Номер на жалба: 18312/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (Чл. 10-2) Необходими в едно демократично общество, (Чл. 10-2) Защита на репутацията на другите, (Чл. 10-2) Защита на правата на другите

По делото Здравко Станев срещу България (№ 2),

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 21 юни 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 18312/08) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от български гражданин, г-н Здравко Костов Станев („жалбоподателят“), на 25 март 2008 г.

2.  Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, по-конкретно, че получената от него присъда за клевета срещу съдия нарушава правото му на свобода на изразяване на мнение.

4.  На 23 септември 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата относно нарушаване на правото на свободно изразяване на жалбоподателя.. В останалата й част жалбата е обявена за недопустима съгласно Правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1951 г. и живее в София.

A.  Първоначално наказателно производство срещу жалбоподателя

6.  На 29 март 2006 г. Районен съд Казанлък осъжда жалбоподателя на две години лишаване от свобода за съзнателно използване на подправен документ и набеждаване в престъпно поведение на друго лице. Съдът нарежда жалбоподателят да бъде задържан, в очакване да обжалва осъждането и присъдата си.

7.  След като бива задържан, жалбоподателят обжалва осъждането и присъдата си пред Окръжен съд Стара Загора. В жалбата му е включено следното твърдение:

„[Съдията докладчик] е мой ученик и търси отмъщение, като използва функционалния си имунитет. Всичко се решава въз основа на власт и връзки, не въз основа на законите.“

8.  Съдията докладчик в Районен съд Казанлък се запознава с това твърдение, докато обработва жалбата, която, в съответствие с приложимите процесуални правила, е подадена в този съд с оглед насочването й за разглеждане към по-висшестоящ съд.

9.  В хода на съдебното заседание във връзка с обжалването пред Окръжен съд Стара Загора жалбоподателят казва, inter alia, следното:

„[Решението срещу мен] бе издадено от съдия, който ми е бивш ученик. Когато го попитах по какъв предмет съм му преподавал, той ми отговори, че предметът е бил „електрически материали“ и че съм му поставил средна оценка ... Смятам, че има основания за отвод на съдията докладчик ... Имам лични взаимоотношения с [него]. Въпреки това, искането ми беше отхвърлено и съдбата ми бе оставена в ръцете на съда.“   

10.  На 16 май 2007 г. Окръжен съд Стара Загора отменя решението на първа инстанция и връща делото за ново разглеждане, позовавайки се на редица нарушения на процесуалните правила. Окръжен съд Стара Загора счита, по-конкретно, че съдът на първа инстанция не е обосновал решението си да приеме, че жалбоподателят е извършил престъпленията, както и че съдът фактически е прехвърлил тежестта на доказване на жалбоподателя. Относно основанията за отвод на съдията докладчик, съдът отбелязва, както следва:  

„Във връзка с аргументите, че има основания за самоотвод [на съдията докладчик], според добре установената съдебна практика отказът, даден от съда по повод искане за отвод, подлежи на преразглеждане при обжалване. В този случай, искането се основава на лични взаимоотношения между [жалбоподателя] и [съдията докладчик], които предхождат образуването на наказателното производство срещу [жалбоподателя].   

Като взима предвид ефективната присъда - която не отговаря нито на тежестта на престъплението, нито на степента на опасност на извършителя, посочените причини за нейното налагане – да се предпазят други членове на обществото и органите на съдебната власт от бъдещи граждански искове, които [жалбоподателят] може да предяви, както и неоправданата емоционалност в обосновката на съда на първа инстанция, настоящият съд счита, че обжалваното съдебно решение не отговаря на изискването за субективна или обективна безпристрастност. Пристрастието, демонстрирано от съдията докладчик, дава основания за самоотвод.“ 

Б.  Производството за клевета

11.  На 4 юни 2007 г. съдията докладчик по наказателното дело срещу жалбоподателя завежда частно наказателно преследване срещу жалбоподателя, във връзка с писмените и устните твърдения, направени от жалбоподателя в хода на производството по обжалването (вж. параграфи 7 и 9 по-горе). Той твърди, че тези твърдения са неверни и клеветнически: първото се равнява на обвинение, че той търси отмъщение и използва длъжността си, за да преследва лични цели, а второто се равнява на обвинение, че умишлено не се е съобразил с правилата за отвод, което не е било вярно. Той няма лично пристрастие към жалбоподателя и от него никога не е искан самоотвод от делото.

12.  С решение от 14 декември 2007 г. Районен съд Стара Загора осъжда жалбоподателя за клевета срещу длъжностно лице, в нарушение на чл. 147 и 148 §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 20 и 21 по-долу), във връзка и с двете твърдения. Съдът му налага глоба от 5000 лв. (2556 евро) и обществено порицание, като също така му нарежда да плати 150 лв. (77 евро) разходи по делото. Без да провери дали твърденията на жалбоподателя могат да бъдат доказани съдът приема, че жалбоподателят умишлено е оклеветил съдията чрез оскърбителни твърдения за него. Съдът не приема аргумента на жалбоподателя, че не е действал умишлено. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е повторил двукратно твърденията и както става ясно от изготвената по време на производството за клевета психиатрична експертиза, е бил съвсем наясно със значението на твърденията и способен да се контролира, въпреки емоционалното си състояние. Формата на mens rea е била непряко намерение (непредпазливост): жалбоподателят е бил наясно, че твърденията му може да не са верни, но въпреки това е решил да ги направи. Отчитайки, че жалбоподателят не е осъждан преди това, изразил е съжаление за направените твърдения и не е причинил имуществени вреди чрез тях, съдът решава да му наложи минималната предвидена присъда: глоба от 5000 лв. и обществено порицание. 

13.  Жалбоподателят обжалва пред Окръжен съд Стара Загора. В изявлението си твърди, че първото му твърдение е било разглеждано извън контекста, в който е било направено; че съдът на първа инстанция не е отчел нестабилно му емоционално състояние, в резултат на прекараното време в ареста вследствие на незаконосъобразното му осъждане и  присъда; че твърденията му са били отправени единствено към апелативния съд и не са били предназначени за публикуване; както и че не е действал умишлено или непредпазливо. В допълнително изявление адвокатът на жалбоподателя твърди, inter alia, че съдът на първа инстанция не е дал обяснение защо счита, че твърденията на жалбоподателя са били „разпространени“, след като съдиите от апелативния съд, към които са били отправени, са задължени да не разпространяват професионални тайни, а трети лица не са имали достъп до преписката, съдържаща твърденията. Съдът на първа инстанция не е обяснил и защо счита твърденията за оскърбителни. Освен това, твърденията са верни – съдията е бил ученик на жалбоподателя и наличието на лично отношение е потвърдено в решението на апелативния съд. Жалбоподателят не е действал неразумно. Направил е твърденията в хода на своята защита в заведено срещу него наказателно производство и не е правилно те да се разглеждат извън този контекст. Накрая присъдата му, макар да отговаря на законоустановения минимум,  тя все пак е неоправдано тежка.

14.  В окончателно решение от 17 март 2008 г. Окръжен съд Стара Загора потвърждава присъдата на жалбоподателя по отношение на първото твърдение (вж. параграф 7 по-горе), но го оправдава по отношение на второто твърдение (вж. параграф 9 по-горе), и съответно намалява глобата на 2500 лв. (1278 евро). Той приема, че жалбоподателят е „разпространил“ първото твърдение, като го  включва в жалбата си. Фактът, че е бил в нестабилно емоционално състояние, когато е извършил това, e неотносим. Както става ясно от изготвената по време на делото за клевета психиатрична експертиза, той е бил в състояние да разбере естеството на действията си, да прецени последствията от тях и да ги контролира. Без да прави опит да провери дали първото твърдение е фактически обосновано, съдът счита, че то се равнява на обвинение, че съдията търси отмъщение и е използвал поста си за тази цел, поставя под съмнение неговия професионализъм и петни неговия пост. От друга страна, съдът не намира второто твърдение за оскърбително и то не се равнява на вменяване на престъпление. Фактът, че съдията е бил ученик на жалбоподателя, не дискредитира съдията по никакъв начин, а изказаният от жалбоподателя възглед, че заради това съдията е трябвало да направи самоотвод, е лично мнение, което не може да доведе до наказателна отговорност, защото не може да бъде доказано. С оглед на решението на съда по отношение на второто твърдение, се налага облекчаване на присъдата на жалбоподателя. Като взима предвид чистото криминално досие на жалбоподателя и факта, че има финансови затруднения, защото е безработен, съдът намира, че трябва да определи по-лека от минималната предвидена присъда и намалява глобата на жалбоподателя на 2500 лв.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Приложими конституционни разпоредби

15.  Съгласно чл. 45 от Конституцията от 1991 г. гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи.

16.  Съгласно чл. 39 § 1 от Конституцията всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Според чл. 39 § 2 това право не може да се използва за накърняване на правата или доброто име на други граждани.

17.  Съгласно чл. 41 § 1 от Конституцията всеки има право да разпространява информация, но осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на други граждани. 

18.  Съгласно чл. 56 от Конституцията всеки има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси.

19.  По дело, в което прокурор завежда частно наказателно преследване срещу обвиняем, поискал отвод на прокурора от наказателното дело, Върховният касационен съд, потвърждавайки оправдателната присъда на обвиняемия, изтъква, че правото по чл. 45 от Конституцията (вж. параграф 15 по-горе) е автономно от правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39 от Конституцията (вж. параграф 16 по-горе) и чл. 10 от Конвенцията и надделява над правото на прокурора да защитава доброто си име чрез предвидени в наказателното право мерки (вж. реш. № 421 от 14.11.2008 г. по н. д. № 446/2008 г., ВКС, III н. о.). 

Б. Престъплението клевета

20.  Чл. 147 от Наказателния кодекс от 1968 г. предвижда, както следва:

„1.  Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание.

2.  Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.”

21.  Съгласно чл. 148 §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс за обида на длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата му наказанието е глоба от пет хиляди до петнадесет хиляди лева и обществено порицание.

22.  Съгласно чл. 161 § 1 от Наказателния кодекс, в сила от март 2000 г., обвинения по тези разпоредби могат да се повдигат единствено от предполагаемия пострадал от престъплението.

23.  Съгласно съдебната практика на бившия Върховен съд и настоящ Върховен касационен съд (вж. реш. № 209 от 18.05.1982 г. по н. д. № 209/1982 г. ВС, І н. о.; реш. № 347 от 25.09.2009 г. по н. д. № 372/2009 г. ВКС, І н. о.; реш. № 418 от 12.11.2009 г. по н. д. № 458/2009 г., ВКС, III н. о.; и реш. № 452 от 12.10.2010 г. по н. д. № 411/2010 г., ВКС, III н. о.) твърдения, направени пред органите на властта в писма, жалби или клетвени показания, не могат да се считат за „разпространяване“ по смисъла на чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс, тъй като техните автори не целят да накърнят доброто име на споменатите лица, а да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ от страна на властите.

24.  Много по-нисши съдилища се присъединяват към тази позиция (вж. прис. от 02.07.2009 г. по н. ч. х. д. № 111/2009 г., РС-Берковица; прис. № 696 от 30.11.2009 г. по н. ч. х. д. № 3103/2009 г., РС-Варна; реш. № 584 от 16.12.2009 г. по в. гр. д. № 909/2009 г., ОС-Добрич; реш. № 60 от 18.05.2010 г. по в. н. ч. х. д. № 209/2009 г., ОС-Габрово; реш. № 41 от 30.06.2010 г. по н. д. № 154/2010 г., ОС-Кърджали; реш. № 187 от 13.05.2011 г. по в. н. ч. х. д. № 179/2011 г., ОС-Плевен; и реш. № 878 от 02.07.2013 г. по в. н. ч. х. д. № 1839/2013 г., СГС).

В.  Възможност за касационно обжалване или искане за преразглеждане на наказателни дела за клевета

25.  Съгласно чл. 346 § 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 2005 г., апелативно решение на окръжен съд е предмет на касационно обжалване пред Върховен касационен съд, само ако самият окръжен съд е осъдил или оправдал обвиняемия. Съгласно чл. 336 § 1 такива случаи са налице, когато окръжният съд приложи по-тежко наказателно правило от това, което районният съд е приложил, също и ако осъди, или съответно оправдае, обвиняем, който е бил оправдан, или съответно осъден, от районния съд. При всички положения, решенията на окръжния съд във връзка с дела, в които наказателната отговорност на обвиняемия е била заменена с административно наказание, не са предмет на касационно обжалване (чл. 346 § 2 в края). Прилагайки тези правила, Върховният касационен съд е отказал да разгледа касационна жалба срещу частта от решение на окръжен съд, която е потвърдила решение на районния съд по дело за клевета (вж. реш. № 452 от 12.10.2010 г. по н. д. № 411/2010 г., ВКС, III н. о.).

26.  Съгласно чл. 422 § 1 (5) във връзка с чл. 348 § 1, 420 § 2 и 421 § 3 от същия Кодекс, лице, осъдено за наказуемо от органите на прокуратурата престъпление, чиято наказателна отговорност не е била заменена с административно наказание може, ако не е подавало касационна жалба, да поиска възобновяване на производството в рамките на шест месеца от окончателното решение. Основание за това може да бъде, че съдилищата са допуснали сериозни грешки при прилагането на материалното право или процесуалните правила, или наложили явно несъразмерна присъда. 

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ ПО ЧЛ 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

27.  Жалбоподателят се оплаква, че осъждането и наказанието му нарушават неговото право на свободно изразяване на мнение. Той се позовава на чл. 10 от Конвенцията, който в относимите си части гласи следното:

„1.  Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. ...

2.  Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”

A.  Становища на страните

28.  Правителството твърди, че производството за клевета срещу жалбоподателя е образувано по инициатива на пострадалия от престъплението, не от органите на прокуратурата. Последвалата осъдителна присъда на жалбоподателя е имала за цел да защити доброто име и правата на засегнатия от неговите твърдения съдия. Основавала се е на достатъчно ясен закон и не е била несъразмерна. Жалбоподателят неведнъж е участвал като страна в съдебни производства, а обидните му твърдения по отношение на съдията, който води неговото дело, са се отразили не само на доброто име на самия съдия, но и на доброто име на съдебната система като цяло. Жалбоподателят е направил въпросните твърдения умишлено и без да са подкрепени с достатъчно доказателства. Националните съдилища са взели предвид всичко това и са наложили съразмерна санкция, като след обжалване са намалили размера на дължимата глоба. В първоначалното наказателно производство жалбоподателят е имал възможност да защити правата си, без да прибягва до обидни твърдения.

29.  Жалбоподателят твърди, че съдилищата се опитват да „го ликвидират психически и физически“, по-конкретно като отсъждат в полза на съдията, завел срещу него производство за клевета.

Б.  Преценката на Съда

1.  Допустимост

30.  Жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно тя е допустима.

2.  По същество

31.  Осъждането и присъдата на жалбоподателя (вж. параграфи 12 и 14 по-горе) представляват „намеса“ под формата на „наказание“ в неговото право на свобода на изразяването на мнение съгласно чл. 10 от Конвенцията. Такава намеса е съвместима с чл. 10 единствено, ако е „предвидена от закона“ и е „необходима в едно демократично общество“ за някоя от целите, изложени във втория параграф на въпросния член.

32.  Съдът отбелязва, че намесата има правно основание – чл. 147 и 148 §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 20 и 21 по-горе), както и че законът е бил достъпен. Единственият въпрос, който поражда трудности, е дали жалбоподателят е можел да предвиди в разумна за конкретните обстоятелства степен, че може да бъде осъден за клевета във връзка с писменото становище, което е подал при обжалване на присъдата си. 

33.  В предходен случай, свързан с твърдения на журналист във вестникарска статия, Съдът приема, че чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс е достатъчно ясен (вж. Касабова срещу България, № 22385/03, § 52, 19 април 2011 г.). Разглежданата ситуация обаче е съвсем различна. Тази разпоредба третира като закононарушение „разпространението“ на обидни твърдения (вж. параграф 20 по-горе). Изглежда, че според съдебната практика на бившия Върховен съд и настоящия Върховен касационен съд твърдения, изразени в жалби или клетвени показания пред органите на властта не могат да се считат за „разпространяване“, тъй като техните автори не целят да навредят на доброто име на засегнатите лица, а да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ от страна на властите (вж. параграф 23 по-горе). Следователно подлежи на съмнение дали жалбоподателят е можел да предвиди, че включвайки оспорваното твърдение в своята жалба срещу наложените му осъждане и присъда, нарушава чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс (вж., според случая,  Siryk v. Ukraine, № 6428/07, §§ 36-38, 31 март 2011 г.).

34.  Приложимите процесуални правила не са позволили присъдата на жалбоподателя да стигне до Върховния касационен съд, който да се произнесе относно начина, по който чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс е бил приложен в конкретните обстоятелства (вж. параграфи 25 и 26 по-горе). Съдът, от своя страна, не смята, че трябва да се произнесе по този въпрос, тъй като при всички положения не счита, че намесата е била „необходима в едно демократично общество“, по следните причини. 

35.   Намесата може да се приеме като опит за защита на доброто име на съдията, срещу когото е било насочено твърдението на жалбоподателя, както и за поддържане на авторитета на съдебната система, следователно и като преследваща законови цели.

36.  Най-важният въпрос е дали намесата е била „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели. За да отговори на този въпрос, Съдът трябва да определи дали намесата е била съразмерна, като се има предвид свободата на преценка на националните органи в тази област (вж., наред с много други, Cumpǎnǎ and Mazǎre v. Romania [GC], № 33348/96, §§ 88-91, ЕСПЧ 2004-XI). 

37.  Основните принципи ръководещи тази преценка неотдавна бяха потвърдени отново в Morice v. France ([GC], № 29369/10, § 124, 23 април 2015 г.):

„(i)  Свободата на изразяване на мнение е сред най-важните основи на демократичното общество и едно от основните условия както за неговия прогрес, така и за себереализацията на всеки индивид. Съгласно чл. 10 § 2, това право е приложимо не само към до „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или се считат за безобидни или незначителни, но и към твърдения, които обиждат, шокират или внасят смут. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на възгледите, без които не би могло да съществува „демократично общество“. Както е посочено в чл. 10, тази свобода подлежи на изключения, които ... трябва да се тълкуват стриктно, а нуждата от ограничения трябва да бъде убедително установена ...  

(ii)  По смисъла на чл. 10 § 2 прилагателното „необходим“ предполага наличие на „належаща обществена нужда“. Високодоговарящите страни разполагат с известна свобода на преценка по въпроса дали съществува такава нужда, но това върви ръка за ръка с контрол от страна на Европейския съюз, който обхваща както законодателството, така и прилагащите го решения, дори онези от тях, които се взимат от независим съд. Следователно, Съдът има правомощията да се произнася като най-висша инстанция по въпроса дали конкретно „ограничение“ е съвместимо със свободата на изразяване на мнение, защитена в чл. 10. 

(iii)  В изпълнение на контролните си функции, Съдът няма за задача да заема мястото на компетентните национални власти, а по-скоро да преразгледа съгласно чл. 10 решенията, които те са взели по силата на своите правомощия за преценка. Това не означава, че контролът се ограничава до установяването дали държавата-ответник е упражнила правото си на преценка разумно, внимателно и добросъвестно; Съдът трябва да разгледа оспорваната намеса в светлината на цялостния случай, да определи дали е била „съразмерна на преследваната законова цел“ и дали причините, изтъкнати от държавните органи с цел да я оправдаят, са „относими и достатъчни“ ... Правейки това Съдът трябва да се увери, че националните органи са приложили стандарти, които отговарят на заложените в чл. 10 принципи и освен това, че са основали решението си на приемлива оценка на относимите факти ...“

38.  Съдът разглежда случаи, свързани с обидни твърдения срещу съдии или прокурори,  които са направени от непредставлявани страни в хода на или във връзка със съдебни производства (вж. Lešník v. Slovakia, № 35640/97, EСПЧ 2003-IV (прокурор); Skałka v. Poland, № 43425/98, 27 май 2003 г. (съдия); Saday v. Turkey, № 32458/96, 30 март 2006 г. (съдии); Bezymyannyy v. Russia, № 10941/03, 8 април 2010 г. (съдия); и Łopuch v. Poland, № 43587/09, 24 юли 2012 г. (съдия)). Съдът също е разглежда и случаи, засягащи обидни твърдения срещу съдии, прокурори, вещи лица или полицейски служители, направени от защитата в хода на съдебно производство (вж. Nikula v. Finland, № 31611/96, ЕСПЧ 2002-II (прокурор); Steur v. the Netherlands, № 39657/98, ЕСПЧ 2003-XI (полицейски служител); Kyprianou v. Cyprus [ГО], № 73797/01, ЕСПЧ 2005-XIII (съдии); Schmidt v. Austria, № 513/05, 17 юли 2008 г. (прокурор); и Fuchs v. Germany (решение), № 29222/11, 27 януари 2015 г. (вещо лице)). Както в тези случаи, така и по настоящото дело Съдът ще разгледа пропорционалността на намесата в правата на жалбоподателя, като обърне внимание на естеството и конкретния начин, по който твърдението е било комуникирано, контекста, в който е било направено, степента, в която е засегнало съдията, както и тежестта на наказанието, наложено на жалбоподателя.

39.  Правейки това Съдът по-конкретно ще вземе под внимание факта, че дейността на съдилищата, чиято роля е да гарантират правосъдие и имат основна роля в една държава, управлявана от върховенството на закона, изисква обществено доверие и поради това следва да бъдат защитени от неоснователни нападки. Макар, че съдилищата подлежат на критика и контрол, и макар страните в съдебните производства да имат право да коментират правораздаването, защитавайки правата си, критиките не трябва да надхвърлят определени граници. По-конкретно, трябва да се прави ясно разграничение между критика и обида (вж. Łopuch, цитирано по-горе, § 61, с допълнителни препратки).

40.  Тъй като твърденията, за които жалбоподателят е осъден, са изразени в жалба срещу получените от него осъждане и присъда в предходно дело (вж. параграф 7 по-горе),  в настоящата оценка особена тежест трябва да се отдаде на следния фактор: наказанията, наложени във връзка с твърдения, изразени от обвиняемия или неговия адвокат в хода на наказателно производство, също могат да засегнат и правото на справедлив процес, като разколебаят обвиняемия и неговия адвокат да използват активна защита. Докато правото на свободно изразяване на мнение на обвиняем или неговия адвокат, във връзка с такива твърдения, да не е неограничено, то равнопоставеността и справедливостта като цяло предполагат свободна и дори по-силна размяна на аргументи между страните по делото (вж. Nikula, § 49; Steur, § 44; и Kyprianou, § 175, цитирани по-горе).

41.  В случая на жалбоподателя едва ли може да се твърди, че използваните от него думи представляват по-скоро обида, отколкото критика (вж. параграф 7 по-горе). Освен това,  обвинението на жалбоподателя, вместо да бъде общо, то е насочено към представянето на съдията в производството срещу него. Жалбоподателят посочва фактическата основа за своите резерви относно безпристрастността на съдията. Впоследствие тези опасения са напълно потвърдени от апелативния съд, който намира, че съдията е демонстрирал недопустимо пристрастие и е трябвало да направи самоотвод (вж. параграф 10 по-горе). Съдилищата, които са разглеждали делото за клевета, не коментират този въпрос (вж. параграфи 12 и 14 по-горе).

42.  Твърдението на жалбоподателя, изразено в писмена жалба срещу получените от него осъждане и присъда, не е правено обществено достояние по никакъв начин. Следователно не представлява сериозна заплаха за авторитета и доброто име на съдията. Нито може да се твърди, че  е могло да се отрази сериозно върху професионалната репутация на съдията, да отнеме от времето и ресурсите му или да доведе до дисциплинарни или други наказания спрямо него.

43.  В този контекст трябва да се отбележи и че жалбоподателят не е адвокат. Адвокатите имат специални „задължения и отговорности“ в упражняването на правото си на свободно изказване на мнение (вж. Nikula, § 45; Steur, § 37; Fuchs, § 39; и Morice, §§ 132-39, цитирани по-горе). Не може да се очаква непредставляваните страни по делото да следват същия стандарт на поведение и трябва по принцип да имат възможност да се защитават по делото без риск от наказателни санкции, дори и твърденията им да се окажат необосновани. Наказателните съдилища обикновено разполагат с други средства, посредством които да се справят с явно неверни или обидни твърдения, изразени в писмени становища, или със смущаващо поведение в съдебната зала от страна на обвиняемия (вж. Nikula, цитирано по-горе, § 53).

44.  Въпреки това жалбоподателят е трябвало да понесе сериозни последици за своите твърдения. Наложени са му наказателна присъда и съществена глоба, която дори след като е намалена от апелативния съд, възлиза на 2500 лв. (1278 евро) (вж. параграф 14 по-горе). Съдът счита, че наложените мерки са възпрели жалбоподателя да оспори присъдата, като постави под съмнение безпристрастността на съдията, който я е произнесъл.

45.  С оглед на описаните по-горе съображения Съдът заключва, че присъдата за клевета на жалбоподателя представлява несъразмерна намеса в правото му на свободно изразяване на мнение и следователно не е „необходима в демократично общество“. Съобразно с това е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията. 

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

46.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Обезщетение за вреди

47.  Жалбоподателят претендира 50 000 евро имуществени вреди и 50 000 евро неимуществени вреди.

48.  Правителството счита това искане за прекомерно и несъразмерно със сумите, присъждани от Съда в подобни предходни случаи. Според Правителството установяването на нарушение би било достатъчно справедливо обезщетение за претърпените от жалбоподателя вреди. 

49.  Установяването на нарушение на чл. 10 от Конвенцията се основава на факта, че жалбоподателят е бил подведен под наказателна отговорност за това, че е изразил твърдението си. Следователно, по принцип, той има право да му бъдат възстановени сумите, които е платил за глоби и разходи в резултат на издадените решения срещу него (вж., сред други решения, Lingens v. Austria, 8 юли 1986 г., § 50, Серия A № 103; Bladet Tromsø and Stensaas v. Norway [GC], № 21980/93, §§ 75 и 77, ЕСПЧ 1999-III; и Axel Springer AG v. Germany [GC], № 39954/08, §§ 113 и 115, 7 февруари 2012 г.). Жалбоподателят обаче не представя доказателства за това, че действително е платил въпросните суми. Следователно няма причина да му бъде присъдено обезщетение в това отношение (вж. Erdoğdu and İnce v. Turkey [GC], № 25067/94 и 25068/94, § 64, ЕСПЧ 1999-IV; Йорданова и Цонев срещу България, № 5126/05, § 78, 2 октомври 2012 г.; и Couderc and Hachette Filipacchi Associés v. France [GC], № 40454/07, § 157, 10 ноември 2015 г.).

50.  От друга страна, жалбоподателят несъмнено е претърпял неимуществени вреди вследствие на решенията, които са го подвели под наказателна отговорност за това, че е упражнил правото си на свобода на изразяване на мнение. Произнасяйки се по справедливост, както се изисква съгласно чл. 41 от Конвенцията, Съдът му присъжда обезщетение от 3500 евро, както и всички данъци, които биха могли да бъдат наложени.

Б.  Разходи и разноски

51.  Първоначално жалбоподателят няма претенции по тази точка. В края на доброволното си становище, подадено на 28 април 2014 г., което председателят на отделението отказва да добави към преписката по делото, жалбоподателят претендира 1500 евро за направени разходи и разноски. Не представя документи в подкрепа на тази претенция.

52.  В този случай, не е необходимо да се реши дали претенциите на жалбоподателя, макар и изразени в недопуснато до преписката по делото доброволно становище, са изразени по законов ред. Дори да се приеме, че случаят е такъв, искът не е подкрепен с документи и следва да се отхвърли.

В.  Лихва за забава

53.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява останалата част от жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията;

3.  Приема,

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месецасчитано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, 3500 евро (три хиляди и петстотин евро), както и всякакви данъци, които могат да бъдат наложени по отношение на неимуществени вреди. Сумата трябва да се конвертира във валутата на държавата-ответник по курса към датата на плащането;

(б)  че считано от изтичането на гореспоменатите три месеца до разплащането, по горните суми следва да се дължи проста лихва в размер, равен на лихвения процент по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 12 юли 2016 г. в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
секретар на отделението                                                      Председател

Дата на постановяване: 12.7.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-164670