Номер на жалба: 72226/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 72226/11
Н.П. и Н.И.
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 3 май 2016 г., в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Андре Потоки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О‘Лири (Síofra O’Leary),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,

и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар,

Предвид горепосочената жалба, подадена на 15 ноември 2011 г.,

Като взе предвид становищата, представени от правителството-ответник и становищата в отговор, представени от жалбоподателите,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателите, г-жа Н.П. и малолетният й син, г-н Н.Л., са български граждани, родени съответно през 1978 г. и през 2010 г., и живеещи в гр. Пловдив. Председателят на състава е уважил искането на жалбоподателите за неразкриване на самоличността им (член 47 § 4 от Правилника на Съда). Те са представлявани пред Съда от г-жа Кадиева и г-жа Борисова, адвокати в Пловдив.

A.  Обстоятелства по делото

1.  Общият контекст на делото

2.  Жалбоподателката посочва, че детството й е белязано от бурни кавги между родителите й, от развода им и от психиатричното заболяване на по-малката й сестра. Самата тя имала труден семеен живот след брака си през 2003 г. и през 2006 г. загубила дете едва няколко дни след раждането.

3.  Жалбоподателката била диагностицирана като страдаща от “остро психотично разстройство с шизофренни симптоми”. През 2007 г. била хоспитализирана в психиатрична клиника, където й предписали лекарства. Състоянието й се стабилизирало и била изписана много бързо от болницата, като и след това продължила медикаментозното лечение.

4.  През 2009 г. тя се развела и се върнала да живее при близките си в Пловдив. Там била назначена на работа в общинската администрация.

2.  Първоначално съжителство между жалбоподателката и И.И.

5.  През октомври 2009 г. жалбоподателката среща лице на име И.И. През ноември 2009 г., се оказва бременна от него и се мести да живее при него.

6.  Жалбоподателката изтъква, че отношенията й с партньора й се влошават и между двойката избухват бурни кавги. Била бита от партньора й на 8 януари, на 17 и 28 март 2010 г. След последния скандал напуска жилището на И.И. и отива да живее при майка си.

7.  На 29 март 2010 г. жалбоподателката е прегледана от лекар и той й издава медицинско свидетелство. Същия ден подава жалба срещу партньора си в полицейското управление. На следващия ден Пловдивският районен съд е сезиран от полицията със заповед за незабавна защита на жалбоподателката въз основа на Закона за защита срещу домашното насилие от 2005 г. („Законът от 2005 г.“). Районният съд обявил молбата за недопустима, тъй като излизала извън обхвата на действие на Закона за защита от домашното насилие. Жалбоподателката не представила никакъв документ относно това производство.

8.  Полицията прави писмено предупреждение на И.И., като му налага забрана да се кара със съжителката си.

9.  Според жалбоподателката, на 22 април 2010 г. И.И. отива в апартамента, в който живее тя, и счупва звънеца и ключалката на входната врата на жилището. Жалбоподателката и майка й викат полиция, но И.И. успява да избяга преди идването на  полицаите.

10.  Двете жени подават жалба срещу И.И. От своя страна, последният се оплакал, че жалбоподателката проявявала агресия към него. Компетентните власти отказали да заведат наказателно производство срещу двете страни и полицията отправила писмени предупреждения към жалбоподателката и към И.И., като им наложила забрана да си вдигат скандали в бъдеще.

11.  Жалбоподателката твърди, че в края на месец април 2010 г., И.И. посетил на работното й място, където имал пререкание с колегите й. Същия ден И.И. изненадал жалбоподателката на излизане от работа й; той я блъснал, ударил я по гърба и я заплашил с побой и искал тя да се върне да живее при него в жилището му.

12.  Жалбоподателката излага, че тя отстъпила пред натиска и се върнала да живее при И.И. Въпреки това, той продължил да я тормози вербално и отнел всичките й спестявания.

13.  На 4 юни 2010 г. жалбоподателката родила преждевременно сина си Н.И.

14.  След изписването от болницата, тя се върнала да живее при И.И. с детето им. В периода 2 - 9 септември 2010 г. И.И. я заключвал в жилището си, вземал заплатата й и обезщетението й за майчинство и отказвал да й дава пари за храна и дрехи за детето. Освен това, той я карал да убеди роднините си да й прехвърлят недвижими имоти, принадлежащи на майка й и на баба й и дядо й.

3.  Първо съдебно производство в приложение на Закона от 2005 г.

15.  През октомври 2010 г. жалбоподателката, детето и И.И. се местят да живеят временно в селската къща на родителите на последния.

16.  Жалбоподателката твърди, че 14 октомври 2010 г., тя, съжителят й и детето тръгват с кола към Пловдив, за да поставят ваксина на бебето. По време на пътуването избухва жесток скандал. И.И. ударя няколко пъти жалбоподателката по лицето. Той продължава да й налага удари и след ваксинацията на детето. Следобед, когато се връщат в селската къща на родителите му, той я ударя няколко път с юмрук и я рита в областта на кръста, краката и гърба. Заплашва я, че ще й отнеме детето. Същата вечер тя била принудена да има сексуален контакт с партньора си. На следващия ден отново е била бита от него по главата и е била принудена да има сексуален контакт с него.

17.  На 16 октомври 2010 г. жалбоподателката напуска селската къща на родителите на И.И. и отива да живее при майка си в Пловдив, заедно със сина си.

18.  На 18 октомври 2010 г. жалбоподателката е прегледана от лекар, който й издава медицинско свидетелство. Лекарят установява наличието на множество кръвонасядания по торса, гърба, горните и долните крайници на жалбоподателката, като уточнява, че те може да бъдат причинени от удари, нанесени с тъп предмет на 14 октомври 2010 г. Лекарят заключава, че става въпрос за физически наранявания, които са причинили лека телесна повреда съгласно член 130, алинея 2 от Наказателния кодекс (НК).

19.  На 20 октомври 2010 г. жалбоподателката се свързва с неправителствена организация, специализирана в защитата на жертви на домашно насилие (“НПО“).

20.  На 23 октомври 2010 г. И.И. заплашва жалбоподателката и родителите й по телефона с физическо насилие.

21.  На 25 октомври 2010 г. с помощта на един от сътрудниците адвокати на НПО, жалбоподателката, действаща от свое име и от името на малолетния си син, подава до Пловдивския районен съд молба за защита срещу партньора си на основание на Закона от 2005 г. Тя поискала също така, като привременна мярка, издаването на заповед за незабавна защита срещу него.

22.  На 26 октомври 2010 г., като заседава в отсъствието на страните, Пловдивският районен съд приема молбата за привременни мерки и издава незабавна ограничителна заповед. В приложение на тази заповед, съдът издава разпореждане на И.И. да не проявява агресия към жалбоподателката и детето, да не се приближава до жилището им и до местата, посещавани от тях, както и да не се приближава до местоработата на жалбоподателката. Освен това, той определя местопребиваването на детето при жалбоподателката до края на основното съдебно производство.

23.  През октомври и ноември 2010 г. И.И. звънял многократно на жалбоподателката, на адвоката и родителите й. Той ги заплашвал с насилие и убийство, както и че ще отвлече детето. Освен това той уговарял жалбоподателката и адвоката й да прекратят съдебното производство. Жалбоподателката се оплакала на полицията и изпратила писмено предупреждение до И.И.

24.  Жалбоподателката твърди, че се е свързала с Общинската служба за закрила на детето в Пловдив, но не получила подкрепа от нея.

25.  На 6 ноември 2010 г. жалбоподателката и синът й се установяват да живеят в гр. Стара Загора, на около 90 километра от Пловдив, в акредитиран кризисен център за жени, жертви на домашно насилие. На следващия ден, дирекция „Социално подпомагане“ в Стара Загора позволява на жалбоподателката и на сина й да живеят в кризисния център.

26.  И.И. продължил да звъни на жалбоподателката на номера на мобилния й телефон, како я заплашвал и проявявал словесна агресия към нея. На 11 ноември 2010 г. той отишъл в жилището на жалбоподателката в Пловдив. Малко след това той намерил телефонния номер на кризисния център и звънял няколко пъти на този номер, включително и през нощта.

27.  На 19 и 23 ноември 2010 г. адвокатът на жалбоподателката сезирал полицията и Пловдивската районна прокуратура, за да се оплаче от действията на И.И. Районната прокуратура взела показанията на множество свидетели, както и тези на жалбоподателката и на адвоката й.

28.  С постановление от 16 март 2011 г., Пловдивската районна прокуратура отказва да образува наказателно производство срещу И.И. за нарушение на заповедта за незабавна защита на жалбоподателката и за отправяне на закани. Според прокуратурата на първо място,  посещението на И.И. в жилището на жалбоподателката в Пловдив на 11 ноември 2010 г. не представлява нарушение на въпросната заповед, тъй като тя била официално връчена на заинтересования едва на 12 ноември 2010 г. от органите на националната полиция. На второ място тя установила, че никой от разпитаните свидетели по време на следствието не е потвърдил смъртните заплахи, отправяни от И.И. Жалбоподателката не оспорила това постановление за прекратяване на делото пред горестоящата прокуратура.

29.  По време на разглеждането по същество на основната заповед за защита, направено от Пловдивския районен съд между 16 ноември 2010 г. и 20 април 2011 г., делото било отложено няколко пъти поради неправилното призоваване в съда на И.И., молбите за правна помощ, подадени от него, и отсъствието на един от свидетелите, призовани от него. На съдебно заседание на 20 април 2011 г., Районният съд отложил произнасянето на съдебното решение по делото и уведомил страните, че ще произнесе решението си на 28 април 2011 г.

30.  Жалбоподателката твърди, че по време на цялото съдебно производство И.И. продължил да звъни в кризисния център, в който живеела, че я заплашвал и че я увещавал да прекрати съдебното производство. Тя твърди, че тогава била изолирана, отдалечена от роднините си, лишена от всякаква психологическа подкрепа и тормозена от другите хора, настанени в кризисния център. Добавя, че при тези обстоятелства, на 27 април 2011 г., се обадила на И.И. и го помолила да отиде да я вземе заедно с детето, което той направил същия ден.

31.  На 28 април 2011 г., жалбоподателката поискала от Пловдивския районен съд да прекрати съдебното производство по делото. Същия ден съдът удовлетворил молбата й и прекратил производството за защита.

4.  Последващо развитие и нови съдебни производства за защита срещу домашно насилие, заведени от жалбоподателката

32.  След напускането на кризисния център, жалбоподателката се премества да живее заедно с детето при И.И. Психиатричните й проблеми се проявяват отново и й предписват да приема лекарства.

33.  Жалбоподателката твърди, че съжителят й продължил да я малтретира. Тя била тормозена и бита и забременява след сексуални отношения без нейно съгласие с И.И.

34.  На 29 юни 2011 г., жалбоподателката отива в Четвърто районно полицейско управление – Пловдив, за да се оплаче от поведението на И.И., което тя квалифицира като грубо, но полицаите отказали да регистрират жалбата й поради липсата на медицинско свидетелство. Тя се свързва със социалните служби в Пловдив, но те не й оказват никаква подкрепа.

35.  На 15 октомври 2011 г., И.И. отново проявил физическа агресия към жалбоподателката и я изгонил заедно с детето от жилището му. Жалбоподателката, заедно с детето, се настанява в жилището на майка си в Пловдив.

36.  През септември 2013, жалбоподателката се събира отново да живее с И.И. Той се премества да живее в жилището на майката на съжителка си в Пловдив.

37.  На 3 октомври 2013 г., жалбоподателката подава до Пловдивския районен съд молба за защита срещу И.И. Твърди, че той я нападнал неколкократно през септември 2013 г.

38.  На 18 ноември 2013 г., в отговор на молбата на жалбоподателката, директорът на Дирекцията „Социално подпомагане“ в Перник разрешава приемането на нея и на сина й в кризисния център за жертви на домашно насилие в този град, който се намира на 170 километра от Пловдив.

39.  С решение от 14 февруари 2014 г., Пловдивският районен съд приел молбата на жалбоподателката. Той нарежда на И.И. да не напада нея и сина им, наредил му да напусне жилището на майката на съжителката си и, освен това, му забранил да се приближава до местоработата на последната и до местата, посещавани от нея и детето. Определил местопребиваване на детето при жалбоподателката. Съдът установи, че тези мерки трябва да се наложат в срок от петнадесет месеца. Освен това, той осъжда И.И. на глоба от 500 български лева (BGN), които съответстват на около 250 евро (EUR). На 14 април 2014 г., Пловдивският окръжен съд потвърждава окончателно това решение.

40.  На 17 април 2014 г., жалбоподателката напуска кризисния център в Перник и се връща да живее със сина си, при майка си в Пловдив.

41.  След връщането си в Пловдив, жалбоподателката се скарва с родителите на И.И. във връзка с упражняването на правото на последните да имат лични контакти с внука им. Тя упреква родителите на И.И., че искат да заобиколят ограничителните заповеди, издадени срещу сина им, като му позволят да види детето.

42.  Жалбоподателката твърди, че И.И. и родителите на последния ходили няколко пъти до местоработата й и опитвали да убедят началниците й да я уволнят. На 20 май 2014 г., жалбоподателката си взела дълъг безсрочен неплатен отпуск, за да се грижи за детето си.

43.  На 29 май 2014 г., подава жалба пред Пловдивския районен съд за нарушение на ограничителната заповед.

44.  На 31 май 2014 г., по решение на директора на Дирекцията „Социално подпомагане“ в Перник, жалбоподателката и синът й отново били приети в кризисния център в града. Престоят им е удължен до 30 септември 2014 г.

45.  На 20 октомври 2014 г., полицията в Перник снема показанията на жалбоподателката в рамките на разследване, образувано в резултат на молбата й за привличане под наказателна отговорност, подадена от нея срещу И.И.

46.  Жалбоподателката казва, че на 27 април 2015 г. се обажда по телефона на И.И. и се разбира той да отиде да ги вземе с кола заедно със сина им и да ги отведе и двамата в Пловдив, което той прави на следващия ден. През следващите дни жалбоподателката остава заедно с детето в Пловдив в апартамента на И.И., който я тормозел и постоянно я надзиравал. На 5 май 2015 г., жалбоподателката се обажда по телефона в кризисния център в Перник и подава сигнал на събеседника си, че се намира в опасност. Няколко часа по-късно на мястото пристига полицейски екип и жалбоподателката и детето успяват да напуснат жилището на И.И.

47.  На 11 май 2015 г., жалбоподателката завежда ново съдебно дело за защита на основание на Закона от 2005 г. пред Пернишкия районен съд, с искане за издаване на заповед за неотложна защита за малолетния й син и за нея самата. Същия ден, съдът приема молбата й и нарежда официалната забрана за И.И. да се приближава до всички места на местопребиваване, отдих и дейност на двамата жалбоподатели до края на основното съдебно производство. Жалбоподателката не уведомява Съда за изхода от това последно съдебно производство.

Б.  Приложимо вътрешно право

1.  Законът от 2005 г.

48.  Член 2 от Закона от 2005 г. определя като домашно насилие всеки акт на физическо, сексуално и психическо насилие и принудителното ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена връзка, във фактическо съпружеско съжителство.

49.  Член 5 от Закона от 2005 г. изброява мерките за защита, които биха могли да бъдат наредени от съдилищата и които са следните: i) задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие; ii) отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище; iii) забрана на извършителя да приближава жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице; iv)  определяне на местоживеенето на децата на двойката при пострадалия родител; v) задължаване на извършителя на насилието да посещава специализирани програми; vi) насочване на пострадалите лица, жертви на домашно насилие, към програми за подпомагане и възстановяване.

50.  Съдебното производство за защита може да бъде заведено от лице, което е претърпяло домашно насилие или, в случай на малолетни или непълнолетни, от техните представители; компетентният съдебен орган е Районният съд по местоживеене на пострадалото лице (членове 7 и 8 от Закона от 2005 г.).

51.  Съдебното производство е публично и се провежда в присъствието и на двете страни по делото (член 12 от Закона от 2005 г.). Ако твърденията за домашно насилие се окажат установени, Съдът  издава заповед за защита, като определя мерките за защита и срока за прилагането им, който не може да надвишава осемнадесет месеца (членове 5, 15 и 16 от Закона от 2005 г.). По свое решение, Съдът налага на извършителя на актовете и глоба в размер от 200 до 1 000 лева (или равностойността им от 100 до 500 евро).

52.  Решението на Районния съд подлежи на обжалване пред Окръжния съд. Той се произнася на последна инстанция относно молбата за защита (член 17 от Закона от 2005 г.).

53.  Съгласно член 18, алинея 1 от Закона от 2005 г., Районният съд, до който е подадена молба за защита, може да нареди временни мерки за защита, изброени по-горе, като разпореди прилагането им до края на основното съдебно производство, когато е налице пряка и непосредствена опасност за живота и физическата цялост на пострадалото лице. В този случай, Районният съд се произнася без призоваване на страните и издава заповед за незабавна защита в срок до двадесет и четири часа от получаването на молбата. Съгласно член 19 от Закона от 2005 г., тази заповед не подлежи на обжалване.

54.  Съгласно член 21 от Закона от 2005 г., полицейските органи следят за спазването на ограниченията, наложени със заповед или решение за защита. При нарушение на наложените ограничения, полицейският орган, констатирал нарушението, задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на прокуратурата.

2.  Законът за социалното подпомагане от 1998 г. и правилника за прилагането му

55.  Законът за социалното подпомагане от 1998 г. („Законът от 1998 г.“) и правилника за прилагането му отговарят за изпълнението на държавната политика в областта на социалното подпомагане и определят условията и начините за изплащане на социалните помощи и за предоставяне на социалните услуги.

56.  В приложение на членове 5 и 6 от Закона от 1998 г., изпълнението на държавната политика в областта на социалното подпомагане е поверено на Агенцията за социално подпомагане към Министерство на труда и социалната политика („Агенцията за социално подпомагане“). Тази агенция разполага с децентрализирани структури, а именно регионални дирекции за социално подпомагане и дирекции „Социално подпомагане“. Съгласно чл. 40 и 40a от Правилника за прилагане на Закона от 1998 г., директорът на компетентната дирекция „Социално подпомагане“, за да се произнесе относно молба за предоставяне на социална помощ, дава разрешение за такава след съставянето на доклад от страна на социалните служби.

57.  Съгласно член 36, алинея 2, точка 7 и параграф 1, алинея 1, точка 25 от Правилника за прилагане на Закона от 1998 г., приемането в кризисен център за лица пострадали от насилие или трафик на хора, определено като социална услуга, наречена „комплекс от услуги“ от резидентен тип, може да бъде разрешено за срок до шест месеца. Съгласно член 40, алинея 5 от Правилника за прилагане на Закона от 1998 г., настаняването в кризисен център за лица пострадали от домашно насилие, които отправят молба за ползване на такъв вид социална услуга, се настаняват незабавно, дори и ако постоянния адрес на пострадалото лице е установен в различно населено място от това, в което се намира центърът.

3.  Други приложими законодателства

58.  Съгласно член 56 от Закона за Министерство на вътрешните работи от 2006 г., националните полицейски органи предупреждават устно или писмено лицето, за което има данни, че ще извърши нарушение на обществения ред, като го предупреждава за отговорността, която се предвижда при извършване на съответното престъпление или нарушение.

59.  Съгласно член 296, алинея 1 от НК, който попречи или осуети по какъвто и да е начин изпълнението на съдебно решение или не изпълни заповед за защита от домашното насилие, произнесена в приложение на Закона от 2005 г., се наказва с лишаване от свобода до три години или глоба до 5 000 лева (или равностойността им на около 2 500 евро).

60.  Съгласно член 130, алинея 2 от НК, причиняването другиму на слаби физически страдания, квалифицирани като „лека телесна повреда“, образува наказателно престъпление. Член 161, алинея 1 от същия кодекс нарежда, че това престъпление не се преследва служебно от Прокуратурата: наказателното преследване от общ характер се възбужда по тъжба на пострадалия директно до съдилищата. В този случай, пострадалия се явява като частен обвинител и поддържа обвинението в хода на наказателното производство.

61.  Съгласно член 152, алинея 1, точка 2 от НК, който се съвкупи с лице от женски пол, като го принуди към това със сила или заплашване, се наказва за изнасилване с лишаване от свобода от две до осем години. Изнасилването е наказателно престъпление, преследвано служебно от органите на наказателното производство.

ОПЛАКВАНИЯ

62.  Като се позовават на член 3 от Конвенцията, жалбоподателите упрекват държавата, че не е изпълнила положителните си задължения да ги защити срещу виновните действия на И.И. и да разследва твърденията им за изтезания.

63.  По смисъла на член 13 от Конвенцията, те твърдят, че не разполагат с ефикасни вътрешноправни средства за защита, които биха могли да поправят твърдените нарушения на горепосочения член 3.

64.  Съгласно член 14 от Конвенцията, жалбоподателката се оплаква, че е била жертва на дискриминационно отношение при ползването на правата си, гарантирани от членове 3 и 13 от Конвенцията.

ПРАВОТО

65.  Жалбоподателите упрекват властите, че не са предприели необходимите мерки, за да ги защитят срещу насилствени действия от страна на И.И. и се оплакват, че по твърденията им за малтретиране не е проведено никакво ефективно наказателно разследване. Те също така се оплакват от липсата на ефективни правни средства за защита в това отношение. Освен това, жалбоподателката твърди, че е била жертва на дискриминационно отношение, основано на пола, поради твърдяното неизпълнение на държавата на задълженията й да я защитава срещу виновните действия на партньора й.

66.  Жалбоподателите се позовават на членове 3, 13 и 14 от Конвенцията, които гласят следното в частите им, отнасящи се към настоящото дело:

Член 3

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

Член 13

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (…) от Конвенцията, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

Член 14

„Упражняването на правата и свободите, изложени в (…) от Конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол (…)“.

A.  Становища на страните

1.  Правителството

67.  Правителството поддържа тезата, че жалбоподателите са подали жалбата си преди да са изчерпали всички ефикасни вътрешноправни средства за защита. По-специално изтъква, че Законът от 2005 г. предвижда специализирано производство, което би позволило използването на ефикасни средства за защита в полза на жалбоподателката и малолетния й син. В тази връзка Правителството  посочва, че през 2011 г. жалбоподателката е оттеглила по своя собствена воля първата си молба за защита, подадена на основание на горепосочения закон и по този начин тя е прекратила производството, което е завела по този повод.

68.  Правителството отбелязва, че жалбоподателката е подала втора молба за защита и че същата е била приета от съдилищата през 2014 г. Уточнява се, че тогава националните съдебни органи са наредили на И.И. да не се приближава до жилището на жалбоподателите и му наложили забрана да се приближава до местата, посещавани от тях. Правителството застъпва становището, че тези доказателства показват ясно ефикасността и достъпността на вътрешните средства за защита, цитирани от него.

69.  Правителството посочва, че властите са изпълнили напълно позитивното си задължение да защитят физическата неприкосновеност на жалбоподателите. По този повод то посочва, че съдилищата са издали заповеди за незабавна защита и че социалните служби са приели жалбоподателите в кризисен център за жертви на домашно насилие. Правителството добавя, че решението на жалбоподателката да оттегли първата си молба за защита и да заживее отново с И.И. е довело до риска за заинтересованата и за сина й да се понесат агресивните действия на техния партньор и баща.

70.  Освен това, Правителството посочва, че полицията и прокуратурата са провели разследване по жалбата на жалбоподателката срещу И.И. за закана за убийство и нарушение на заповедите за защита. Уточнява, че следователите са достигнали до заключението, че няма достатъчно данни, които да подкрепят версията на жалбоподателката за фактите, че наказателното производство е било прекратено с постановление за прекратяване на делото от 16 март 2011 г. и че същото е било подробно мотивирано.

71.  Накрая, Правителството поддържа тезата, че жалбоподателката не е била жертва на дискриминация при упражняване на правото й на равно третиране. По-специално твърди, че Законът от 2005 г. не прави никаква разлика, основана на пола, в защитата, предоставяща на жертвите и добавя, че в този случай властите не са толерирали по никакъв начин виновните действия на И.И., че те са осигурили  защитата на заинтересованата и на сина й, като са взели следните мерки: издаване на заповеди за незабавна защита, приемане на жалбоподателите в специализиран кризисен център и отправяне на предупреждения към И.И. от страна на полицията. Правителството счита, че поведението на властите в настоящия случай, което определя като проактивно, показва ясно, че същите не възприемат домашното насилие като проблем, който засяга единствено личния кръг на засегнатите лица, и че те са търсили да осигурят активно защитата на жалбоподателката и на детето й. Правителството посочва, също така, че в решенията им от 2014 г., произнесени в рамките на заведеното  от жалбоподателката второ производство за защита, вътрешните съдилища са признали официално статута на жертва на последната. Правителството допълва, че съдилищата са обявили изрично, че агресивното поведение на И.И. в двойката е недопустимо и че са предоставили на жалбоподателката  цялостната законова защита.

2.  Жалбоподателите

72.  Жалбоподателите излагат от тяхна страна, че са били жертви на агресивното и насилствено поведение на И.И. през дълъг период от време и че той продължава да ги тормози. Жалбоподателката съобщава по-специално, мащабите на тормоза, на който твърди, че е била подложена: тя е претърпяла заплахи, удари и наранявания, сексуални контакти без нейното съгласие, обиди, изолация и изгонване от семейното жилище. По този начин жалбоподателите са били подложени на нехуманно и унизително отношение.

73.  Жалбоподателите упрекват властите, че са приложили законодателство, чието действие не е било достатъчно ефективно, за да гарантира безопасността им. Те твърдят, че прокуратурата, вътрешните съдебни органи и социалните служби не са успели да вземат необходимите мерки, които да ги защитят срещу насилствените действия на техния партньор и баща. В тази връзка те поддържат тезата, че жалбоподателката е оттеглила първата си молба за защита под натиска на партньора си. Жалбоподателите добавят, че второто съдебно производство е завършило с решение в тяхна полза единствено поради активната намеса на процесуалните им представители, които се противопоставили на опитите на И.И. да повлияе на жалбоподателката. Те твърдят също, че прокуратурата и полицията са отказали да образуват наказателно производство срещу И.И. за нарушение на наложените мерки за защита. Освен това, те твърдят, че социалните служби в Пловдив не са им предоставили исканата от тях подкрепа, което ги е накарало да се обърнат към социалните служби в други градове.

74.  Освен това жалбоподателите смятат, че съдебните мерки за защита са били лишени от всякакъв полезен ефект заради безсилието на вътрешните власти да осигурят изпълнението им. В резултат на това жалбоподателите са били принудени да живеят в кризисен център далеч от обичайното си местожителство, въпреки налагането на строги мерки за защита спрямо И.И.

75.  И накрая жалбоподателката твърди, че ситуацията й свидетелства за структурен проблем. В тази връзка тя обяснява, че в България не съществува подходящ метод за справяне с проблема с насилието в двойката, където основните жертви са жените, и че националните власти не показват никаква чувствителност в това отношение. Тя твърди, че поради недостатъци българската система за защита от домашното насилие вече е предизвикала критиките на Комитета на ООН за премахване на дискриминацията по отношение на жените. Тя твърди, че властите не са отговорили адекватно на подадените от нея жалби срещу И.И. и счита, че това твърдяно нарушение е представлявало дискриминационно отношение поради пола й.

B.  Оценка на Съда

76.  Съдът припомня, че член 3 във връзка с член 1 от Конвенцията налага на Високодоговарящите страни да осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени от Конвенцията като им налага да предприемат мерки, възпрепятстващи подлагането на тези лица на малтретиране, дори то да се прилага от частни лица. Децата и други уязвими групи, към които спадат пострадалите от домашно насилие, имат право на защита от държавата, под формата на ефикасна превенция, като бъдат защитени от сериозни форми на посегателство над неприкосновеността на личността (вж., измежду много други, A. cрещу Обединеното Кралство, 23 септември 1998 г., § 22, Сборник с постановления и решения 1998‑VI ; Опуз срещу Турция, № 33401/02, § 159, ЕСПЧ 2009 г.). Освен това, Съдът вече изтъкна, че позитивните задължения, които са вменени на властите – в някои случаи по член 2 или член 3 от Конвенцията, а в някои случаи по член 8, приложен самостоятелно или във връзка с член 3, могат да включват задължението за разработването и прилагането на подходяща правна рамка, предлагаща защита срещу прояви на насилие, които могат да бъдат извършени от частни лица (вж., измежду други, Осман срещу Обединеното Кралство, 28 октомври 1998 г., §§ 128-130, Сборник с постановления и решения 1998‑VIII ; Бевакуа и С. срещу България, № 71127/01, § 65, 12 юни 2008 г.; A. cрещу Хърватска, № 55164/08, § 60, 14 октомври 2010 г.). Член 3 от Конвенцията задължава също така властите да проведат ефективно официално разследване на твърденията за малтретиране, дори последното да е било причинено от частни лица (M.C. cрещу България, № 39272/98, § 151, ЕСПЧ 2003‑XII). Тази страна на позитивното задължение не изисква непременно присъда, а ефективното прилагане на законите, по-конкретно наказателните, за да бъде осигурена защитата на правата, гарантирани от член 3 от Конвенцията (Беганович срещу Хърватска, № 46423/06, §§ 69 и следващи, 25 юни 2009 г., и Ебджин cрещу Турция, № 19506/05, § 39, 1 февруари 2011 г., и препратките в тях).

77.  Съдът припомня също, че от своя страна член 13 от Конвенцията гарантира правото на ефективно вътрешноправно средство за защита, за да се отстрани твърдяно нарушение на Конвенцията: това средство трябва да е в състояние да предотврати възникването или продължаването на твърдяното нарушение или да предостави на жалбоподателя подходящо възстановяване за всяко вече настъпило нарушение (Кудла срещу Полша [Голям състав], № 30210/96, §§ 157 и 158, ЕСПЧ 2000‑XI).

78.  И накрая Съдът припомня, че според съдебната практика за приложението на член 14 във връзка с член 3 от Конвенцията неизпълнението – дори неволно – на една държава на задължението й да защитава жените от домашно насилие се приема като нарушение на правото им на равна защита от закона (Опуз, цитирано по-горе, § 191).

79.  Като се обръща към фактите по случая, Съдът констатира, че от документите по делото става ясно, че жалбоподателката и синът й са били жертви на домашно насилие. Данните, с които Съдът разполага, сочат, че отношението към жалбоподателите е било с достатъчен интензитет, за да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията. В тази връзка Съдът конкретно отчита уязвимостта на двамата жалбоподатели. Жалбоподателката е страдала от психични разстройства (вж. параграфи 3 и 32 по-горе). Колкото до жалбоподателя, той е малко дете (параграф 13 по-горе) и поради това, въпреки че спрямо него не се твърди никаква враждебност или насилие, неговото благополучие до голяма степен зависи от условията на живот и от психическото състояние на неговата майка. 

80.  Съдът констатира след това, че всички оплаквания, направени във връзка с членове 3, 13 и 14 от Конвенцията (параграфи 72-75 по-горе) се обобщават в твърдението, че държавните власти не са изпълнили положителното си задължение да защитят жалбоподателката от проявите на насилие на техния фактически партньор и баща. Той отбелязва, че Правителството от своя страна твърди, че компетентните власти са взели всички възможни мерки да защитят физическата неприкосновеност на жалбоподателката и на сина й (параграфи 67‑71 по-горе).

81.  Освен това Съдът отбелязва, че в българското законодателство има правно средство за защита, специално предвидено, за жертвите на насилие в една двойка или семейство. Действително, Законът от 2005 г. предвижда възможността съдилищата да постановят, по искане на пострадали от такива прояви, подходящи мерки за защита като забрана за приближаване на извършителя на насилието до жилището на пострадалия и до посещаваните от нея места за период, който може да достигне до осемнадесет месеца (параграфи 48-51 по-горе). Този закон предвижда още възможността тези мерки да бъдат наложени превантивно непосредствено след подаването на молбата за защита и за периода на основния съдебен процес (параграф 53 по-горе).

82.  Съдът отчита, че в конкретния случай жалбоподателката и синът й три пъти са се възползвали от това вътрешноправно средство за защита. По време на първия процес, проведен през октомври 2010 г., жалбоподателите временно са се ползвали с мерки за защита от деня след подаването на молбата им и до края на процеса (параграфи 21-31 по-горе). Що се отнася до втория процес, започнал през октомври 2013 г., той приключва с окончателно решение в полза на жалбоподателите (параграфи 37-39 по-горе). И накрая, след образуването през май 2015 г. на третото съдебно производство, което изглежда все още е висящо, жалбоподателите се ползват с временни мерки за защита (параграф 47 по-горе).

83.  Съдът отчита аргументите на жалбоподателката, която твърди, че мерките за защита, постановени от съдилищата, са се оказали неефективни заради продължаващия тормоз, упражняван от И. И. Въпреки това, трябва да се посочи, че инцидентите на насилие, от които жалбоподателите се оплакват, са се случили през кратките периоди на съвместно съжителство с И. И. (параграфи 5‑16, 32-35, 36-37 и 46 по-горе), а не по време на периодите на прилагане на тези мерки. Разбира се, Съдът си дава сметка, че отношенията в една двойка, засегната от домашно насилие, са сложни: действително жертвата на насилие може да бъде подложена на психически натиск, целящ да я принуди отново да заживее с извършителя му. Въпреки това конфликтната атмосфера, царяща между съпрузите, не може да изключи истинността на помирение, каращо ги да упражнят свободата си отново да заживеят заедно. Съдът отбелязва, че в настоящото дело жалбоподателката сама е решила да оттегли първата си молба за защита през 2011 г., като решението е взела в момент, в който е ползвала съдействието на адвокат (параграф 31 по-горе). Също така Съдът констатира, че жалбоподателката не твърди да й е оказван натиск, който да обясни инициативата й да позвъни на своя партньор, дори още преди да изтече срокът на защита, определен след втория съдебен процес, за да дойде той да види нея и детето и последвалото от това съвместно съжителство (параграфи 39 и 46 по-горе).

84.  Освен това Съдът отбелязва, че жалбоподателите говорят също за пасивност на социалните служби, които не са им помогнали достатъчно. Въпреки това Съдът обръща внимание, че жалбоподателите няколко пъти са били приемани в кризисни центрове за жертви на домашно насилие, сравнително отдалечени от Пловдив, градът, в който живеел извършителят на въпросното насилие (параграфи 25, 38 и 44 по-горе), и че по този начин са се ползвали от последователни социални услуги, за които е дадено разрешение от териториалните подразделения на Агенцията за социално подпомагане (параграфи 56 и 57 по-горе).

85.  Освен това Съдът отбелязва, че жалбоподателите се оплакват от полицията и прокуратурата, че не са извършили разследване на действията на насилие на И.И. и че не са образували спрямо него наказателно производство. Съдът обаче констатира, че според материалите по делото единствените жалби на жалбоподателката, подадени до тези органи, се отнасяли до твърдения за нарушение на заповедите за защита и отправянето на заплахи от страна на И.И. Съдът отбелязва, че в тази връзка са били образувани две наказателни производства: първото е било прекратено с постановление за прекратяване с посочени точни мотиви (параграф 28 по-горе), а второто изглежда все още протича (параграфи 43 и 45 по-горе). В допълнение, никакъв елемент по делото не позволява да се констатира, че жалбоподателката е използвала правните средства за защита, които българското наказателно право й предоставя, за да направи оплакване от действията на партньора си, каквото е подаването на жалба пред съдилищата за нападения и побои или сигнал до прокуратурата за образуване на наказателно производство за изнасилване (параграфи 60 и 61 по-горе). Съдът отбелязва, че жалбоподателката е ползвала помощта на адвокат, което е щяло да улесни действията й пред съдилищата или прокуратурата. Трябва да се посочи, че тя не е инициирала наказателно производство за нападения и побои срещу И.И. и че не е сезирала прокуратурата, че е била жертва на сексуални контакти без нейното съгласие, което би позволило срещу И.И. служебно да се образува наказателно преследване за изнасилване. В тази връзка Съдът припомня, че страните членки се ползват с известна свобода на оценка в избора на различните видове процедури, за да осигурят ефективната защита на ниво вътрешно наказателно право срещу малтретирането, нанесено от частни лица (вж. Валюлиене срещу Литва, № 33234/07, § 85, 26 март 2013 г.).

86.  И накрая, Съдът държи да подчертае, че полицията в Пловдив на няколко пъти е отправяла към И.И. предупреждения, както и че, според самата жалбоподателка, именно благодарение на полицейския екип тя и детето й са успели да напуснат жилището на техния партньор и баща през май 2015 г. (края на параграф 46 по-горе).

87.  В светлината на гореизложените обстоятелства, Съдът не открива да е налице някакво нарушение на позитивните задължения на държавата, произтичащи от членове 3, 13 и 14 от Конвенцията. От документите по делото става ясно, че нито вътрешните съдилища, нито полицията, нито прокуратурата са пренебрегнали опасността, която насилственото поведение на И.И. е представлявало за жалбоподателите. Нещо повече, държавните власти са приложили, в необходимите моменти, няколко вида подходящи мерки за запазване на физическата неприкосновеност на жалбоподателите. Елементите по делото не потвърждават твърдението на жалбоподателката, според което тя е била подложена на дискриминационно отношение заради своя пол (вж., от друга страна, Еремия срещу Република Молдова, № 3564/11, §§ 86-90, 28 май 2013 г.). От това следва, че настоящата жалба е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена, в приложение на член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

По тези причини Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 26 май  2016 г.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
       Секретар                                                                          Председател

Дата на постановяване: 3.5.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-163445