани от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от неговия Агент, г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.
3. 3.  Жалбоподателите твърдят, че смъртта на техния баща и съпруг, по време на полицейска операция за неговото задържане, е в нарушение на член 2 от Конвенцията, че последвалото разследване не е било ефективно, че частичното разрушаване на къщата на починалия по време на полицейската операция е в нарушение на член 1 от Протокол № 1 и че не са разполагали с ефикасни правни средства за защита в тази връзка.
4. 4.  На 22 октомври 2009 г. г-жа Здравка Калайджиева, съдията, избран за Република България, се оттегли от заседаване по делото. Съответно на 15 май 2011 г. Председателят на Четвърто отделение назначи г-жа Павлина Панова за ad hoc съдия от списъка с трите лица, които България е определила като допустими да служат като такива съдии (член 26 § 4 от Конвенцията и член 29 § 1 от Правилника на Съда).
5. 5.  Междувременно, на 29 март 2010 г. на Правителството е изпратено уведомление за жалбата. Също така е взето решение за едновременно произнасяне по допустимостта и съществото на жалбата (член 29 § 1 от Конвенцията).

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

1. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
2. 6.  Жалбоподателите са родени съответно през 1981 г., 1979 г. и 1959 г. и живеят в Харманли.
3. 7.  Първите двама жалбоподатели са синовете, а третият е вдовицата на г-н Тодор Димов Тодоров (известен като Чакъра), починал на 10 или 11 декември 2003 г. в хода на полицейска операция по задържането му.
4. Предистория
5. 8.  Между 1973 г. и 2001 г. г-н Тодоров, роден през 1955 г., е осъждан шест пъти за различни престъпления. През 1973 г. е осъден за нанасяне на средна телесна повреда. През 1974 г. е осъден за създаване на група с цел извършване на саботаж, опит да пресече незаконно границата, кражба на публична и частна собственост и МПС и за незаконно притежание на огнестрелно оръжие и боеприпаси. През 1983 г. е осъден за нанасяне на лека телесна повреда на длъжностно лице във връзка с изпълнение на задълженията на последното. През същата година е осъден за кражба на петдесет и три агнета. През 1990 г. е осъден за опит за незаконно изнасяне на ценности от страната. През 1998 г. е осъден за кражба на две агнета и незаконно притежание на огнестрелно оръжие.
6. 9.  На 5 юли 2001 г. г-н Тодоров е осъден за това, че систематично е предоставял къщата си за развратни действия и е осъден на шест месеца лишаване от свобода. Присъдата влиза в сила на 21 октомври 2003 г.
7. 10.  На неуточнена дата през ноември 2003 г. полицията в Харманли е уведомена за това последно осъждане и присъда и изпраща двама служители да арестуват г-н Тодоров с оглед на изпращането му в затвор, където да изтърпи присъдата. Служителите отиват в къщата му в Харманли, информират го, че трябва да бъде изпратен в затвора и го приканват да отиде с тях. Г-н Тодоров, видимо спокоен, моли служителите да изчакат няколко минути, за да си приготви багажа. Служителите изчакват около десет минути извън къщата. Когато влизат, за да арестуват г-н Тодоров, виждат, че той е избягал. След това се връщат в полицейското управление и съобщават за инцидента на началника на полицията в Харманли и на Районна прокуратура – Харманли.

Б.  Обстоятелства около смъртта на г-н Тодоров

11. 11.  Описанието на обстоятелствата около смъртта на г-н Тодоров е базирано на установеното от разследването, извършено от органите на военната прокуратура и следствените органи (вж. параграфи 30 ‑ 43 по-долу).
12. 12.  В началото на декември 2003 г. Върховна касационна прокуратура нарежда на полицията да извърши серия операции за задържането на лица с окончателни присъди. В резултат от това, на сутринта на 10 декември 2003 г. началникът на Районно полицейско управление – Харманли събира три групи служители, за да задържи г-н Тодоров. Първата група трябва да провери къщата му в Харманли, втората трябва да провери кошарата на негов приятел, а третата трябва да провери вилата на г-н Тодоров, разположена близо до Харманли. И трите групи са въоръжени със служебните си пистолети. Казано им е, че г-н Тодоров може да се опита да избяга или да окаже въоръжена съпротива и са инструктирани да използват оръжията си само съгласно разпоредбите на закона.
13. 13.  В около 07.15 ч. сутринта трите групи се отправят да изпълнят съответните си задачи. Първата и втората групи не успяват да намерят г-н Тодоров. Третата група, която се състои от трима служители, двама от които са униформени (единият носи бронежилетка), а единият в цивилни дрехи, стигат близо да вилата на г-н Тодоров в около 07.25 ч. сутринта. Къщата е заобиколена от помощни постройки. Всички те са изградени на неравен терен със стръмен наклон от северозапад на югоизток. Служителите спират колата си пред вратата, близо до която виждат голяма куп използвани автомобилни гуми. Забелязват, че вратата е затворена и започват да подсвиркват и да викат. Няколко кучета в двора започват да лаят и майката на г-н Тодоров излиза от една от помощните постройки. Един от служителите се представя и й казва, че търсят сина й. Тогава тя отваря вратата и задържа кучетата. Служителите се придвижват към къщата, предвождани от този, който носи бронежилетка, и влизат през друга врата между няколко помощни постройки. В този момент те забелязват г-н Тодоров на стълбите извън къщата, носещ неидентифицирано оръжие. Той също ги вижда, махва им с ръка да си ходят и произвежда изстрел, очевидно в тяхна посока. Двама от служителите се прикриват зад помощните постройки, а един се скрива зад строителни материали, разхвърляни из двора. След това изтичва обратно до колата и се свързва по радиото с централата в Харманли във връзка с инцидента. В около 07.30 ч. или 07.45 ч. началникът на тримата служители им нарежда да останат на място и да не предприемат нищо повече.
14. 14.  Скоро след това началникът на Районно полицейско управление – Харманли насочва всички полицейски екипи в града към вилата на г-н Тодоров и иска съдействие от полицията в два съседни града, Хасково и Свиленград. От полицията в Хасково изпращат екип за спешно реагиране, състоящ се от шестима служители, а полицията в Свиленград изпраща осем служители, разделени в два екипа. Началникът на полицията в Свиленград също отива на местопроизшествието.
15. 15.  В около 09:00 ч. сутринта полицаите от Харманли, някои от които са се въоръжили с оръжия с дълга цев, обграждат къщата и отрязват всички точки за достъп, като изчакват пристигането на екипа за спешно реагиране от Хасково. Изглежда, че г-н Тодоров произвежда няколко изстрела към тях, като един от куршумите удря калника на полицейска кола. Полицията не отговаря на стрелбата.
16. 16.  Скоро след това пристига екипът от Хасково и се разполага около къщата. Началникът на екипа информира Министъра на вътрешните работи за ситуацията. Министърът решава да изпрати специалния отряд за борба с тероризма и психолози от Института по психология на МВР. Полицаите от Свиленград също пристигат няколко минути по-късно. Повечето от тях заемат позиция около къщата. На място се появява и пожарна кола.
17. 17.  Началникът на екипа от Хасково решава да се опита да установи контакт с г-н Тодоров чрез негови близки. В около 09.30 ч. е извикана сестрата на г-н Тодоров и е призована да помогне на полицията. Същевременно пристига и по-големият син на г-н Тодоров (първият жалбоподател). Той предлага да занесе на баща си мобилен телефон, така че да може да контактува по-лесно с полицията. Началникът на полицейския екип от Хасково отказва, очевидно опасявайки се, че първият жалбоподател може да бъде взет за заложник от г-н Тодоров. Известно време след това двамата служители, които се крият зад помощните постройки, успяват да се измъкнат от двора с помощта на майката на г-н Тодоров.
18. 18.  В около 11.00 ч. сестрата на г-н Тодоров се приближава към къщата и извежда майка си. Тя забелязва г-н Тодоров, който й махва с ръка. Тя разбира от знака му, че той иска да говори с някого по телефона и иска от полицията да й разреши да занесе мобилен телефон или мегафон на г-н Тодоров. Искането й е отхвърлено с обяснението, че полицията изчаква пристигането на психолози, които ще се опитат да осъществят контакт с г-н Тодоров.
19. 19.  Скоро след това пристигат двама психолози от Института по психология на МВР. Те започват да събират информация относно личната история на г-н Тодоров, неговия характер и отношенията му със семейството му, за да преценят дали роднините му може да са в състояние да му окажат положително влияние. Първият жалбоподател отново моли за разрешение да отнесе на баща си мобилен телефон, но молбата му е отхвърлена поради съображения за сигурност.
20. 20.  Скоро след това пристига специалният отряд за борба с тероризма. Той събира информация за вътрешната структура на къщата от роднините на г-н Тодоров с цел да определи безопасни подходи към къщата.
21. 21.  В около 11.30 ч. психолозите се опитват да установят контакт с г-н Тодоров от височина, разположена на около сто метра от къщата, като използват мегафон. Тъй като комуникацията от такова разстояние е трудна, по предложение на първия жалбоподател те се приближават на разстояние двадесет и пет или тридесет метра от къщата. Опитват се да убедят г-н Тодоров да се предаде. Той иска да говори с майка си и сестра си, но искането му е отхвърлено. След това той изглежда казва, че ако някой трябва да бъде наранен, то това ще бъде той самият. Тъй като психолозите считат, че първият жалбоподател би могъл да окаже положително въздействие върху г-н Тодоров, те се опитват да продължат преговорите с негово участие до 14.30 ч. Тъй като г-н Тодоров не отговаря в продължение на около четиридесет минути, те се отказват. Според първия жалбоподател причината за прекратяването на преговорите е фактът, че батерията на мегафона се е изтощила.
22. 22.  В около 15.30 ч. полицията решава да атакува къщата, тъй като счита, че г-н Тодоров е подготвил таен път за бягство и може да се опита да избяга. Началникът на отряда за борба с тероризма разделя хората си на две групи. Първата, състояща се от шестима служители, трябва да атакува от северозапад, от високо, а втората – откъм помощните постройки. Първата група се придвижва в колона, като първият служител носи предпазен щит. Те изстрелват около тридесет димни бомби в къщата с цел да принудят г-н Тодоров да излезе от нея. Тъй като обаче прозорците и вратите са покрити с линолеум, картон и одеяла, повечето димни бомби не проникват вътре. Г-н Тодоров започва да стреля по групата и това ги принуждава да се прикрият в изкоп. Началникът на отряда нарежда на втората група да стреля в посока към къщата, за да отвлече вниманието на г-н Тодоров и г-н Тодоров отвръща на техния огън. Престрелката продължава около час, след което двете групи от служители се оттеглят. В около 17.00 ч. полицаите от Хасково, които се крият за купчината от автомобилни гуми, също получават нареждане да се оттеглят на безопасно разстояние.
23. 23.  След това полицията се опитва да възобнови преговорите. Група от служители и първият жалбоподател се приближават на около десет или петнадесет метра от къщата и приканват г-н Тодоров да продължи преговорите. Той не отговаря и полицията дава мегафона на първия жалбоподател, който призовава баща си да се предаде. Отново няма отговор. В този момент полицията вижда, че в резултат от по-ранната атака една стая на първия етаж се е запалила. Психолозите и първият жалбоподател след това се оттеглят. Първият жалбоподател изкрещява към къщата „Татко, моля те, излез невъоръжен и се предай, така че цялата тази история да може приключи“, но молбата му остава без отговор.
24. 24.  В около 18.00 ч. началникът на отряда за борба с тероризма нарежда на хората си да пробият дупки в стените на къщата. Те използват зашеметяващи гранати. Съгласно последните му показания, това води до експлозии и кратка престрелка. Според първия жалбоподател, след 17.00 ч. г-н Тодоров не е говорил, не е отвърнал на стрелбата на полицията, нито е реагирал на атаките им по някакъв друг начин.
25. 25.  След това началникът на отряда за борба с тероризма информира Министъра на вътрешните работи за последното развитие. Министърът иска спиране на всички действия до пристигането на място на Главния секретар на министерството, генерал Б. Б. Междувременно полицейските коли са разположени на височина с лице към къщата, така че да осветяват мястото със своите фарове.
26. 26.  Главният секретар пристига в около 20.30 ч. или 21.00 ч. и поема командването на операцията. Нарежда на полицията да пробие дупка в стените на къщата. Полицията изпълнява заповедта. Съобразно по-късно обяснение на Главния секретар, след първата експлозия следва втора, която идва от горните етажи. В резултат от това покривът се подпалва и бързо изгаря. Очевидно след това са направени няколко неуспешни опита за влизане в къщата, но не е ясно в какво точно се състоят те. Междувременно едно лице, което е работело по къщата и което е чуло за инцидента по радиото, идва при полицията и им казва, че г-н Тодоров го е предупредил, че къщата е минирана.
27. 27.  В около 22.00 ч., по заповед на Главния секретар, звено на гранична полиция е повикано да наблюдава къщата и околностите й с устройства за нощно виждане. Наблюдението продължава до следваща сутрин.
28. 28.  По-късно, след обсъждане с други висши офицери, Главният секретар нарежда на полицията да използва реактивен гранатомет, за да разпръсне всякакви възможни мини и да ускори претърсването на къщата. Гранатометът е донесен в около 01.30 ч. на 11 декември 2003 г. и е предаден на отряда за борба с тероризма. Между 02.00 ч. и 02.30 ч. служител на отряда изстрелва петнадесет реактивни гранати към приземните части на къщата и стая на първия етаж, които пробиват голяма дупка в стената. Взето е решение да се изчака настъпването на деня за провеждане на атака.
29. 29.  В около 06.00 ч. или 07.00 ч. полицаите оформят плътен кордон около къщата. Те започват да влизат в къщата и проверяват партера и първия етаж. Когато достигат таванския етаж с помощта на пожарникарска стълба, те виждат краката на овъгленото тяло на г-н Тодоров. Тогава операцията е прекратена, къщата е запечатана, а инцидентът е съобщен на органите на военна прокуратура.

В.  Разследването

30. 30.  На същия ден, 11 декември 2003 г., Военноокръжна прокуратура – Пловдив започва разследване на горепосочените събития. Следовател извършва проверка на местопроизшествието и прави снимки.
31. 31.  На следващия ден, 12 декември 2003 г., лекар от отделението по съдебна медицина на хасковската болница извършва аутопсия на тялото на г-н Тодоров. Той отбелязва следното:

„Тялото е разполовено на две, като гръбначният стълб е прекъснат при петия или шестия прешлен. Тялото е овъглено като цяло. Конфигурацията на черепа е непокътната. Косата липсва. Има останки от овъглена мека тъкан върху черепния свод и лицето. Долната челюст е счупена на нивото на десния долночелютен клон (ramusmandibulae), със счупени фрагменти и зъби. Черепните кости са трошливи, овъглени. Конфигурацията на мозъка е непокътната, като че ли е бил изгорен. Мозъчната тъкан не е увредена и няма хематоми в черепната кухина. Кожата на врата е овъглена. Част от нея, близо до трахеята и дясната част на врата, липсва, което позволява да се видят овъглените вратни мускули отдолу. Горната една трета от гръдния кош е запазена, но меката тъкан е напълно овъглена. Белите дробове и сърцето все още са свързани към гнездата си; те са се свили, изгорени и сухи са, с овъглени повърхности и трудни за рязане. Околната тъкан от тази секция е без видима структура. Отдолу е черният дроб, свит и овъглен, с намалени размери и изгорен. Гръбначният стълб е прекъснат на нивото на петия или шестия прешлен и остатъците от него, включително лумбалната част, представляват прешлени, покрити с остатъци от овъглена тъкан. Останалите две трети от коремната стена липсват. Тазът, включително крилата на слабинната кост, седалищната кост и срамната кост, е раздробен. Хрущялната връзка е прекъсната. Част от червата, които са овъглени, и останки от мазна тъкан са намерени в тазовата кухина. Крайници: дясната ръка е силно извита в лакътната става; костите в ставната връзка са разделени. Китката е силно извита и юмрукът е свит. На третия пръст е намерена халка от предпазител на ръчна граната, между първата и втората фаланга. Кожата и мускулите на ръката са овъглени. Дланта и две трети от предмишницата на лявата ръка липсват, а останките са с неравен ръб и са силно извити в лакътната става. Меката тъкан е овъглена. Кожата и мускулите по цялата повърхност на дясното бедро са овъглени. Кожата на предната повърхност на коляното и на горните две трети от пищяла е запазена. Меката тъкан на задната повърхност на пищяла е овъглена до костта, а задната повърхност на петата е изгорена. Кракът е обут в[ъв военна] обувка. Могат да се видят остатъци от панталони и вълнени чорапи. Кожата и мускулите на левия крак и на бедрото са овъглени. Левият пищял е засегнат по същия начин като десния, с [военна] обувка и обгорен чорап. В тъканите и костите на тазовата област има проникнали сивкави метални сачми. Две такива сачми бяха извадени от лявата слабинна кост и предадени на следователя. Направихме рентгенова снимка на тялото в залата за аутопсии... На изображенията могат да се видят овални чужди тела с подобни диаметри, проникнали в тъканта, предимно в тазa и гръдния кош. Може да се види метална халка от предпазител, закачена на третия пръст на дясната ръка. ...“

32. 32.  През следващите месеци властите провеждат разпит на всички служители, участвали в операцията: тридесет и деветима служители от Районно полицейско управление – Харманли, шестима служители от Регионална дирекция на вътрешните работи – Хасково, шестнадесет служители от Районно полицейско управление – Свиленград, тридесет и един служители от специализирания отряд за борба с тероризма, деветнадесет служители на Гранична полиция, трима психолози от Института по психология на Министерството на вътрешните работи и Главния секретар на Министерството на вътрешните работи. Освен това те разпитват жалбоподателите и други очевидци и назначават няколко експертизи.
33. 33.  На 3 август 2004 г. следователят, на когото е възложен случаят, предлага на органите на прокуратурата да прекратят разследването. На 3 септември 2004 г. Военноокръжна прокуратура – Пловдив се съгласява с предложението. Казват, че разследването категорично е установило, че смъртта на г-н Тодоров се дължи на взрив на ръчна граната, която самият той е детонирал в близост до тялото си. Никой от служителите не е отговорен за това. Действията на полицията изцяло са били в съответствие с приложимите правила и са били единствените възможни действия при конкретните обстоятелства с оглед на съпротивата, оказана от г-н Тодоров, и факта, че е стрелял по тях.
34. 34.  На 17 септември 2004 г. жалбоподателите внасят жалба срещу прекратяването.
35. 35.  На 28 септември 2004 г. Военен съд – Пловдив, заседавайки при закрити врата, отменя прекратяването и препраща делото за допълнително разследване. Той отбелязва, че разследването не е установило точния час на смъртта на г-н Тодоров, което е попречило на органите на прокуратурата да оценят напълно законосъобразността на действията на полицията, включително използването на експлозиви, димни бомби и гранатомет. Той продължава, че органите на прокуратурата не са анализирали правилно доказателствата и не са посочили причините, поради които считат, че всички действия на полицията са законосъобразни. По-специално, те не били посочили причините, поради които считат, че действията на полицията след 21.00 ч.или 21.30 ч. на 10 декември 2003 г., включително изстрелването на петнадесет реактивни гранати, са обосновани, по-специално с оглед на факта, че доказателствата сочат, че след този момент г-н Тодоров не се е съпротивлявал, нито е стрелял по полицията. Накрая, не би могло категорично да се заключи, че смъртта на г-н Тодоров е причинена от ръчна граната, която той сам е активирал; полицията е използвала редица други взривни устройства.
36. 36.  Съответно на 5 октомври 2004 г. Военноокръжна прокуратура – Пловдив изпраща делото обратно на следователя, като му указва: a) да поиска от вещите лица в областта на балистичната експертиза да установят всички използвани взривни устройства, да обяснят начина им на действие и да изразят становище дали димните бомби, изстреляни към къщата, са могли да създадат концентрация на газове, която да бъде достатъчна да причини смъртта на г-н Тодоров; б) да поиска мнението на вещи лица в областта на съдебномедицинската и балистичната експертиза за точния час на настъпване на смъртта на г-н Тодоров, за произхода на металните фрагменти, намерени в тялото му, и относно това дали смъртта му е настъпила в резултат на използването на ръчна граната; в) да разпита отново участниците в операцията и да им зададе въпроса защо е счетено за необходимо да се използват гранатомет и други взривни устройства в момент, когато г-н Тодоров вече не е показвал каквито и да било признаци на съпротива; г) да установи дали действително са били заложени мини във или около къщата; и д) да установи служителите, които са причинили вреди на къщата, и да установи дали техните действия съставляват престъпно деяние. Той продължава, като отбелязва, че наследниците на г-н Тодоров не са получили възможност да се запознаят с материалите по преписката, което е сериозно нарушение на процесуалните правила.
37. 37.  Следователят се обръща към няколко вещи лица да изготвят заключенията, поискани от органите на прокуратурата.
38. 38.  В заключение, изготвено на 11 ноември 2004 г., вещо лице посочва, че в къщата или в двора на г-н Тодоров не са открити устройства, които биха могли да бъдат описани като мини. В къщата са намерени две напълно годни за употреба отбранителни ръчни гранати.
39. 39.  В своето заключение, изготвено на 23 ноември 2004 г., вещите лица в областта на балистичната експертиза описват характеристиките на оръжията и боеприпасите, използвани по време на операцията или намерени на място (автомат Калашников и боеприпаси за него, противотанкови реактивни гранати, гранати със сълзотворен газ, малки експлозиви за взрив на стени, отбранителна ръчна граната) и посочват, че стената на къщата е била унищожена от противотанковите реактивни гранати, изстреляни по време на операцията. Овен това те казват, че от материалите по преписката изглежда, че гранати със сълзотворен газ не са паднали в къщата и че концентрацията на какъвто и да било подобен газ в стаята, където се е намирал г-н Тодоров, не е била достатъчна, за да причини смъртта му.
40. 40.  Комбинираната съдебномедицинска и балистична експертиза, изготвена от съдебен лекар, специалист по армейски оръжия и вещо лице в областта на автоматичните оръжия, става готова на 2 декември 2004 г. В нея се посочва, че пълното овъгляване на тялото на г-н Тодоров не позволява медицинско определяне на часа на смъртта му. Взривното устройство, причинило смъртта му, е било много близо до тялото му в момента на детонацията, в резултат на което тялото е претърпяло въздействието на всички елементи на експлозията: детонацията, газовете, части от експлозива, сажди, части от обвивката на устройството и фрагменти от него. Тялото на г-н Тодоров е било унищожено и е претърпяло дълбоки изгаряния, до точката на овъгляване, и множество рани от обвивката и пълнежа на устройството. Металните фрагменти, намерени в тялото, показват, че устройството е ръчна граната от типа, използван в българската армия, състояща се от метална обвивка и, под нея, пластмасови капсули, съдържащи 200 до 400 сачми. Всички те са ударили тялото на г-н Тодоров. Механизмът на гранатата и силата, необходима за дръпването на лоста й, са такива, че да предотвратят случайна детонация, включително детонация в резултат от близка детонация на друго устройство, което означава, че г-н Тодоров е съзнавал напълно действията си, когато е активирал гранатата. Така той е взривил себе си, както може да се види от халката на предпазителя, намерена на третия пръст на дясната му ръка. Въпреки това е възможно овъгляването на тялото му да се дължи на вторичен пожар в стаята и да е настъпило след смъртта му.
41. 41.  На 4 януари 2005 г. Военноокръжна прокуратура – Пловдив отново решава да прекрати разследването. Тя посочва своите фактически констатации и заключенията от експертизите и се мотивира по следния начин:

„... Първоначалните стъпки, предприети от служителите на Районно полицейско управление – Харманли с оглед намирането и задържането на [г-н] Тодоров са законосъобразни. Когато той използва огнестрелно оръжие срещу тях, те по надлежния ред съобщават това на своите началници. Последните, на свой ред, законосъобразно решават да използват огнестрелно оръжие като крайна мярка в съответствие с член 80, ал. 1, т. 1 и ал. 1, т. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи [от 1997 г.]. Тъй като [г-н] Тодоров отказва да се подчини на заповедта им да се предаде и продължава да стреля срещу тях, довеждането на отряда за борба с тероризма е законно. Това е в съответствие с член 157, ал. 1, т. 2 от [Закона] и е основано на решение на министъра на вътрешните работи. Полицията е изправена пред лице, което е извършило редица престъпни деяния и има редица присъди и което, по време на операцията по задържането му, за да бъде изпълнена присъда..., оказва въоръжена съпротива. Това е установено въз основа на показанията на служителите и от роднините на [г-н] Тодоров. Фактът, че е стрелял по полицията също се потвърждава от дупката от куршум в левия калник на [полицейска кола] и азбестово-циментовите плоскости, разположени извън къщата.

Мерките, предприети от служителите на отряда [за борба с тероризма] след пристигането им, също са законни. Те са изправени пред неотложна специална операция, която изисква бърза преценка на ситуацията и вземане на решение. Решенията им са взети въз основа на описаната по-горе ситуация. След като [г-н] Тодоров не взема под внимание съвета на своите роднини и психолозите да се предаде, прибягването към използването на пиротехнически средства и експлозиви е законосъобразно и в съответствие с член 159, ал. 1, т. 1 от [Закона] и членове 8, ал. 3, 5 и 7. Една от стените на партера на къщата е взривена с цел да бъде щурмувана и да се отвори свободен коридодор към вътрешността. Въпреки това, с оглед на обясненията [на лицето, което е работело по къщата] за мини на различни неуточнени места във и около къщата и тъмнината, атаката е отложена. Едва в този момент се взема решение да бъдат използвани противотанкови гранати, в съответствие с член 8, ал. 3. Целта е да бъдат разпръснати всякакви взривни устройства и да се отвори коридор за действие на щурмовата група, която е трябвало да атакува на сутринта. В резултат от изстрелването на тези гранати, част от партера на сградата е разрушен. Когато целта е постигната, стрелбата е прекратена. Атаката започва рано сутринта на 11 декември 2003 г., за да бъдат защитени здравето и живота на полицейските служители. Тогава те намират тялото на [г-н]Тодоров.

В този случай е налице явна съпротива от страна на [г-н]Тодоров и отказ да се подчини на полицейски разпореждания. Също така, преди да използват оръжия, полицейските служители и членовете на отряда за борба с тероризма обмислят конкретната ситуация, характера на действието [на г-н Тодоров] и [неговата] личност. Те предприемат всички необходими предпазни мерки и прекратяват използването на оръжия веднага след като са постигнали целта си – да отворят коридор за действие на щурмовата група.

Действията на служителите биха били престъпни единствено ако са общественоопасни, извършени с mensrea, и наказуеми... Липсата на която и да било от горепосочените характеристики води до липса на престъпен характера на действията им. Съгласно член 12a от Наказателния кодекс, не е налице престъпление, ако са причинени вреди на лице, извършило престъпление, при неговото задържане и за да бъде предотвратена възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки. Това се прилага в същата степен и спрямо къщата, използвана от [г-н] Тодоров като убежище. Тъй като не е имало друг начин за проникване в нея, е станало необходимо част от нея да бъде съборена. Наличните доказателства показват, че действията на полицията не са общественоопасни, а са общественонеобходими и всъщност единствените възможни съгласно съответните разпоредби на Закона за министерството на вътрешните работи [от 1997 г.] и правилника. Следователно не е налице престъпно деяние. Всички оневиняващи обстоятелства по член 12a са налице. ...

Освен това, съгласно член 159, ал. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи [от 1997 г.], самоличността на служителите от специализирания отряд за борба с тероризма трябва да бъде запазена в тайна, което означава, че те не могат да носят наказателна отговорност.

Разследването категорично и недвусмислено установява, че смъртта на [г-н] Тодоров се дължи на самовзривяване с нападателна ръчна граната, която е детонирал в близост до тялото си. Никой от служителите не носи отговорност за това. Не са установени други престъпления, извършени от служителите във връзка с изпълнението на служебните им задължения. ...“

42. 42.  На 25 януари 2005 г. жалбоподателите внасят жалба пред съда срещу прекратяването. Те претендират, че не са събрани достатъчно доказателства за часа и причините за смъртта на г-н Тодоров и че само вещи лица в областта на патологията биха могли да дадат информирано становище по тези въпроси. Също така е трудно да се повярва, че г-н Тодоров се е самовзривил с ръчна граната. Той е бил десничар, а халката от предпазителя на гранатата е открита на пръст на дясната му ръка, като е доста необичайно някой да изтегли халката на предпазителя на ръчна граната със силната си ръка и да държи самата граната със слабата си ръка. Разследването не е направило достатъчно, за да изясни парадоксът, на който се основават неговите заключения. Неразбираемо е и как вещите лица, нито един от които не е психолог, са могли да дадат становище за психическото състояние на г-н Тодоров преди смъртта му. Не е предоставено обяснение за вида експлозиви, използвани в 21.00 ч. на 10 декември 2003 г. за пробиването на дупката в стената на къщата. Това значително отслабва силата на заключението на прокурора, че металните сачми, намерени в тялото на г-н Тодоров, са от ръчна граната. След 17.00 ч. на 10 декември 2003 г. полицията не е действала при самозащита, защото г-н Тодоров не е произвеждал никакви изстрели към тях след този момент. Тя очевидно е превишила границите, определени от член 12a от Наказателния кодекс и не се е опитала да осъществи контакт с него или да го задържи, без да използва сила след този момент. Заключението, че гранатометът е бил необходим, за да разпръсне евентуални мини, според жалбоподателите няма да издържи една внимателна проверка. Такива мини не са намерени и е абсурдно да се счита, че обучени полицейски служители биха предположили, че такива мини са разположени около къща, чийто двор се използва от г-н Тодоров, неговото семейство и домашни животни. Полицията очевидно е разчитала само на използването на гранатомет за ускоряването на операцията. Казва се също така, че имената на служителите, наредили използването на гранатомета, не са посочени в решението на прокурора. Накрая, жалбоподателите посочват, че практиката на този Съд по член 2 от Конвенцията изисква да има ефективно официално разследване, когато са убити хора в резултат от използването на сила от полицията.
43. 43.  На 8 февруари 2005 г. Военен съд – Пловдив, в закрито заседание, решава да потвърди прекратяването при следните условия:

„... След като изцяло провери материалите по преписката, съдът стига до единственото възможно заключение, а именно, че решението да бъде прекратено производството е правилно, обосновано и законосъобразно.

Разследването е обективно, цялостно и всеобхватно. Следствените органи и органите на прокуратурата са предприели всички необходими мерки, за да установят истината. Всички обстоятелства около основния факт – причината за смъртта на [г-н] Тодоров – са проучени. Властите не са допуснали сериозни нарушения на процесуалните правила. Връщането на делото за допълнително разследване е основен фактор в това отношение. Заключенията на прокурора са правилни, обосновани, вътрешно непротиворечиви, точни и напълно съответстват на доказателствата и фактите. За да стигне до тях, прокурорът, наред с оценката на наличните материали, е взел предвид постоянната практика на Върховния касационен съд и теорията в областта на наказателното право.

Заключението на прокурора, че производството следва да бъде прекратено, съответства на доказателствата в тяхната съвкупност, които са точно анализирани и преценени. Съдът намира, че прокурорът правилно е заключил, че полицията е действала в положение, попадащо в обхвата на член 12a [от Наказателния кодекс]. Тя е имала за цел да арестува лице, което е извършило престъпление и което е било осъдено с влязло в сила решение. То отказва да се подчини на заповедите на полицията и оказва яростна въоръжена съпротива. Действията му представляват нападение срещу полицията, което застрашава живота на полицейските служители. Това води до безспорното и недвусмислено заключение, че полицейските служители са действали в изпълнение на своите служебни задължения и че действията им са били правилни, законосъобразни и адекватни при ситуация, която е крайна, критична и много опасна за тяхното здраве и животи.

Съдът напълно споделя останалите заключения на прокурора ... които счита за правилни и точни.

На това основание, съдът счита, че доводите, съдържащи се в жалбата [за съдебна проверка] са неоснователни и необосновани. На първо място, доводите ... че „констатациите на прокурора за времето на смъртта са неубедителни и основани единствено на заключенията на медицинската експертиза“ ... са неоснователни. Ако [адвокатите на жалбоподателите] си бяха направили труда да се запознаят с доказателства[та]..., щяха да стигнат до тези заключения. Констатациите на прокурора относно причините и часа на смъртта на [г-н] Тодоров се основават не само на заключенията на медицинската експертиза и комплексната балистична и медицинска експертиза, но и на показанията на всички очевидци. Адвокатите следва да бъдат наясно, че един факт, а именно часът и причините за смъртта, може да бъде установен с помощта на всички видове доказателства, разрешени съгласно правилата на наказателния процес, а не само с експертизи. Тъй като заключението на вещите лица, в чиято точност съдът не се съмнява, е подкрепено от многобройни други доказателства, включително показания на очевидци, съдът счита този факт за недвусмислено установен... Следователно съдът счита, че часът и причината за смъртта на [г-н] Тодоров са категорично установени и че това е точно описано в решението на прокурора. Поради това съдът намира доводите [на жалбоподателите] в тази връзка за необосновани и несъответстващи на доказателствата по делото. Поради същите причини, съдът не вижда основание в доводите [на жалбоподателите] във връзка с липса на яснота на решението на прокурора относно вида експертиза, която да бъде назначена от следователя. Съдът повтаря, че ако [адвокатите на жалбоподателите] бяха прочели комплексната медицинска и балистична експертиза, щяха да разберат тази твърдяна от тях липса на яснота...

Твърдението [на жалбоподателите] във връзка със „силната“ и „слабата“ ръка [на г-н Тодоров] също е неоснователно и лишено от правна логика. Халката на предпазителя на детонатора на граната, специфичното разчленяване на тялото по средата (близо до стомаха и ребрата), и останките от отбранителна граната (сачми и фрагменти) в тялото, водят до единственото възможно заключение, че [г-н Тодоров] се е самовзривил по начина, който е подробно описан от прокурора ... Това категорично доказва, че гранатата не е хвърляна, както се твърди от [жалбоподателите], тъй като, ако случаят беше такъв, не би имало парчета детонирана граната по тялото на [г-н] Тодоров. Съдът счита, че е без значение дали [г-н] Тодоров е използвал основно дясната или лявата си ръка и по тази причина няма да продължава разглеждането на този въпрос.

Комплексната медицинска и балистична експертиза дава заключение за психологическото състояние на [г-н] Тодоров в момента на „самовзривяването“ му, което съдът намира за точно и отговарящо на доказателствата, анализирани от вещите лица. Необходимо е да бъде отбелязано, че „психологическото“ състояние на [г-н] Тодоров е било анализирано и преценено от вещите лица в контекста на спецификата на гранатата като вид оръжие, особеностите на неговата конструкция и начина, по който трябва да се работи с него и да бъде детонирано. На това основание съдът не вижда основания за довода [на жалбоподателите] относно задължителното участие на психолог в изясняването на горния факт.

Твърдението [на жалбоподателите], че няма обяснение относно видовете използвани експлозиви отново показва, че [техните адвокати] не са се запознали с всички доказателства. Съдът го намира за необосновано и неподкрепено от каквито и да било доводи. Вещите лица са дали точно, ясно и всеобхватно описание на типа и характера на всички видове използвани [в операцията] експлозиви и боеприпаси.

Съдът не споделя аргументите [на жалбоподателите]... относно твърдението за неправилност на решението на прокурора. Гореизложените съображения го водят до заключението, че полицаите са действали при ситуация, попадаща в приложното поле на член 12a от Наказателния кодекс... Също така трябва да бъде отбелязано, че доводите [на жалбоподателите] са едностранчиви и анализират единствено законосъобразността на действията на полицията, без да коментират законосъобразността на действията на [г-н] Тодоров. Като се основава на правилата за обективност и безпристрастност и като анализира преките и косвените доказателства самостоятелно и заедно, съдът намира доводите [на жалбоподателите] за неправилни и необосновани.

Съдът изцяло споделя твърдението [на жалбоподателите], че, с оглед на изискванията на [Конвенцията] и критериите, обяснени подробно от Европейския съд по правата на човека в неговата практика, трябва да има пълно и задълбочено разследване винаги когато е налице намеса в правото на живот по време на полицейска операция. Въпреки това съдът не споделя позицията [на жалбоподателите], че не е имало такова разследване в настоящия случай. Напротив, с оглед на посоченото по-горе, съдът счита, че разследването е било обективно, задълбочено и цялостно, че властите са предприели всички необходими мерки, за да разкрият истината и са взели своите решения свободно и след преценка на съответните факти. Заключенията на прокурора са правилни, точни и обосновани и съдът напълно ги споделя.

С оглед на гореизложеното, съдът ... счита, че решението за прекратяване на производството... трябва да бъде потвърдено като законосъобразно и обосновано.“

Г.  Информация относно правния статут на къщата на г-н Тодоров и земята, на която е построена

44. 44.  Преписката по делото не съдържа информация относно това дали в момента на своята смърт г-н Тодоров е имал валидно право на собственост върху къщата или парцела, на който е построена тя. Не изглежда той да е подал молба за разрешение за строеж за къщата или да е получил такова. По време на разследването се установява, че на 15 юни 2004 г. поземлената комисия на Харманли, в рамките на процедура, заведена от първия жалбоподател (син на г-н Тодоров) по законите за реституция на земите, решава да върне парцела на наследниците на предшественик на г-н Тодоров.
45. 45.  Жалбоподателите представят нотариален акт, който показва, че на 19 май 2006 г. първият жалбоподател е закупил от трети лица парцел земя в района, в който е разположена къщата. Видно от удостоверения, издадени от службите, отговорни за кадастъра, този парцел е същият, на който е построена къщата на г-н Тодоров.
46. 46.  Жалбоподателите представят и удостоверение от 20 януари 2007 г., в което от отдела за строителен надзор на община Харманли посочват, че къщата е търпима постройка по смисъла на законодателството в областта на строителния надзор. Съгласно това законодателство, търпими постройки са тези, които не са били издигнати съгласно разрешение за строеж, но които все пак отговарят на приложимите регулационни планове и нормативна уредба на строителството и са били построени преди определена дата или са били обявени на властите в определени срокове. Търпимите постройки не подлежат на разрушаване.
47. РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО
48. Релевантни разпоредби на Закона за министерството на вътрешните работи от 1997 г. и правилника, издадена в изпълнение на същия
49. Използване на огнестрелно оръжие от полицията
50. 47.  Член 80 от Закона за министерството на вътрешните работи от 1997 г., в редакцията му към съответния момент, предвижда, в релевантната си част:

„(1)  Полицейските органи могат да използват оръжие като крайна мярка:

1. при въоръжено нападение или заплаха с огнестрелно оръжие;

...

3. при неизбежна отбрана [или отбрана на други];
4. след предупреждение при задържане на лице, извършващо или извършило престъпление от общ характер, ако то оказва съпротива или се опитва да избяга;

...

(2)  Полицейските органи при използване на оръжие са длъжни по възможност да пазят живота на лицето, срещу което е насочено, и да не застрашават живота и здравето на други лица.“

48. 48.  Формулировката на член 74, ал. 1, т. 1, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от Закона за министерството на вътрешните работи от 2006 г., който понастоящем е в сила, възпроизвежда дословно тази на чл. 80, ал. 1, т. 1, ал. 1, т. 4 и ал. 2 от Закона от 1997 г.
49. 49.  На 30 май 2012 г. Народното събрания приема закон, с който изменя член 74 от Закона от 2006 г.; изменението влиза в сила на 1 юли 2012 г. Думите „като крайна мярка“ в член 74, ал. 1 са променени на „само когато това е абсолютно необходимо“, а думите „по възможност да пазят“ в член 74, ал. 2 са заменени от „да направят всичко възможно да запазят“. Добавена е нова алинея 5 към член 74, която предвижда, че „[п]олицейските органи преустановяват употребата на оръжие незабавно след постигането на законната й цел“, както и нова алинея 6, предвиждаща следното: „[з]абранява се употребата на оръжие за задържане или предотвратяване бягството на лице, извършващо или извършило ненасилствено деяние, ако лицето не представлява опасност за живота и здравето на другиго“. Добавен е нов член 74a, който предвижда, че „[п]ланирането и контролът на използването на физическа сила, помощни средства и оръжие от полицейските органи... включва [предприемането на] мерки за постигане на законната цел при минимален риск за живота и здравето на гражданите“. В обяснителните бележки към закона, Правителството се е позовало, наред с другото, на необходимостта да приведе националното право изцяло в съответствие с приложимите международни стандарти и практиката на Съда.
50. Специализираният отряд за борба с тероризма
51. 50.  Специализираният отряд за борба с тероризма е звено към Министерството на вътрешните работи, чиято задача, наред с другото, е да се бори с тероризма и да предотвратява и разкрива тежки престъпления (член 156 от Закона от 1997 г.). Той може да задържа или обезврежда извършители на особено опасни престъпления, оказващи или склонни да окажат въоръжена съпротива (член 157, ал. 1, т. 2). Използването на отряда се разрешава с писмена заповед на министъра на вътрешните работи за всеки отделен случай (член 157, ал. 2). Организацията и дейността на отряда се уреждат с правилник, утвърден от министъра на вътрешните работи (член 157, ал. 3).
52. 51.  Този правилник, който очевидно не е публикуван, е утвърден от министъра на 27 май 2003 г. Съгласно чл. 7, когато извършва специална операция, отрядът трябва да сформира подходяща организационна структура. Общият контрол върху дадено операция обаче се осигурява от ръководителя на органа, който е поискал използването на лице, определено от него или нея (член 26, ал. 1). Планът за действие на отряда при дадена операция трябва да бъде включен в плана на искащия орган (член 25). В своите операции отрядът би могъл да използва, наред с другото, огнестрелни оръжия и гранатомети (чл. 8, ал. 3), пиротехнически устройства и експлозиви (чл. 8, ал. 5) и химически вещества (чл. 8, ал. 7).
53. 52.  Съгласно чл. 159, ал. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи от 1997 г., „самоличността на служителите от отряда при изпълнение на техните задължения се запазва в тайна“. Това правило в момента се съдържа в чл. 91, ал. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи от 2006 г. и се простира спрямо всички полицейски служители, които участват във въоръжени полицейски операции за задържането на опасни извършители, които оказват въоръжена съпротива. Член 150с от правилника за прилагане на Закона от 2006 г. го повтаря специално по отношение на членовете на специализирания отряд за борба с тероризма.

Б.  Релевантни разпоредби на Наказателния кодекс

53. 53.  Член 12a, ал. 1 от Наказателния кодекс от 1968 г., допълнен през август 1997 г., предвижда, че причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържане, не е престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и използваната сила е необходима и законна. Съгласно член 12a, ал. 2 използваната сила не е необходима, когато явно има несъответствие между характера на престъплението, извършено от лицето, което трябва да бъде задържано, или причинената вреда сама по себе си е прекомерна и ненужна.

В.  Прекратяване на предварителното разследване

54. 54.  Съгласно чл. 237, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. прокурорите прекратяват предварителното разследване, ако установят, че, наред с другото, претендираните действия не представляват престъпление. Чл. 237, ал. 3 и 4, в редакцията им към процесния момент, предвиждат, че решението за прекратяване на предварително разследване подлежи на разглеждане от първоинстанционен съд, чието решение е окончателно.

Г.  Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани

55. 55.  Член 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от1988 г., преименуван през юли 2006 г. на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди – „Законът от 1988 г.“, предвижда, че държавата е отговорна за вредите, претърпени от граждани (а от 1 януари 2006 г. и от юридически лица) от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на техните служебни задължения.
56. 56.  Общите правила на деликтното право са предвидени в членове 45 до 54 от Закона за задълженията и договорите от 1951 („Законът от 1951 г.“). Член 45, ал. 1 предвижда, че всеки е длъжен да поправи вреди, които виновно е причинил другиму. Член 49 предвижда, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Юридически лица не могат да носят отговорност по чл. 45, ал. 1, тъй като те не могат да действат с mens rea. Те обаче могат да носят заместваща отговорност по член 49 за деликтното поведение на лица, наети от тях (Пост. № 7 от 30 декември 1959 г., ВС, Пленум). Една от предпоставките за отговорността по членове 45 до 50 от Закона от 1951 г. е неправомерността на оспорваното поведение (Реш. № 567 от 24 ноември 1997 г. по гр. д. № 775/1996 г., ВС, петчленен състав). Българските съдилища в различни моменти са разглеждали искове срещу властите по чл. 49 (вж. националните дела, цитирани във „Фърст София Комодитис” ЕООД и Параф срещу България (dec.), № 14397/04, § 17, 25 януари 2011 г.).

ПРАВОТО

1. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НАЧЛЕН 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 2
2. 57.  Жалбоподателите се оплакват по повод смъртта на г-н Тодоров и твърдението за неефективност на разследването на обстоятелствата, при които е загубил живота си. Те се позовават на член 2 от Конвенцията, който предвижда следното в релевантната си част:

„1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:
3. a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;
4. b) при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода; ...“
5. Допустимост
6. 58.  Правителството твърди, че жалбоподателите не биха могли да претендират, че са жертви на нарушение, тъй като разследването категорично е доказало, че смъртта на г-н Тодоров е причинена от самия него, а не е резултат от действия, предприети от полицейските органи. Поради това смъртта му не ангажира отговорността на държавата по член 2 от Конвенцията, а жалбоподателите не могат да претендират, че са жертви на нарушение на тази разпоредба.
7. 59.  Правителството твърди също така, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, тъй като не са се опитали да заведат искове за вреди срещу властите по член 1 от Закона от 1988 г. или по чл. 45 от Закона от 1951 г. (вж. параграфи 55 и 56 по-горе). Налице е тясна процесуална връзка между изхода от наказателното разследване и компенсаторното правно средство за защита, с което жалбоподателите са разполагали.
8. 60.  Жалбоподателите не коментират доводите на Правителството.
9. 61.  Що се отнася до възражението на Правителството относно липса на статут на жертва, Съдът отбелязва, че всичко, което се изисква от член 34, е жалбоподател да претендира, че е бил засегнат от действие, бездействие или ситуация, за което/която се твърди, че е в нарушение на Конвенцията (вж. Klass and Others v. Germany, 6 септември 1978 г., § 33, Серия A no. 28). Въпросите относно това дали жалбоподателят в действителност е бил засегнат по такъв начин и дали той или тя действително е жертва на нарушение са по съществото на делото (пак там, § 38, както и Doğan and Others v. Turkey, nos. 8803‑8811/02, 8813/02 и 8815-8819/02, § 93, ECHR 2004‑VI (извадки), и Al-Skeini and Others v. the United Kingdom [GC], 55721/07, § 106 ‑ 107, ECHR 2011‑...). Поради това Съдът ще разгледа тези въпроси, когато разглежда оплакването на жалбоподателите по същество.
10. 62.  Поради това възражението трябва да бъде отхвърлено.
11. 63.  Понастоящем съдът се насочва към възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. На първо място, той отбелязва, че една претенция за вреди сама по себе си не би била в състояние да поправи твърдяното нарушение на процесуалното задължение на държавата по член 2 (вж., наред с други източници, McKerr v. the United Kingdom, no. 28883/95, §§ 121 и 156, ECHR 2001‑III). По настоящото дело Съдът не намира за необходимо да определи дали един иск за вреди сам по себе си би могъл да компенсира твърдяното нарушение на материалноправния аспект на член 2. Дори ако бъде прието, че този иск принципно би могъл да компенсира страданията на жалбоподателите в това отношение, Съдът не е убеден, поради причините, изложени в следващия параграф, че би било разумно да се очаква той да има изгледи за успех.
12. 64.  Органите на прокуратурата прекратяват разследването на смъртта на г-н Тодоров със заключението, че силата, използвана срещу него, е била законна и съразмерна (вж. параграф 41 по-горе). Това заключение е изцяло потвърдено от Военен съд – Пловдив в процеса по обжалване на прекратяването (вж. параграф 43 по-горе). Вярно е, че тези констатации не са формално обвързващи за гражданския съд, който разглежда същите факти в контекста на отделен иск за обезщетение за вреди (вж. Анна Тодоровa срещу България, № 23302/03, § 82, 24 май 2011 г., цитиращо Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 112, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VIII). Въпреки това не може да се пренебрегне фактът, че в предишни случаи, когато наказателно разследване на използването на огнестрелно оръжие от полицейските органи е било прекратено от органите на прокуратурата, българските граждански съдилища не са били склонни да уважат последващи искове за вреди в тази връзка. В едно такова дело, Цеков срещу България (№ 45500/99, §§ 23 ‑ 27, 23 февруари 2006 г.), тези съдилища отхвърлят иск по повод използването на огнестрелно оръжие срещу невъоръжено лице, което – без да е заподозряно, че е извършило насилствено престъпление или че е опасно – не спира каруцата си при нареждане да направи това. В едно по-скорошно дело, Васил Сашов Петров срещу България (№ 63106/00, §§ 21 и 60 ‑ 61, 10 юни 2010 г.), Върховният касационен съд отхвърля подобен иск, като постановява, че действията на полицейските органи са били пропорционални и законни, въпреки че лицето, срещу което са използвали огнестрелно оръжие, не е било заподозряно, че е извършило насилствено престъпление или че е опасно. Съдът критикува този подход, като казва, че той не отговаря на стандартите, произтичащи от практиката му, която изисква внимателен преглед на това дали застрашаващата живота сила, използвана по време на полицейските операции, е повече от „абсолютно необходима“, т.е. строго съразмерна при конкретните обстоятелства. Правителството не цитира каквито и да било решения на националните съдилища, в които е предприето такова разглеждане. При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че един иск за вреди от жалбоподателите би имал разумни изгледи за успех, по-специално като се има предвид, че г-н Тодоров е оказвал съпротива при задържане, бил е въоръжен и е стрелял по полицейските органи (вж., mutatis mutandis, Andronicou and Constantinou v. Cyprus, 9 октомври 1997 г., § 161, Reports 1997‑VI). Задължение на Правителство, което претендира неизчерпване, е да убеди Съда, че правното средство за защита, на което се позовава, е ефективно и налично на теория и практика (вж., наред с много други източници, Злинсат, спол, с.р.о.срещу България, № 57785/00, § 56, 15 юни 2006 г.).
13. 65.  Следователно това възражение също трябва да бъде отхвърлено.
14. 66.  Освен това Съдът счита, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3, буква a) от Конвенцията или недопустими на каквито и да било други основания. Поради това те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По съществото

1. Смъртта на г-н Тодоров
2. 67.  Правителството твърди, че полицейските органи са използвали огнестрелни оръжия като крайна мярка за задържането на г-н Тодоров с оглед привеждането в изпълнение на присъдата му за лишаване от свобода и никога не са имали намерение да го убиват. Техните действия са съразмерни, тъй като г-н Тодоров е осъждан за редица тежки престъпления, бил е въоръжен и опасен и е стрелял първи по полицията. Властите са се опитали да намерят решение за ситуацията по мирен път, като са повикали психолог и роднините на г-н Тодоров и упорито са се опитвали да преговарят с него. Г-н Тодоров обаче е стрелял по полицейските органи, като е изложил живота им на сериозен риск. Реактивните гранати са били изстреляни по приземния етаж на къщата, за да не ударят г-н Тодоров; целта е била просто да отворят в стената на къщата коридор за действие за щурмовата група, а не да наранят г-н Тодоров. Като се има предвид, че той е бил въоръжен и опасен, полицейските органи не са могли да му позволят да избяга и евентуално да нарани други лица. Поради това е било задължително къщата да бъде атакувана. На следващата сутрин полицейските органи са влезли, без да използват оръжие. Цялата операция, и по-специално участието на специализирания отряд за борба с тероризма, е била изцяло в съответствие със съответните правила за използване на сила и се е основавала на писмените разпоредби на министъра на вътрешните работи.
3. 68.  Жалбоподателите твърдят, че независимо от факта, че полицейската операция е започнала с намерението да бъде задържан г-н Тодоров, тя се е превърнала в операция за убийството му, в нарушение на забраната за умишлено лишаване от живот, предвидена в член 2 § 1 от Конвенцията. Това се доказва от решението да се изстрелят редица реактивни гранати по къщата, в която той се крие, много часове след като е преустановил оказването на каквато и да било съпротива. Не са правени опити за влизане в къщата след 17.00 ч. на 10 декември 2003 г., а на роднините на г-н Тодоров не е било позволено да му занесат мобилен телефон или друго средство за комуникация, което да му даде възможност да свърже с полицията. Решението да бъдат използвани реактивни гранати очевидно е било мотивирано по-скоро от желанието на полицейските органи бързо да сложат край на безизходното положение, отколкото да запазят живота на г-н Тодоров. В тази връзка трябва да бъде подчертано, че къщата е била обградена от десетки полицейски служители, включително специални сили, които са можели да предотвратят бягство на г-н Тодоров. Въпреки това властите не са изработили стратегия за отстраняване на необходимостта да се прибегне към смъртоносна сила.
4. 69.  След McCann and Others v. the United Kingdom (27 септември 1995 г., Серия A no. 324) Съдът е трябвало да разглежда редица дела, в които полицията е използвала сила, най-често – огнестрелно оръжие, срещу въоръжени или опасни лица (вж., наред с други източници, Andronicou and Constantinou, цитирано по-горе, §§ 181 ‑ 186 и 191‑93; Gül v. Turkey, no. 22676/93, §§ 79 ‑ 83, 14 декември 2000 г.; Brady v. the United Kingdom (dec.), no. 55151/00, 3 април 2001 г.; Makaratzis v. Greece [GC], no. 50385/99, §§ 64‑71, ECHR 2004‑XI; Bubbins v. the United Kingdom, no. 50196/99, §§ 138 ‑ 52, ECHR 2005‑II (извадки); Perk and Others v. Turkey, no. 50739/99, §§ 58 ‑ 73, 28 март 2006 г.; Halit Çelebi v. Turkey, no. 54182/00, §§ 49 ‑ 52, 2 май 2006 г.; Yüksel Erdoğan and Others v. Turkey, no. 57049/00, §§ 91‑101, 15 февруари 2007 г.; Huohvanainen v. Finland, no. 57389/00, §§ 96 ‑ 109, 13 март 2007 г.; Ramsahai and Others v. the Netherlands [GC], no. 52391/99, §§ 280‑82 и 288‑89, ECHR 2007‑II; Bakan v. Turkey, no. 50939/99, §§ 52‑56, 12 юни 2007 г.; Ekrem v. Turkey, no. 75632/01, §§ 56‑61, 12 юни 2007 г.; Usta and Others v. Turkey, no. 57084/00, §§ 51 ‑ 61, 21 февруари 2008 г.; Kasa v. Turkey, no. 45902/99, §§ 82‑89, 20 май 2008 г.; Gülen v. Turkey, no. 28226/02, §§ 33 ‑ 39, 14 октомври 2008 г.; Голубева срещу Русия, № 1062/03, §§ 94 ‑ 111, 17 декември 2009 г.; Wasilewska and Kałucka v. Poland, №№ 28975/04 и 33406/04, §§ 49 ‑ 58, 23 февруари 2010 г.; Въчкови срещу България, № 2747/02, §§ 72 ‑ 77, 8 юли 2010 г.; Влаеви срещу България, №№ 272/05 и 890/05, §§ 70 ‑ 82, 2 септември 2010 г.; Giuliani and Gaggio v. Italy [GC], no. 23458/02, §§ 183 ‑ 196, 211 ‑218 и 252 ‑ 262, 24 март 2011 г.; и Финогенов и други срещу Русия, №№ 18299/03 и 27311/03, §§ 217 ‑ 266, 20 декември 2011 г.). Съдът е разгледал и редица дела относно използването на сила – огнестрелни оръжия или по-тежки оръжия като гранати, артилерийски снаряди и въздушни бомби или ракети – от военни сили (вж. Güleç v. Turkey, 27 юли 1998 г., §§ 70 ‑ 73, Reports 1998‑IV; Ergi v. Turkey, 28 юли 1998 г., §§ 79 ‑ 81, Reports 1998‑IV; Исаева и други срещу Русия, №№ 57947/00, 57948/00 и 57949/00, §§ 174 ‑ 200, 24 февруари 2005 г.; Исаева срещу Русия, № 57950/00, §§ 179 ‑ 201, 24 февруари 2005 г.; Anık and Others v. Turkey, no. 63758/00, §§ 55 ‑ 67, 5 юни 2007 г.; Хатсиева и други срещу Русия, № 5108/02, §§ 130 ‑140, 17 януари 2008 г.; Акхмадов и други срещу Русия, № 21586/02, §§ 98 ‑ 103, 14 ноември 2008 г.; Сюлейманова срещу Русия, № 9191/06, §§ 78 ‑ 87, 12 май 2010 г.; Абуйева и други срещу Русия, № 27065/05, §§ 196 ‑ 203, 2 декември 2010 г.; Есмукхамбетов и други срещу Русия, № 23445/03, §§ 140 ‑151, 29 март 2011 г.; Керимова и други срещу Русия, №№ 17170/04, 20792/04, 22448/04, 23360/04, 5681/05 и 5684/05, §§ 241 ‑ 258, 3 май 2011 г.; Кхамзайев и други срещу Русия, № 1503/02, §§ 175 ‑ 190, 3 май 2011 г.).
5. 70.  В резултат от тези решения принципите, на които се подчинява използването на сила от властите, провеждането и планирането на полицейските операции и законодателните, административните и регулаторните мерки, които Високодоговарящите страни трябва да приемат, за да намалят доколкото е възможно неблагоприятните последици от използването на сила, са надеждно уредени в практиката на Съда. Наскоро те бяха изложени в пълни подробности в параграфи 174 ‑ 282, 208 ‑ 210 и 244 ‑ 250 от решението на Голямата камара на Съда по делото Giuliani and Gaggio (цитирано по-горе) и не е необходимо да бъдат повтаряни тук.
6. 71.  Като насочва вниманието съм фактите по настоящото дело, Съдът отбелязва, че разследването на смъртта на г-н Тодоров е стигнало до заключението, че той е починал в резултат от детонацията на ръчна граната, която сам е активирал. Не е задача на Съда да определи дали това е така, или не е; достатъчно е да се отбележи, че г-н Тодоров е починал в хода на полицейска операция, включваща използването на смъртоносна сила срещу него.
7. 72.  Отговорността на държавата не се ограничава до случаи, в които съществуват значителни доказателства, че използването на сила от представителите на държавата е причинило пряко смъртта на дадено лице. Тя може да бъде ангажирана също така и в случаи, в които тези представители не са взели всички възможни предпазни мерки при избора на средства и начини с оглед на избягване или най-малкото свеждане до минимум на риска от инцидентна загуба на живот. Така, дори да не бъде установено извън всякакво съмнение, че смъртта на г-н Тодоров е пряко причинена от изстрели или гранати, изстреляни от полицейските органи или експлозиви, активирани от тях, Съдът трябва да провери дали тяхната операция е била планирана и проведена по такъв начин, че да избегне или сведе до минимум, във възможно най-голяма степен, какъвто и да било риск за живота (вж. Ergi, цитирано по-горе, §§ 77 ‑ 79).
8. 73.  В тази връзка следва да бъде отбелязано, че когато започва полицейската операция, г-н Тодоров е жив, а когато приключва – той е мъртъв и че последвалото разследване не прави каквито и да било констатации по отношение на точния час на смъртта му. Поради това Съдът счита, че не може да бъде изключено г-н Тодоров да е останал жив до последните етапи на използване на сила срещу него в ранните часове на 11 декември 2003 г. Следователно действията на полицията по време на цялата операция, включително тези етапи, трябва да бъдат подложени на внимателна проверка по отношение на тяхното съответствие с изискванията на член 2 от Конвенцията.
9. 74.  С оглед на това, че полицейските органи започват операцията с намерението да задържат г-н Тодоров и че той стреля по служителите, които са опитват да го задържат, делото prima facie попада в приложното поле на член 2 § 2, букви а) и б) (вж. Perk and Others, цитирано по-горе, §§ 62 ‑ 63). Жалбоподателите твърдят, че, докато инцидентът се разгръща, полицията всъщност решава да убие г-н Тодоров вместо да го задържа и на това основание твърдят, че случаят попада в приложното поле на член 2 § 1, който съдържа абсолютна забрана на умишленото лишаване от живот при липса на смъртна присъда. Това твърдение обаче трябва да бъде подкрепено от убедителни доказателства (вж. McCann and Others, § 179 и Perk and Others, § 59, и двете цитирани по-горе). С изключение на характера на силата, използвана от полицейските органи – експлозиви и реактивни гранати – твърде малко са доказателствата в преписката в подкрепа на едно такова заключение. По-специално, фактът, че е извикан специализиран отряд за борба с тероризма, не е достатъчно доказателство в това отношение (вж. McCann and Others, цитирано по-горе, § 183). Поради това Съдът не е убеден, че случаят е такъв.
10. 75.  Като се допусне обаче, че полицейските органи не са възнамерявали да убият г-н Тодоров, остава да бъде установено дали силата, използвана от тях, е била строго съразмерна и дали операцията им е била планирана и контролирана по такъв начин, че да сведе до минимум, в максималната възможна степен, прибягването към смъртоносна сила.
11. 76.  Тъй като по настоящото дело действителната употреба на сила – под формата по-специално на експлозиви и реактивни гранати – изглежда неразривно свързана с планирането и контрола на полицейската операция, Съдът ще разгледа тези два аспекта заедно. Той не счита за уместно извършването на конкретни констатации по отношение на правната уредба на планирането и контрола на действията, по-специално на специализирания отряд за борба с тероризма (вж. параграфи 50 – 51 по-горе). Страните не разглеждат този въпрос в становищата си и не е ясно дали веригата от събития, довела до смъртта на г-н Тодоров, е резултат от конкретни недостатъци в тази рамка (за разлика от, mutatis mutandis, Makaratzis, цитирано по-горе, §§ 34 и 59 ‑ 71). За разлика от предходни дела срещу България, в които Съдът установява, че правилата, уреждащи употребата на сила за задържането на невъоръжени и неопасни лица, са непълни, доколкото разрешават на полицейските органи да използват огнестрелно оръжие срещу тях (вж. Начова и други срещу България [GC], №№ 43577/98 и 43579/98, §§ 99‑102, ECHR 2005‑VII; Цеков, цитирано по-горе, §§ 53 ‑ 56; Васил Сашов Петров срещу България, № 63106/00, §§ 43 ‑ 47, 10 юни 2010 г.; и Каранджа срещу България, № 69180/01, §§ 56‑60, 7октомври 2010 г.), настоящото дело се отнася за въоръжено и опасно лице, което е използвало огнестрелно оръжие срещу полицията. Поради тази причина, констатациите на Съда по тези четири дела не могат да бъдат директно приложими спрямо конкретната ситуация. Съдът трябва да има предвид контекста, в който настъпва инцидентът, и начина, по който се развива ситуацията в хода на деня (вж., наред с други източници, Andronicou and Constantinou, цитирано по-горе, § 182).
12. 77.  Полицейските органи, по които се стреля, знаят, че срещу тях стои въоръжено и опасно лице и Съдът не намира нищо принципно грешно в решенията да се използва огнестрелно оръжие и да бъде повикан специализиран отряд за борба с тероризма (вж. Andronicou and Constantinou, § 185, и Perk and Others, § 62, и двете цитирани по-горе).
13. 78.  Очевидният въпрос обаче е дали, с оглед на начина, по който се развива ситуацията, последващите решения да се прибегне към употребата на експлозиви и реактивни гранатомети са били основателни. Според Съда три фактора показват, че те не са били основателни, по-специално що се отнася до реактивните гранати. На първо място, полицейските органи не са били изправени пред чувството за непосредствена заплаха за живота на невинни хора, която би направила неотложна употребата на сила (за разлика от McCann and Others, § 200; Andronicou and Constantinou, § 185; и Perk and Others, §§ 63 ‑ 68, всички цитирани по-горе). Съмнително е дали прибързаната акция действително е била необходима и изглежда, че полицаите, които са били многобройни и добре екипирани, са имали достатъчно време, за да отцепят къщата, в която се е укривал г-н Тодоров, да вземат мерки за предотвратяване на бягството му и да подготвят внимателно задържането му (сравни с Голубева, 106, и Anık and Others, §§ 63 ‑ 65, и двете цитирани по-горе). Решенията да използват експлозиви и реактивни гранати са взети – факт, който е изрично споменат от Военен съд – Пловдив в първото му решение (вж. параграф 35 по-горе) – доста време след последния изстрел, произведен от г-н Тодоров, и следователно не са пряко последствие от внезапна насилствена негова реакция или от непосредствен опит да отнеме живота на другиго (за разлика от Andronicou and Constantinou, § 191; Yüksel Erdoğan and Others, §§ 97 ‑ 98; и Huohvanainen, §§ 97 и 106 in fine, всички цитирани по-горе). Вярно е, че полицията се опитва да преговаря с г-н Тодоров по-рано през деня, но не се опитва да сложи край на случая чрез убеждаване и диалог до последния възможен момент (за разлика от Andronicou and Constantinou, цитирано по-горе, § 183), и остават съмнения в ефективността на комуникацията й с г-н Тодоров. На второ място, изглежда, че полицаите не оценяват в достатъчна степен възможността някоя от преценките им – например, че къщата и двора й са минирани – да е грешна (вж., mutatis mutandis, McCann and Others, цитирано по-горе, § 213). На трето място, те използват оръжия, които изглеждат твърде мощни за целта, която се опитват да постигнат (вж., mutatis mutandis, Исаева и други, цитирано по-горе, § 195), очевидно без достатъчно да обмислят вредите, които тези методи неизбежно влекат след себе си (вж., mutatis mutandis, Исаева, цитирано по-горе, § 189). Съмнително е дали употребата на експлозиви и изстрелването на не по-малко от петнадесет реактивни гранати, което неизбежно поставя в опасност живота на всеки човек, в близост до точката на взривяване, е обоснована от основателна убеденост, че живота на служители или граждани е поставен в риск от г-н Тодоров или от необходимостта да се осигури достъп до къщата. Въпреки че не е задача на Съда, като запазва безпристрастна позиция, да замества собственото си разбиране за ситуацията с това на полицейските служители, които е трябвало да реагират в една напрегната обстановка, в която са изправени пред въоръжено и опасно лице, и въпреки че грешки в преценката или погрешни преценки, неподходящи в ретроспективен план, сами по себе си няма да доведат до отговорност по член 2 (вж., наред с други източници, Andronicou and Constantinou, § 192, и Brady, и двете цитирани по-горе), употребата на тежки оръжия и експлозиви, със съпътстващия риск за човешкия живот, не може да се счита за основателна при конкретните обстоятелства.
14. 79.  Съдът не счита, че трябва да дава заключение как точно г-н Тодоров е загубил живота си (вж., mutatis mutandis, Въчкови, цитирано по-горе, § 76). В контекста на изложените по-горе причини обаче, той счита, че не е доказано, че използваната сила, която по един или друг начин довежда до смъртта на г-н Тодоров, е била абсолютно необходима съгласно изискването на член 2 от Конвенцията.
15. 80.  Поради това, е налице нарушение на тази разпоредба.
16. Ефективност на разследването
17. 81.  Правителството твърди, че разследването на смъртта на г-н Тодоров е било цялостно, обективно и достатъчно бързо. Образувано е на същия ден. На следващия ден е извършена аутопсия и са установени всички увреждания по тялото на г-н Тодоров и причината за смъртта му. Всички полицейски служители, участвали в операцията, са разпитани и са получени заключения на вещи лица. Органите, провели разследването, са независими от лицата, участвали в полицейската операция. При прекратяване на производството, прокуратурата и съдилищата надлежно са приложили чл. 12а от Наказателния кодекс и техните заключения напълно съответстват на съдебната практика на Съда по член 2 от Конвенцията.
18. 82.  Жалбоподателите твърдят, че разследването е било тенденциозно и не е изяснило редица въпроси. На първо място, не е установен точният час на смъртта на г-н Тодоров. След връщането на делото от Военен съд – Пловдив, прокурорът е поискал експерт по балистика да разгледа този въпрос, на който обаче можел да отговори само от патолог. Всички вещи лица са приели за даденост, че г-н Тодоров се е взривил сам. Изводът, че смъртта му се дължи на това, че сам е детонирал ръчна граната, не е подкрепен от доказателствата. Не е събрана информация за експлозивите, използвани от органите, за да пробият дупка в стената на къщата; поради това заключението, че осколките, открити в тялото на г-н Тодоров, са дошли от ръчна граната, е под въпрос. На последно място, показанията, снети от служителите, участвали в операцията, са идентични и съдържат еднакви думи и изрази. Отделен проблем е невъзможността да се идентифицират, да бъдат съдени и дори да се разпитат служителите от Специализирания отряд за борба с тероризма в резултат на тълкуването на чл. 159, ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., направено от властите.
19. 83.  Съдът отбелязва, че принципите, които регулират процесуалното задължение на държавата да извърши ефективно разследване при смърт на лица в резултат на използването на сила от, наред с другото, служители на държавата, са добре установени в съдебната практика на Съда. Наскоро те бяха подробно изложени в параграфи 298 – 306 от решението на Голямата камара по делото Giuliani и Gaggio (цитирано по-горе).
20. 84.  Разследването в настоящия случай е започнато незабавно и е проведено бързо. Властите са разпитали много свидетели и са получили заключенията на вещи лица по различни аспекти на случая. Въпреки това разследването може да се счита за недостатъчно най-малко в две съществени отношения. Първо, стандартът, приложен от властите, не отговаря на стандарта „не повече от абсолютно необходимото“, изискван от член 2 § 2 (вж., mutatis mutandis, Начова и други, §§ 113 ‑ 114; Цеков, § 71; Васил Сашов Петров, 52; Каранджа, § 65; и Влаеви, § 88, всичките цитирани по-горе). Прочитът на прокурорското постановление за прекратяване на разследването и съдебното решение, което го потвърждава (вж. параграфи 41 и 43 по-горе), показва, че и двата органа са счели, че силата, включително експлозивите и реактивният гранатомет, е гарантирала преодоляване на съпротивата на г-н Тодоров (вж., mutatis mutandis, Anık и други, § 60, и Wasilewska и Kałucka, § 62, двете цитирани по-горе). На второ място, прокурорските органи казват, че членовете на отряда за борба с тероризма не могат да бъдат разследвани или съдени, тъй като съгласно чл. 159, ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. тяхната самоличност следва да се запази в тайна (вж. параграфи 41 и 52 по-горе). Съдът за първи път изразява безпокойство относно този подход по делото Рашид срещу България (№ 47905/99, §§ 63‑65, 18 януари 2007 г.). По-късно, по делото Вачкови (цитирано по-горе, §§ 81 ‑ 83 и 87 ‑ 89), Съдът конкретно установява, че подходът не отговаря на изискванията на член 2, тъй като всеки порок на разследването, който подкопава възможността да се установи самоличността на отговорните лица, го прави неефективно (вж. също Христови срещу България, № 42697/05, §§ 88 ‑ 91, 11 октомври 2011 г.). Съдът не намира причина да заеме друга позиция по настоящото дело.
21. 85.  Следователно е допуснато нарушение на задължението на държавата ответник по член 2 от Конвенцията да разследва ефективно обстоятелствата, при които г-н Тодоров е загубил живота си.
22. Твърдяно нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 2
23. 86.  По-нататък жалбоподателите се оплакват, че не са разполагали с ефективно средство за защита по отношение на твърдените нарушения на член 2 от Конвенцията. Позовават се на член 13 от Конвенцията.
24. 87.  Член 13 предвижда:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.“

88. 88.  Страните не коментират това оплакване в становищата си.
89. 89.  Като има предвид причините, поради които е установено нарушение на процесуалното задължение на държавата по член 2 от Конвенцията, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда дали е допуснато нарушение и на член 13 (вж., като скорошен източник, Каранджа, цитирано по-горе, § 72).
90. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 И ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
91. 90.  Жалбоподателите се оплакват, че частичното разрушаване на къщата на г-н Тодоров е резултат от използването на незаконна и несъразмерна сила. Позовават се на член 1 от Протокол № 1, който предвижда:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползува от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползуването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

91. 91.  По-нататък те се оплакват по член 13 от Конвенцията, че не са разполагали с ефективни средства за защита в това отношение. Текстът на член 13 е посочен в параграф 87 по-горе.
92. 92.  Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването си по член 1 от Протокол № 1, тъй като не са потърсили обезщетение за щетите, причинени на къщата, чрез искове по член 45 от Закона от 1951 г. или член 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграфи 55 и 56 по-горе).
93. 93.  Относно съдържанието на оплакването по член 1 от Протокол № 1 Правителството твърди, че жалбоподателите не могат да претендират валидно право на собственост върху къщата, защото същата е построена незаконно, без необходимото разрешение за строеж. Съответно тя подлежи на събаряне и не се ползва от защитата на закона. Не е откривана процедура за нейното узаконяване. От друга страна Правителството твърди, че частичното разрушаване на къщата е било законно и в обществен интерес. Г-н Тодоров се е барикадирал вътре и оттам е стрелял срещу полицията. Затова сам е провокирал ситуацията и е допринесъл отчасти за причинените щети на къщата. Полицията е трябвало да действа, за да го изведе от къщата, имало е също така индикации, че са поставени мини във и около къщата. Затова щетите са били неизбежни. Полицията е трябвало да действа при много трудни условия и е прекратила стрелбата веднага след пробиването на дупка, даваща възможност на щурмуващите да влязат.
94. 94.  Жалбоподателите изтъкват, че Правителството не е посочило каквито и да било примери, показващи ефективността на предложените им средства за защита. Иск по член 45 от Закона от 1951 г. би бил валиден, тъй като Законът от 1988 г. е lex specialis по отношение на исковете срещу държавни органи. Що се отнася до иск по член 1 от Закона от 1988 г., същият не би имал каквито и да било изгледи за успех, тъй като гражданските съдилища са обвързани от заключението на наказателното разследване, че действията на полицията са били законни. По предишни дела Съдът е приемал, че липсата на ефективно разследване ангажира отговорността на държавата по член 13 от Конвенцията.
95. 95.  Относно съдържанието на оплакването по член 1 от Протокол № 1, жалбоподателите твърдят, че къщата е построена върху терен, собственост на г-н Тодоров, и че към съответния момент той е живял в нея заедно с майка си. Преди полицейската операция за задържането на г-н Тодоров, нито един орган не е установявал, че къщата е построена незаконно. Известно време след инцидента, на 20 януари 2007 г., компетентните органи издават удостоверение, че къщата е търпима постройка, което означава, че отговаря на приложимото законодателство в областта на строителния надзор и не подлежи на събаряне. Освен това къщата е била отразена в кадастралните карти. При всички случаи позицията на националното законодателство по въпроса дали има притежание по смисъла на член 1 от Протокол № 1 не е категорична.
96. 96.  За жалбоподателите частичното разрушаване на къщата по време на полицейската операция за задържането на г-н Тодоров представлява намеса в собствеността им. Доколкото използваната от полицията сила била несъразмерна и следователно в нарушение на чл. 12а от Наказателния кодекс, намесата не е можела да се счита за законна. Можело е да се приеме, че същата е имала законна цел да се гарантира задържането на г-н Тодоров, но е била явно несъразмерна за постигането на тази цел с оглед на използването на тежки оръжия без достатъчно основания.
97. 97.  Съдът не намира за необходимо да определи дали жалбоподателите са изчерпали вътрешноправните средства за защита по отношение на своето оплакване по член 1 от Протокол № 1, или могат да твърдят, че са жертви на твърдяно нарушение на тази разпоредба (вж., mutatis mutandis, Финоженок срещу Русия (dec.), № 3025/06, 31 май 2011 г., по което унищоженото имущество е било собственост на майката и брата на жалбоподателя), тъй като счита, че оплакването им в това отношение е при всички случаи недопустимо поради следните причини.
98. 98.  Преди да анализира дали частичното разрушаване на къщата е било обосновано, Съдът трябва да реши дали правният статут на г-н Тодоров във връзка с къщата е такъв, че може да доведе до прилагането на член 1 от Протокол № 1. Съдът отбелязва, че няма доказателства, удостоверяващи, че към момента на твърдяната намеса – полицейската операция за неговото задържане на 10 – 11 декември 2003 г. – г-н Тодоров е имал валидно право на собственост върху къщата или терена, върху който е построена тя. От доказателствата, представени от жалбоподателите, изглежда, че теренът или им е върнат по законодателството за реституция на земя няколко месеца след това, през м. юни 2004 г. (вж. параграф 44 по-горе), или е купен от първия жалбоподател от трети лица дори по-късно, през м. май 2006 г. (вж. параграф 45 по-горе). Независимо от факта, че тази липса на доказателства за правото на собственост по вътрешното законодателство не установява категорично, че г-н Тодоров не е имал притежание по автономния смисъл на член 1 от Протокол № 1 (вж. Beyeler срещу Италия [ГК], № 33202/96, § 100, ЕСПЧ 2000‑I; Zwierzyński срещу Полша, № 34049/96, § 63, ЕСПЧ 2001‑VI; Hamer срещу Белгия, № 21861/03, § 75, ЕСПЧ 2007‑V (извлечения); Depalle срещу Франция [ГК], № 34044/02, § 68, ЕСПЧ 2010‑...; и Brosset‑Triboulet и други срещу Франция [ГК], № 34078/02, § 71, 29 март 2010 г.), жалбоподателите не предоставят каквато и да било информация – например годината, през която е построена къщата, данни относно ползването на къщата от г-н Тодоров, или нещо, което да показва, че властите са знаели за съществуването на къщата и са го допускали или са третирали г-н Тодоров като неин собственик – която би дала възможност на Съда да заключи, че г-н Тодоров е имал собственически интерес от необезпокояваното ползване на къщата, който е достатъчно добре установен и убедителен, за да представлява притежание (за разлика от Zwierzyński, цитирано по-горе, §§ 64‑65; Öneryıldız срещу Турция [ГК], № 48939/99, §§ 127‑29, ЕСПЧ 2004‑XII; Осман срещу България, № 43233/98, §§ 96 ‑ 97, 16 февруари 2006 г., и Hamer, § 76; Depalle, § 65; и Brosset‑Triboulet и други, § 68, всичките цитирани по-горе).
99. 99.  Следователно това оплакване е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3, буква a) и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 § 4.
100. 100.  Съгласно установената практика на Съда, член 13 от Конвенцията се прилага само когато дадено лице има приемлива претенция, че е жертва на нарушение на право по Конвенцията (вж., наред с много други източници, Menteşe и други срещу Турция, № 36217/97, § 88, 18 януари 2005 г.). Предвид гореизложените заключения във връзка с член 1 от Протокол № 1, Съдът не счита, че жалбоподателите имат приемливо искане по тази разпоредба. Ето защо член 13 е неприложим.
101. 101.  Следователно това оплакване също е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 (a) и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 § 4.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

102. 102.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

1. Имуществени вреди
2. 103.  Жалбоподателите претендират 11 271,23 лева (BGN) за имуществени вреди, претърпени в резултат на частичното разрушаване на къщата. Това е сумата, която според заключение на вещо лице, получено в хода на разследването, би била изразходвана за ремонт; по-късно жалбоподателите са извършили този ремонт.
3. 104.  Правителството не взема становище по това перо от претенцията.
4. 105.  Съдът отбелязва, че обезщетение за вреди може да се присъди само доколкото вредата е резултат от установеното нарушение. В настоящия случай Съдът не установява нарушение на член 1 от Протокол № 1. Затова няма основание да се прави присъждане по това перо.

Б.  Неимуществени вреди

106. 106.  Всеки от жалбоподателите претендира по 100 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на г-н Тодоров и неефективността на последвалото разследване. Като се позовават на практиката на Съда, твърдят, че същите са им причинили голямо страдание и безпокойство. Освен това всеки от жалбоподателите претендира по EUR 6 000 за неимуществени вреди, произтичащи от разрушаването на къщата, което според твърденията им е причинило емоционална травма.
107. 107.  Правителството поддържа тезата, че първото перо от искането е прекомерно и много над присъжданията на Съда по предишни дела, при които са установени нарушения на член 2 от Конвенцията, дължащи се на действия на полицията. Второто перо от искането също било прекомерно. Според Правителството установяването на нарушение по настоящото дело би представлявало достатъчно справедливо обезщетение.
108. 108.  Съдът отбелязва, че в настоящия случай присъждане на справедливо обезщетение може да се основава единствено на нарушения на член 2 от Конвенцията. Предвид това, Съдът счита, че жалбоподателите вероятно са понесли значително страдание в резултат на нарушенията на правата им по тази разпоредба. Отсъждайки по справедливост съгласно член 41, Съдът присъжда на всички заедно EUR 50 000 по това перо. Към тази сума следва да се добавят всички данъци, с които същата би била обложена.

В.  Разходи и разноски

109. 109. Жалбоподателите искат възстановяване на EUR 1 520, платени като възнаграждение за деветнадесет часа работа на техните адвокати по производството за съдебен контрол на прекратяването на вътрешноправното наказателно разследване, при ставка EUR 80 на час, и сумата от EUR 7 520 за деветдесет и четири часа работа на същите адвокати по производството в Страсбург, също при ставка EUR 80 на час. Искат също възстановяване на EUR 40 за пощенски разходи, EUR 30 за офис консумативи, и BGN 360 (равностойността на EUR 184,07) за превод на становищата и исканията им. Представят договор за възнаграждение, работно разписание, разписка за превод и декларация, че са съгласни всички разходи и разноски, присъдени от Съда, да бъдат платени директно на техните адвокати.
110. 110.  Правителството твърди, че искането е прекомерно, особено като се има предвид спадането на стандарта на живот в България. То изтъква, че жалбоподателите не са представили подробна разбивка на часовете работа на своите адвокати по делото. Правителството предлага, при преценката на размера на присъждането, Съдът да вземе предвид разпоредбите за възнаграждението, платимо на адвокат за неговото явяване пред националните съдилища. На последно място, то посочва, че искането за други разходи не е подкрепено от документи.
111. 111.  Съгласно съдебната практика на Съда разходите и разноските по член 41 от Конвенцията трябва да бъдат действително и необходимо направени и разумни по размер. Направените разходи за предотвратяване или за получаване на удовлетворение за нарушение на Конвенцията чрез вътрешния правен ред подлежат на възстановяване по тази разпоредба (вж., като скорошен източник, Милева и други срещу България , №№ 43449/02 и 21475/04, § 123, 25 ноември 2010 г.). При разглеждане на искане за разходи и разноски за производството пред него, Съдът не е обвързан от националните скали или стандарти (пак там, § 125).
112. 112.  Предвид материалите, с които разполага, и тези съображения, Съдът намира за разумно да присъди заедно на всички жалбоподатели сумата от EUR 4 500, ведно с всички данъци, които биха им били наложени, за покриване на разходите им за правни услуги по всички пера. Тази сума следва да се плати директно на процесуалните представители на жалбоподателите.
113. 113.  Относно искането за други разходи, Съдът отбелязва, че жалбоподателите са представители само документи в подкрепа на искането си за разходи за превод. При тези обстоятелства и имайки предвид условията на Правило 60 §§ 2 и 3 от своя Правилник, Съдът не присъжда никакви суми по останалите пера от искането, и присъжда на жалбоподателите EUR 184,07 за разходи за преводачески услуги. Тази сума също следва да се плати директно на процесуалните представители на жалбоподателите.

Г.  Лихва за забава

114. 114.  Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена въз основа на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, увеличена с три процентни пункта.

ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ МОТИВИ СЪДЪТ:

1. Обявява единодушно оплакванията относно смъртта на г-н Тодоров, ефективността на последвалото разследване и твърдяната липса на ефективни средства за защита в това отношение за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2. Приема единодушно, че е допуснато нарушение на член 2 от Конвенцията във връзка със смъртта на г-н Тодоров;

3. Приема с шест на един гласа, че е допуснато нарушение на член 2 от Конвенцията във връзка със задължението на държавата ответник да проведе ефективно разследване на обстоятелствата, при които г-н Тодоров е загубил живота си;

4. Приема единодушно, че не е необходимо да разглежда оплакването по член 13 от Конвенцията във връзка с член 2;

5. Приема единодушно, че:
6. a) държавата ответник трябва да изплати заедно на всички жалбоподатели, в срок до три месеца от датата на влизане в сила на решението съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, изчислени в български лева по курса към датата на изплащането им:

(i)  EUR 50 000 (петдесет хиляди евро), ведно с всички данъци, с които би била обложена тази сума, за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 4 684,07 (четири хиляди шестстотин осемдесет и четири евро и седем евроцента), ведно с всички данъци, с които би била обложена тази сума за сметка на жалбоподателите, за разходи и разноски, платима по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателите, г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев;

б)  от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи проста лихва върху горните суми в размер на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличена с три процентни пункта;

6. Отхвърля единодушно в останалата им част исканията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 6 ноември 2012 г. в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                     Лех Гарлицки
Заместник секретар                                                              Председател

Съгласно член 45 § 2 от Конвенцията и Правило 74 § 2 от Правилника на Съда особеното мнение на съдия Панова е приложено към настоящото решение.

Л.Г.
Ф.A.

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ПАНОВА

(Превод)

Като се има предвид, че съм съгласна с мнозинството, че е допуснато нарушение на член 2 от Конвенцията по материалноправния му аспект, не считам, че са налице убедителни доказателства, че е допуснато нарушение на тази разпоредба в процесуалния й аспект.

За да се установи, че е допуснато такова нарушение, в параграф 84 от решението мнозинството посочва два пункта: а) че при преценката на резултатите от разследването за смъртта на г-н Тодоров властите не са приложили стандарт, сравним със стандарта „не повече от абсолютно необходимото“, изискван от член 2 § 2; и б) че не са разпитали членовете на отряда за борба с тероризма, тъй като са предпочели да запазят тяхната анонимност. Според мен, при конкретните обстоятелства на настоящия случай, непровеждането на разпити на служителите от отряда за борба с тероризма не е повлияло на целостта на разследването, извършено от националните органи. Без съмнение, въпреки приложимата норма към момента на разследването – чл. 159, ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., която изисква запазване на самоличността на тези служители в тайна – по българското законодателство е съществувала процесуална възможност те да бъдат разпитани, например чрез разпитването им като анонимни свидетели. Разпитът на такива служители ясно се изисква по дела, сходни на делото Вачкови срещу България (№ 2747/02, 8 юли 2010 г.), при което Съдът е установил, че е допуснато нарушение на член 2 от Конвенцията точно поради неизвършването на разпит на служителите от отряда за борба с тероризма. Въпреки това не считам, че фактите по настоящия случай съвпадат с тези по делото Вачкови. По това дело неразпитаните свидетели са били единствените лица, намирали се близо до жертвата към момента на смъртта й. Затова е естествено, че те биха били най-полезните свидетели и че без техния разпит органите не биха могли да поддържат, че са извършили всичко възможно за установяване на истината. В настоящия случай Специализираният отряд за борба с тероризма е взел участие в последните етапи от операцията и никой от неговите членове не е бил по-близо до къщата, където се е укривала жертвата, в сравнение с останалите свидетели. В хода на разследването органите са разпитали достатъчно лица, които са се намирали близо до г-н Тодоров, и почти всички полицейски служители, участвали в операцията. След като делото е върнато за допълнително разследване, органите са получили допълнителни доказателства от вещи лица, целта на които е била да се установят часът и начинът, по който е умрял г-н Тодоров. Доколкото мнозинството счита, че тези два момента не са изяснени, и че поради това органите не са извършили ефективно разследване на смъртта на роднината на жалбоподателите, не съм убедена, че е било възможно да се получи допълнително изясняване чрез разпит на служителите от отряда за борба с тероризма. Считам, че разследването е получило достатъчно доказателства – под формата на заключения на вещи лица и свидетелски показания – които са дали възможност на компетентните органи да определят дали са извършени престъпления.

В крайна сметка държавите не могат да бъдат обвинявани, че са приели законодателство, което защитава самоличността на полицейски служители, които по закон трябва да изпълняват много важни задължения в тежки ситуации. Същественият въпрос в настоящия случай е дали чрез разпита на тези служители органите биха стигнали до различно заключение. Не смятам, че това би било така, поради гореизложените причини. Ефективността на разследването се определя не от количеството доказателства, а от качеството на информацията, предавана от тези доказателства. Поради това, считам, че националните органи не могат да бъдат обвинявани за начина, по който са извършили разследването, което е било цялостно и пълно по отношение на изясняване на начина, по който са се развили събитията от 10 и 11 декември 2003 г. Що се отнася до часа и начина на смъртта на г-н Тодоров, разпитът на тези служители е нямало да помогне за изясняване на тези моменти, които явно са можели да бъдат определени само чрез заключения на вещи лица. Предвид това и установената практика на Съда относно ефективността на разследвания по подозрителна смърт, смятам, че националните органи са събрали достатъчно доказателства, за да могат да определят бързо причината за смъртта на г-н Тодоров и лицето или лицата, които носят отговорност за нея. При разглеждането на процесуалния аспект на член 2 от Конвенцията, Съдът не следва да се стреми да установи, че на въз основа на наличните доказателства националните органи е трябвало да направят напълно различни правни и фактически заключения. Това е въпрос, който попада в изключителната компетентност на националните органи, която не трябва да се измества от Съда.

В тази връзка не мога да се съглася и със становището на мнозинството по процесуалния аспект на член 2 от Конвенцията, че националните органи не са направили оценка на доказателствата относно използването на сила от полицията по начин, който отговаря на стандарта „не повече от абсолютно необходимото“ съгласно тази разпоредба. Това заключение, според мен, е оценка на резултата, а не на средствата, и не следва да бъде изтъквано в анализа на Съда по процесуалния аспект на член 2. Този момент е относим единствено по отношение на заключението за материалноправно нарушение на член 2, заключение, с което съм напълно съгласна.

Поради изложените причини считам, че Съдът следва да установи нарушение на член 2 от Конвенцията по неговия материалноправен аспект във връзка със смъртта на г-н Тодоров, а не нарушение на задължението на държавата по процесуалния аспект на тази разпоредба да извърши ефективно разследване на обстоятелствата, при които е настъпила тази смърт.

Дата на постановяване: 6.12.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-114253