Номер на жалба: 38840/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 6-1) Състезателен процес, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Гюлева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Шифра О’Лири (Síofra O’Leary),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 10 май 2016 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 38840/08) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от българска гражданка, г-жа Валентина Атанасова Гюлева („жалбоподателката”), на 6 август 2008 г. 

2.  Жалбоподателката е представлявана от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателката твърди, по-конкретно, че нейните права по чл. 6 § 1 от Конвенцията са нарушени, поради това, че тя не е уведомена за няколко граждански производства, заведени срещу нея, и не е имала възможност да се защити в рамките на тези производства.

4.  На 16 март 2015 г.  Правителството е информирано за жалбата.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателката е родена през 1947 г. и живее в Пловдив.

6.  Между 1992 г. и 2000 г. жалбоподателката е свързана с производства, засягащи реституцията на жилище, което тя и нейното семейство обитавали. Жилището, което родителите на жалбоподателката закупуват от държавата през 1968 г., става собственост на държавата по силата на национализацията през 1947 г. и няколко години след това, и според реституционното законодателство, прието в началото на 1990-те години, при определени обстоятелства дори имоти, които междувременно са продадени на частни лица, могат да бъдат предмет на реституция. В края на разглежданото производство съдилищата констатират, че по силата на реституционното законодателство, собствениците преди национализацията са реалните собственици на жилището. Тези производства са предмет на първата жалба, подадена от жалбоподателката пред Съда, във връзка с която Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, както и нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, поради продължителността на съдебните производства (вж. Гюлева и други срещу България, № 76963/01, 25 юни 2009 г.).

7.  На 1 февруари 2002 г. лицата, възстановени за собственици на жилището, което е предмет на спора (собствениците преди национализацията), го продават на г-н и г-жа П. Скоро след това, г-н и г-жа П. завеждат rei vindicatio иск срещу жалбоподателката, която по това време все още живее в жилището. Техният иск е приет на първа инстанция от Пловдивски районен съд на 24 октомври 2002 г. Въпреки че rei vindicatio  иск след това е предмет на обжалване, жалбоподателката освобождава жилището на 10 януари 2003 г. Тя се премества да живее в къща, която притежава в село Храбрино, където на 4 февруари 2003 г. променя адресната си регистрация.

8.  На 4 май 2005 г. г-н и г-жа П. предявяват друг иск за неоснователно обогатяване срещу жалбоподателката, като заявяват, че тя няма валидно правно основание да живее в жилището им в периода между 1 февруари 2002 г. и 10 януари 2003 г., и търсят обезщетение.

9.  На 16 май 2005 г. Пловдивски районен съд издава призовка, с която уведомява жалбоподателката за предявения срещу нея иск и за датата на първото съдебно заседание. Призовката е изпратена до кмета на Храбрино, за да бъде предадена на жалбоподателката. Въпреки това, в писмо до Районния съд от 16 юни 2005 г., кметът връща призовката обратно, като заявява, че „такова  лице не е регистрирано” да живее в селото. 

10.  На 8 юли 2005 г., по искане на г-н и г-жа П., Пловдивската областна дирекция на Министерство на вътрешните работи издава справка, която потвърждава, че последната обявена адресна регистрация на жалбоподателката е в село Храбрино. 

11.  Без да прави допълнителни опити да открие местонахождението на жалбоподателката, на 26 август 2005 г. Пловдивски районен съд, стигайки до извода, че жалбоподателката е с „неизвестен адрес”, публикува уведомление относно производството за неоснователно обогатяване в Държавен вестник (чл. 50 § 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., вж. параграф 18  по-долу in fine).

12.  Районният съд назначава ex officio адвокат, който да представлява жалбоподателката, на когото се връчват всички  последващи документи и уведомления. Според жалбоподателката, адвокатът не е защитил адекватно интересите й в производството, защото не прави опит да се свърже с жалбоподателката, да обжалва решението на Пловдивски районен съд, което е стандартната практика, да направи доказателствени искания или да оспори по съдържателен начин доводите на ищците, включително като повдигне обоснованото според жалбоподателката възражение, че част от исковите претенции срещу нея са погасени по давност

13.  На 6 април 2006 г. Пловдивски районен съд постановява решение, което приема иска срещу жалбоподателката, и нарежда тя да заплати на г-н и г-жа П. 3 573 български лева, плюс лихви.    

14.  След обжалване от страна на г-н и г-жа П., с решение от 10 юли 2006 г., което е и окончателно, Пловдивски районен съд нарежда жалбоподателкта да заплати на ищците допълнителната сума от 1 006,21 лева.

15.  Жалбоподателката научава за производството и за решенията срещу нея на 22 февруари 2008 г., когато получава известие от съдебен изпълнител да заплати дължимите суми.

16.  Жалбоподателката изтъква няколко допълнителни факта. През 2004 г. тя е назначена като съдебен заседател в Пловдивски районен съд за периода между 2005 г. и 2009 г., като получава уведомленията за съдебните заседания, на които се налага да присъства, на друг адрес, който е предоставила на властите (адреса на брат й в Пловдив). На същия адрес, през 2007 г. и 2008 г., тя получава две призовки, свързани с друго неконкретизирано производство, заведено срещу нея от г-н и г-жа П. На същия адрес, през февруари 2008 г., тя получава и известието от съдебния изпълнител, споменато в предходния параграф. Жалбоподателката е добре позната учителка по пиано в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в гр. Пловдив и властите са имали възможност  да се сдобият с информация за работното й място.  

17.  През месеците след февруари 2008 г. жалбоподателката заплаща изцяло дължимите от нея суми. Общата изплатена сума, която включва присъденото обезщетение на г-н и г-жа П., начислените лихви и съответните разходи и разноски, е в размер на 8 767,07 лева (равностойност на 4 473 евро).

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Връчване на призовка

18.  По времето на разглеждане на делото, връчването на призовка се извършва според разпоредбите на чл. 41 до 52 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., в сила до 1 март 2008 г. Призовките, като правило, се доставят от съдебни служители или, когато е уместно, чрез съответната община или кметство (чл. 41 §§ 1 и 2). Възможно е да бъдат изпратени и по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка (чл. 41 § 3). Призовките могат и да се връчват на местоработата на лицето (чл. 49). Като последна мярка, в случаите, в които, inter alia, адресът на лицето е неизвестен, то може да бъде призовано чрез уведомление, публикувано в Държавен вестник, по силата на чл.  50 § 1 от Гражданския процесуален кодекс, който гласи:  

„Ако при завеждане на делото постоянният адрес на ответника е неизвестен или ако в продължение на един месец ответникът не може да бъде призован на постоянния му адрес и отсъствието му се удостоверява с подпис върху призовката поне на един свидетел, като връчителят отбелязва трите имена и адреса му, той се призовава чрез публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник”, направена най-малко един месец преди заседанието. Съдът разрешава призоваването да стане по този ред, след като се удостовери, чрез справка в съответната адресна служба или по друг начин, че постоянният адрес на ответника е действително неизвестен.”       

Б.  Ново разглеждане на граждански дела и съответни срокове

19.  Чл. 231 § 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. гласи, че заинтересованите страни могат да искат отмяна на влязло в сила решение и ново разглеждане на тяхното дело в случаите, в които, inter alia, те са лишени от възможността да участват в делото в следствие нарушаване на съответните правила, или когато е назначен да ги представлява определен от съда представител, въпреки че адресът им не е неизвестен. Подобни разпоредби се съдържат и в чл. 303 § 1 (5) и (6) от новия Граждански процесуален кодекс, приет през 2007 г. и влязъл в сила от 1 март 2008 г.

20.  В съответствие с чл. 232 § 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., всяка заинтересована страна, която възнамерява да поиска ново разглеждане на нейното дело на базата на посочените по-горе основания, може да го направи в 3-месечен срок от узнаване на решението, което оспорва, но не по-късно от една година след влизане на решението в сила. Същата разпоредба първоначално се съдържа в чл. 305 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г.         

21.  На 30 май 2008 г. в Държавен вестник е публикувано изменение на чл. 305 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. Разпоредбата, че ново разглеждане на дело може да бъде поискано само в срок от една година от влизането в сила на оспорваното решение, е отменена и единственото изискване, което остава в сила, е, че заинтересованата страна следва да подаде молба за ново разглеждане на делото в срок от три месеца от узнаването за това решение.

22.  Вследствие на това изменение, когато се разглеждат молби за ново разглеждане във връзка с решения, влезли в сила в съответствие с разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., в случаи, в които крайният срок от една година след влизането на решението в сила е изтекъл, но тримесечният срок от момента, в който заинтересованата страна е била уведомена за него, не е, Върховният касационен съд постановява, в някои случаи, че страните вече нямат право да искат ново разглеждане (Определение № 8 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 1418/10 г. на І г. о., Определение № 171 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 3668/13 г. на ІV г. о.), а в други случаи те все още могат да го направят, въпреки изтичането на повече от една година (Решение № 374 от 03.10.2011 г. по гр. д. № 1356/10 г. на ІV г. о., Решение № 114 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 598/11 г. на ІV г. о.). Поради различната съдебна практика, въпросът е повдигнат пред пленарно заседание на Върховния касационен съд за взимане на тълкувателно решение. 

23.  Чл. 303 § 1 (7) от Гражданският процесуален кодекс от 2007 г. гласи, че заинтересованата страна може да поиска ново разглеждане на дело, за което „Европейския съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на [Конвенцията]” и „новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението”.

В.  Отговорност на органите за вреди, причинени на граждани

24.  Чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („ЗОДОВ”) гласи, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Чл. 2 от същия Закон предвижда отговорност на съдилищата в конкретни случаи, които са най-вече в рамките на наказателното производство и не включват неосъществено връчване на призовка.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

25.  Жалбоподателката се оплаква на основание чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията относно това, че не е била надлежно уведомена за производството срещу нея и не е имала възможност да участва в него. В допълнение, след като се е запознала с решенията срещу нея, тя не е могла да поиска ново разглеждане на делото, поради изтичането на времевия срок. Тя също така се оплаква на основание чл. 1 от Протокол № 1, че е била задължена да плати значителна сума в резултат от производството, в което не е имала възможност да участва.

26.  Съдът е на мнение, че е достатъчно да бъдат разгледани оплакванията по чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, които, доколкото е приложимо, гласят:

Чл. 6 § 1

„При решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... всеки има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от ... съд ...” 

Чл. 1 от Протокол № 1

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се възползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.    

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”  

A.  Допустимост

1.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

27.  Правителството твърди, че жалбоподателката не е изчерпала наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като тя не е предявила иск за вреди, съгласно чл. 1 ЗОДОВ (вж. параграф 24 по-горе), срещу кмета на Храбрино, който погрешно  е информирал Пловдивски районен съд, че тя няма адресна регистрация в селото.

28.  Жалбоподателката изтъква, че Правителството не представя каквито и да е решения или постановления на националните съдилища, които да показват, че мярката, която то предлага, може да има успех. Тя твърди, че не кметът, а Пловдивски районен съд е отговорен за връчването на призовката, както и че кметът не може да бъде подведен под отговорност за това, че не е могъл да я уведоми лично за заведените срещу нея искове. На последно място, жалбоподателката посочва, че съдилищата не могат да бъдат подведени под отговорност по ЗОДОВ за неосъществено връчване на призовка.

29.  Съдът отбелязва, че в действителност Пловдивски районен съд е отговорен за призоваването на жалбоподателката и уведомяването й за заведеното производството срещу нея. И по-конкретно, той е органът, който оценява ситуацията, след като получава писмото от кмета на Храбрино, което информира, че жалбоподателката не живее в селото, и решава, че е необходимо да се прибегне до призоваване на жалбоподателката чрез Държавен вестник (вж. параграфи 9 и 11 по-горе). По този начин Съдът не е убеден, че кметът на Храбрино, който участва само в един етап от връчването на призовката, носи толкова голяма пряка отговорност за  това, че жалбоподателката не е  призована, за да му бъде потърсена отговорност по ЗОДОВ. Съдът също така отбелязва, че Правителството не представя никакви конкретни доводи в това отношение, като се има предвид, че по принцип тяхно задължение е да убедят Съда, че средството за защита, посочено от тях, е достъпно и ефективно (вж., например, Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 76, ЕСПЧ 1999-V).

30.  Поради това Съдът счита, че жалбоподателката не е пропуснала да използва средство за защита, което да е доказано от Правителството като ефективно и подходящо, предвид обстоятелствата. На това основание той отхвърля възражението на Правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита. 

2.  Заключение по отношение на допустимостта

31.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима и на други основания. Следователно следва да бъде обявена за допустима.

Б.  Основателност

1.  Чл. 6 § 1

(a)  Становища на страните

32.  Правителството твърди, че Пловдивски районен съд е направил всичко необходимо, за да призове лично жалбоподателката. Без да навлиза в подробности и позовавайки се на разпоредбите на чл. 303 и чл. 305 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. (вж. параграфи 19 – 21 по-горе), то също така твърди, че е било възможно жалбоподателката да поиска ново разглеждане на делото.

33.  Жалбоподателката не е съгласна. Тя твърди, по-конкретно, че не е имала възможност да поиска ново разглеждане на делото. Тя е научила за производството, заведено срещу нея, на 22 февруари 2008 г., повече от една година след датата на окончателното решение по това производство – 10 юли 2006 г. – и поради това не е имала възможност да подаде молба за ново разглеждане на делото, съгласно Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. Що се отнася до новия Граждански процесуален кодекс, в сила от 1 март 2008 г., той също първоначално гласи, че всяка молба за ново разглеждане на делото трябва да бъде подадена в срок от една година от влизане в сила на окончателното решение. Към момента, в който това изискване е отменено на 30 май 2008 г., тримесечният период, считан от датата, на която жалбоподателката е узнала за решението от 10 юли 2006 г., също е бил изтекъл.

(б)  Преценка на Съда

34.  В самото начало Съдът отбелязва, че няма спор относно факта, че жалбоподателката не е знаела за производството за неоснователно обогатяване, заведено срещу нея, по време на разглеждането му, и е узнала за него на 22 февруари 2008 г., когато с нея се свързва съдебният изпълнител.

35.  Съдът отново подчертава, че възможността на страните да вземат участие в производство зависи като цяло от целите и смисъла на чл. 6 от Конвенцията. Член 6 § 1 не предвижда конкретна форма за връчване на документи (вж. Bogonos v. Russia (решение), № 68798/01, 5 февруари 2004 г.). Въпреки това, общото разбиране за справедлив процес, което включва също и основния принцип, че производствата трябва да се провеждат в присъствието на двете страни (вж. Ruiz-Mateos v. Spain, 23 юни 1993 г., § 63, Серия A № 262), изисква всички страни, участващи в граждански производства, да имат възможността да бъдат запознати, както и да могат да коментират подадените становища или доказателства, с цел да повлияят решението на съда (вж. Lobo Machado v. Portugal, 20 февруари 1996 г., § 31, Доклади 1996‑I). Преди всичко това предполага, че лицето, срещу което е образувано производството, следва да бъде информирано за него (вж. Dilipak and Karakaya v. Turkey, № 7942/05 и 24838/05, § 77, 4 март 2014 г.). Ако съдебните документи, включително призовки, не са връчени лично, ответникът може да бъде възпрепятстван от възможността да се защити по време на производството (вж. Aždajić v. Slovenia, № 71872/12, § 48, 8 октомври 2015 г.).

36.  Нито формулировката, нито смисълът на чл. 6 от Конвенцията не възпрепятстват дадено лице да се откаже, по негова или нейна собствена воля, от гаранциите за един справедлив процес. Въпреки това, един такъв отказ трябва да бъде направен по недвусмислен начин, а също и да съдържа минималните гаранции, съобразени с неговото значение (вж., наред с други, Hermi v. Italy [GC], № 18114/02, § 73, ЕСПЧ 2006‑XII).

37.  В много дела, свързани с оплаквания относно справедливостта на наказателното производство, Съдът приема, че макар и производствата, проведени в отсъствието на обвиняемия, да не са сами по себе си несъвместими с чл. 6 от Конвенцията, неуважение на правото на справедлив процес все пак е възможно да възникне, когато лицето, осъдено in absentia, впоследствие не е в състояние да получи от съда, който го е изслушал, ново решение по основателността на обвинението както по отношение на закона, така и фактически, когато не е установено, че това лице се е отказало от правото си  да се яви и да защитава себе си (вж., например, Colozza v. Italy, 12 февруари 1985 г., § 29, Серия A № 89; Sejdovic v. Italy [GC], № 56581/00, § 82, ЕСПЧ 2006‑II; и Кунов срещу България, № 24379/02, § 42, 23 май 2006 г.).

38.  В две скорошни дела, Dilipak and Karakaya и Aždajić (и двете цитирани по-горе), Съдът прилага същия подход по отношение на жалби, отнасящи се до граждански производства. Той постановява, че в дела, като настоящото, в които гражданските производства са проведени без жалбоподателите да са информирани за тях, Съдът проверява: (i) дали властите са положили необходимите усилия за да информират жалбоподателите по делото, както и дали може да се счита, че жалбоподателите са се отказали от правото си да се явят пред съда и да се защитят; и (ii) дали националното законодателство е предоставило на жалбоподателите подходящите средства за осигуряване на ново разглеждане с изслушване на двете страни, след като са узнали за задочно взетото решение срещу тях (вж. Dilipak and Karakaya, § 80, и Aždajić, § 53).

39.  Дори ако страните в производството показват липсва на полагане на достатъчно усилия, Съдът приема, че последствията, приписвани на поведението им от националните съдилища, трябва да бъдат съизмерими със сериозността на техните пропуски, както и да се вземе предвид ръководният принцип за справедлив процес (вж. Aždajić, цитирано по-горе, § 71).

40.  В настоящото дело, Пловдивски районен съд прави опит да призове жалбоподателката чрез кмета на селото, в което тя живее, възможност, изрично предоставена от приложимите разпоредби на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. (вж. параграфи 9 и 18 по-горе). Въпреки това, кметът не успява да връчи призовката на жалбоподателката и невярно заявява, че тя не е регистрирана по адрес в това село (вж. параграфи 9 и 29 по-горе). След като полицията потвърждава, че жалбоподателката не е заявила при тях друг адрес (вж. параграф 10 по-горе), Пловдивски районен съд заключва, че нейният адрес е неизвестен и прибягва към публикуване на уведомлението за производството в Държавен вестник (вж. параграф 11 по-горе).

41.  Съдът не е убеден, че преди да пристъпи към публикуване на уведомлението в Държавeн вестник, Пловдивски районен съд полага необходимите усилия, за да информира жалбоподателката за заведеното срещу нея производство. На първо място, местният съд може да се опита да връчи призовката на жалбоподателката на нейното работно място, на адрес, който може да бъде известен на съда, което е възможност, предвидена съгласно националното законодателство (вж. параграфи 16 и 18 по-горе), или на адреса на нейния брат, който е използван за връчване на други документи на жалбоподателката и е известен на съда още от 2004 г. (вж. параграф 16 по-горе). Съдът не е направил и това. Нито се е опитал да разреши противоречието между твърдението на кмета и информацията, подадена от полицията, относно адресната регистрация на жалбоподателката, като изрично поиска от кмета да обясни това явно противоречие. На второ място, жалбоподателката твърди, че назначаването на ex officioадвокат не е ефективно, предвид обстоятелствата по делото (вж. параграф 12 по-горе); което е критика, която Правителството не оспорва. На последно място, що се отнася до публикуването на призовката в Държавен вестник, Съдът и преди е обръщал внимание на факта, че такива уведомления могат, при определени обстоятелства, да имат негативни последици за лицата, свързани с тях (вж. Dilipak and Karakaya, цитирано по-горе, § 83). Властите  трябва да предприемат други начини, предоставени от Гражданския процесуален кодекс, преди да използват този метод на уведомяване.

42.  В допълнение, Съдът не може да заключи, че жалбоподателката се е отказала от правото си да участва в производството и да получи справедлив съдебен процес, тъй като основна предпоставка за това би било тя да е знаела за съществуването на въпросното право и следователно да е знаела за съответното производство (вж. Dilipak and Karakaya, §§ 87 и 106, и Aždajić, § 58, и двете цитирани по-горе).

43.  Поради това, Съдът трябва да разгледа въпроса дали вътрешното право е предоставило на жалбоподателката възможността нейното дело да бъде разгледано отново, след като тя е узнала за решението, взето срещу нея (вж. параграф 38 по-горе).

44.  В това отношение, Съдът отбелязва, че чл. 231 § 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., в сила до 1 март 2008 г., предвижда, че страни, които са неправомерно лишени от възможността да участват в дадено производство, или когато е назначен представител, определен от съда, да ги представлява, въпреки, че техният адрес не е неизвестен, могат да подадат молба за отмяна на оспорваното решение и за ново разглеждане на делото. Подобни възможности са предвидени и в чл. 303 § 1 от новия Граждански процесуален кодекс, в сила от 1 март 2008 г. (вж. параграф 19 по-горе).

45.  Въпреки това, дори ако тези разпоредби по принцип биха могли да предложат адекватно обезщетение на лице, срещу което е постановена присъда задочно, те няма да са валидни в случая на жалбоподателка. Когато жалбоподателката научава на 22 февруари 2008 г. за окончателното решение по делото й, издадено на 10 юли 2006 г. (вж. параграфи 14-15 по-горе), вече е изминала повече от една година. По това време, приложимото национално законодателство предвижда, че ново разглеждане може да бъде поискано единствено в срок от една година след влизане в сила на оспорваното съдебно решение  (вж. параграф 20 по-горе). В допълнение, чл. 232 § 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. и чл. 305 от същия кодекс от 2007 г., както е формулирано първоначално, изискват заинтересованата страна, която иска ново разглеждане, да направи това в срок от три месеца от узнаване на решението, което ще бъде оспорвано (пак там). Съдът отбелязва различната съдебна практика на Върховния касационен съд относно това дали дадена заинтересована страна все още може да поиска ново разглеждане, съгласно Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., когато, както е и в настоящия случай, дадено решение е влязло в сила съгласно разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. и е изтекла една година откакто то е влязло в сила (вж. параграф 22 по-горе).

46.  Във всички случаи, въпреки че ограничението от една година е отменено на 30 май 2008 г. (вж. параграф 21 по-горе), повече от три месеца  са изминали до този момент, тъй като жалбоподателката научава за решението на 10 юли 2006 г. Поради това, Съдът приема, че жалбоподателката не е имала възможност да поиска ново разглеждане на делото й. Правителството, при все че се позовава главно на чл. 303 и чл. 305 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. (вж. параграф 32 по-горе), не обяснява защо смята за възможно жалбоподателката да прибегне до процедура за ново разглеждане, предвидена в него, с оглед на сроковете, посочени по-горе. На последно място, Правителството не посочва съществуването на каквато и да е друга възможност жалбоподателката да получи ново разглеждане на делото й.

47.  Съответно Съдът заключва, че жалбоподателката не е разполагала с подходящи средства за осигуряване на ново разглеждане с изслушване на двете страни, след като е научила за решението срещу нея.

48.  С оглед на съображенията по-горе, Съдът заключва, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.  

2.  Чл. 1 от Протокол №1

49.  Жалбоподателката също така се оплаква, че в резултат на решенията, постановени в нейно отсъствие, тя е осъдена да заплати значителна сума (вж. параграф 25 по-горе).

50.  Взимайки предвид заключенията си по-горе съгласно чл. 6 § 1 относно факта, че задължението на жалбоподателката да заплати въпросната сума произтича директно от съдебните решения, постановени в хода на производството, проведено в нейно отсъствие, както и заключението си по-долу (вж. параграф 55), че най-подходящото обезщетение за жалбоподателката би било да се поиска ново разглеждане на гражданското производство, Съдът е на мнение, че не е налице отделен въпрос съгласно чл. 1 от Протокол № 1 (вж., един приблизително сходен случай, в Петко Петков срещу България, № 2834/06, § 38, 19 февруари 2013 г.).

II.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

51.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”   

A.  Обезщетение за имуществени вреди

52.  По отношение на имуществените вреди, жалбоподателката претендира сумата, платена от нея въз основа на решенията, постановени в нейно отсъствие, а именно присъденото обезщетение на г-н и г-жа П., начислените лихви и съответните разходи, равняваща се на 8 767,07 лева, равностойност на 4 473 евро (вж. параграф 17 по-горе). Тя претендира и отделно 4 793,96 лева, равностойност на 2 446 евро, за разходите и лихвите, платени от нея за банков кредит, който е трябвало да ползва, за да бъде изплатена посочената по-горе сума.

53.  Правителството оспорва претенцията за разходите по банковия кредит на жалбоподателката, като твърди, че те не са свързани с нарушение на Конвенцията.

54.  Съдът потвърждава, че установява нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията, поради това, че жалбоподателката не е имала възможност да се възползва от гаранциите за справедлив процес. Съдът не може да предположи какъв би бил резултатът от гражданското производство при друго развитие на нещата. В много дела, в които е констатирал нарушения на чл. 6, Съдът, отбелязвайки, че жалбоподателят следва, доколкото е възможно, да бъде поставен в позиция, в която би се намирал, ако изискванията на тази разпоредба не са били пренебрегнати, приема, че най-подходящата форма на компенсация би била производството да бъде своевременно възобновено и делото да бъде разгледано отново в съответствие с всички изисквания за справедлив процес (вж., например, Lungoci v. Romania, № 62710/00, §§ 55-56, 26 януари 2006 г.; Янакиев срещу България, № 40476/98, §§ 89-90, 10 август 2006 г.; и Nikoghosyan and Melkonyan v. Armenia, № 11724/04 и 13350/04, §§ 57-58, 6 декември 2007 г.).

55.  Съдът отбелязва, че чл. 303 § 1 (7) от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. (вж. параграф 23 по-горе) предвижда ново разглеждане на делата от националните съдилища, в случай, че съдът установи нарушение на Конвенцията. По този начин Съдът е на мнение, че това е най-подходящата форма на компенсация в настоящия случай, като отхвърля иска на жалбоподателката за причинени имуществените вреди.

Б.  Обезщетение за неимуществени вреди

56.  Жалбоподателката претендира 8 000 евро по тази точка.

57.  Правителството твърди, че претенцията е прекомерна.

58.  Съдът е на мнение, че жалбоподателката несъмнено е понесла неимуществени вреди, като установеното нарушение на Конвенцията в настоящото решение не представлява достатъчно обезщетение за нанесената вреда. Произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателката по тази точка сумата от 3 600 евро.

В.  Разходи и разноски

59.  По отношение на разходите и разноските, жалбоподателката претендира 3 767 евро за адвокатски услуги, предоставени от нейните процесуални представители пред Съда. В подкрепа на този иск тя представя график за изработените часове. Тя също така претендира 123,97 евро за пощенски и административни разходи, от които 14,78 евро за пощенски разходи, доказани със съответните фактури. Жалбоподателката също претендира 79,19 евро за разходи за преводачески услуги, като представя договор, който нейните представители сключват, за заплащането на тази сума. Жалбоподателката моли по-горните суми, с изключение на 500 лева (225 евро), които тя вече е заплатила на своите представители, да бъдат преведени директно по банковите сметки на нейните представители.

60.  Правителството твърди, че претендираната сума за процесуално представителство в производството пред Съда е прекомерна. 

61.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски, само в случай, че може да бъде доказано, че те са били действително направени, нужни и разумни като размер.

62.  Що се отнася до конкретното дело, Съдът е на мнение, че някои от разходите за процесуално представителство са действително направени и нужни и намира за разумно да присъди 2 500 евро. На следващо място, Съдът присъжда сумата, използвана за пощенски и преводачески разходи, а именно общо 93,97 евро. Жалбоподателката вече е платила 255 евро за процесуално представителство. Съответно, както тя изисква (вж. параграф 59 по-горе in fine), сумите, присъдени в този параграф, общо 2 593,97 евро, без сумата, вече заплатена от нея, трябва да бъдат преведени директно по банковите сметки на нейните процесуални представители.

Г.  Лихва за забава

63.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с лихвения процент по заеми на Европейската централна банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима; 

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;  

3.  Приема, че не е налице отделен въпрос по чл. 1 от Протокол № 1;   

4.  Приема

(a)  че държавата-ответник следва да заплати на жабоподателката в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса към датата на плащането:

(i)  3 600 евро (три хиляди и шестстотин евро) за причинени неимуществени вреди, както и всички данъци, които могат да бъдат наложени върху тази сума;

(ii)  2 593,97 евро (две хиляди петстотин деветдесет и три евро и деветдесет и седем цента), както и всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателката за направените от нея разходи и разноски, от които сумата от 2 338,97 евро (две хиляди триста тридесет и осем евро и деветдесет и седем цента) следва да бъде преведена директно по банковите сметки на процесуалните представители на жалбоподателката;        

(б)  че считано от изтичането на гореспоменатите три месеца до разплащането, по горните суми следва да се дължи проста лихва в размер, равен на лихвения процент по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5.  Отхвърля искането на жалбоподателката за справедливо обезщетение в останалата му част.     

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 9 юни 2016 г. в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. 

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер
Секретар на отделението                                                     Председател

Дата на постановяване: 9.6.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-163438