Номер на жалба: 14308/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 7) Неналагане на наказание без закон, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (П1-1) Защита на собствеността, (П4-2) Свобода на придвижване-{Общо}, (П4-4) Забрана за колективно експулсиране на чужденци-{Общо}, (П7-4) Забрана за повторно осъждане или наказание-{Общо}, (П4-3-1) Забрана за експулсиране на собствен гражданин

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 14308/05

Fiodor Dumitru CORETCHI

срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 20 септември 2016 г. в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Ерик Мьозе (Erik Møse), 
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид горната жалба, подадена на 20 март 2005 г.,

Като взе предвид становището, представено от Правителството ответник и становището, представено в отговор от жалбоподателя,

След проведено заседание, постанови, както следва:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателят, г-н Fiodor Dumitru Coretchi, е молдовски гражданин, който е роден през 1960 г. и живее в Яловени, Молдова. Той се представлява пред Съда от г-ца А. Даду, адвокат, практикуващ в Яловени. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието.

2.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че е бил незаконно задържан в България, в очакване да бъде екстрадиран в Молдова.

3.  На 8 февруари 2010 г. Правителството е уведомено за жалбата. По-късно през същия месец, молдовското правителство е информирано за правото си да участва в производството в съответствие с чл. 36 § 1 от Конвенцията и правило 44 § 1 от Правилника на Съда. То избира да не се възползва от това право.

A.  Обстоятелствата по делото

4.  Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин:

1.  Предварителна информация

5.  През 2001 г. молдовските разследващи органи попадат на информация, въз основа на която жалбоподателят е заподозрян, че през 1998 г. участва в кражба на кола. Те обаче не успяват да го разпитат, тъй като по-рано същата година той напуска Молдова, за да работи в Гърция. През 2002 г. те издават международна заповед за неговото задържането чрез Интерпол.

2.  Първи период на задържане на жалбоподателя

6.  На 31 юли  2004 г., когато преминава от Гърция в България, жалбоподателят е арестуван от българската гранична полиция въз основа на заповед, издадена от молдовските власти. Той е информиран в присъствието на преводач, че е задържан във връзка с тази заповед. Същия ден полицията издава заповед за задържането му за двадесет и четири часа, съгласно чл. 70, ал. 1, т. 6 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. (вж. параграф 36 по-долу). На жалбоподателя е връчено копие от заповедта. Той предава колата си на граничната полиция.

7.  На същия ден, 31 юли 2004 г., молдовските власти потвърждават намерението си до своите български колеги да представят официална молба за екстрадиране на жалбоподателя в Молдова. По-късно същия ден Националното централно бюро Интерпол в рамките на българското Министерство на вътрешните работи информира градския прокурор на София за задържането на жалбоподателя.

8.  Прокурорът издава постановление за задържане на жалбоподателя за седемдесет и два часа, считано от изтичането на двадесет и четири часовото полицейско задържане. Постановлението се позовава на чл. 16 от Европейската конвенция за екстрадиция от 1957 г. („Конвенцията за екстрадиция”), както и на чл. 440 от българския Наказателно-процесуален кодекс от 1974 г. („НПК от 1974 г.”), във връзка с чл. 152а § 3 от НПК от 1974 г. Заповедта също посочва, че окръжният прокурор на Благоевград трябва незабавно да бъде уведомен и да поиска от Благоевградския окръжен съд разрешение за по-нататъшното задържане на жалбоподателя.

9.  На 4 август 2004 г. Благоевградският окръжен съд разпорежда задържането на жалбоподателя за четиридесет дни, очаквайки получаване на молбата за екстрадирането му в Молдова. На 5 август 2004 г. той е прехвърлен в затвора в Бобов дол въз основа на решението на този съд. На 11 август 2004 г. Българската прокуратура информира властите в Молдова, че жалбоподателят е задържан в очакване на официалната молба за екстрадирането му в Молдова. Тази молба трябва да бъде получена в България до 8 септември 2004 г., когато изтича четиридесетдневното задържане на жалбоподателя.

10.  На 7 септември 2004 г. българската Върховна касационна прокуратура получава молбата за екстрадиция. На следващия ден Върховна касационна прокуратура удължава задържането на жалбоподателя със седемдесет и два часа, след изтичане на разпредения от съда четиридесетдневен период на задържане. Прокурорът се позовава на чл. 440 и чл. 440а от НПК от 1974 г. (вж. параграфи 28-29 по-долу) и на чл. 22 от Конвенцията за екстрадиция (вж. параграф 26 по-долу). Българската Върховна касационна прокуратура допълнително инструктира Благоевградската окръжна прокуратура незабавно да поиска съдебна заповед за удължаване задържането на жалбоподателя, както и да предостави молбата за екстрадиция на съда за разглеждане.

11.  На 9 септември 2004 г. Благоевградският окръжен съд в производство, в което на жалбоподателя е подпомаган от преводач и назначен от съда адвокат, отказва да разреши екстрадицията на жалбоподателя в Молдова или задържането му за тази цел. Съдът намира по-конкретно, че в Молдова няма издадена заповед за задържането на жалбоподателя с оглед излежаване на присъда, което е едно от условията на Конвенцията за екстрадиция. На 10 септември 2004 г. жалбоподателят е освободен от затвора в Бобов дол въз основа на това решение.

12.  На 9 септември 2004 г. окръжният прокурор на Благоевград, като установява, че производството за екстрадиция на жалбоподателя все още е висящо, налага забрана на жалбоподателя да напуска страната. Забраната е в сила до приключване на производството за екстрадиция и се основава на разпоредба от НПК от 1974 г., която гласи, че на дадено лице може да бъде забранено да напуска страната, ако срещу него има висящи наказателни производства (вж. параграф 34 по-долу).

13.  На 16 септември 2004 г. жалбоподателят се регистрира при властите в Благоевград, където той се установява да живее временно. На 20 септември 2004 г. граничната полиция връща на жалбоподателя колата му. Той подписва формуляр, в който потвърждава, че колата не е повредена, както и че не липсва нищо от нея.

3.  Втори период на задържане на жалбоподателя

14.  Българската гранична полиция задържа жалбоподателя за двадесет и четири часа в 00:30 ч. на 25 септември 2004 г., когато той се опитва да напусне България, като преминава границата с Гърция. Заповедта за задържането му се основава на чл. 70, ал. 1, т. 7 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. (вж. параграф 36 по-долу) и се позовава на заповедта за арест, издадена от властите на Молдова, във връзка с екстрадицията на жалбоподателя. Жалбоподателят е информиран за същността на заповедта в присъствието на преводач на руски език. Той предава колата си на граничната полиция и подписва формуляр, в който написва на руски език, че възразява срещу задържането си.

15.  След като се уверява, че има валидна забрана за напускане на страната от жалбоподателя, както и че няма основания за задържането му, полицията го освобождава по обяд на 25 септември 2004 г., което е дванадесет часа и половина преди изтичане на заповедта за неговото задържане. Не е ясно какво се е случило с колата на жалбоподателя. Той не е поискал тя да бъде върната.

4.  Трети период на задържане на жалбоподателя

16.  В решение, постановено на 27 септември 2004 г., след открито заседание, проведено предходната седмица в отговор на протест на прокурора срещу решението на Благоевградския окръжен съд от 9 септември 2004 г. (вж. параграф 11 по-горе), Софийски апелативен съд разрешава екстрадицията на жалбоподателя в Молдова. Той намира, че по-долната инстанция не е преценила правилно молбата на молдовските власти. По-конкретно, жалбоподателят не е издирван в Молдова с цел излежаване на присъда, както съдът на първа инстанция установява, а за наказателно преследване във връзка с извършено престъпление. Това означава, че в случая е приложима друга разпоредба от Конвенцията за екстрадиция и всички материални и процедурни изисквания за изпълнение на тази молба са спазени.

17.  Софийски апелативен съд приема в отделно решение от 27 септември 2004 г., издадено след закрито заседание на същия ден, че не може да се произнесе за задържане на жалбоподателя в очакване на неговото екстрадиране. Съдът заявява, че вече е приел окончателно решение, което е влязло в сила и което разрешава екстрадицията на жалбоподателя, и че това решение поставя край на производството за екстрадиция. Като се има предвид, че това производство е приключило, жалбоподателят може да бъде задържан единствено с цел да бъде предаден на молещите органи.

18.  В писмо от 7 октомври 2004 г. Окръжна прокуратура в Благоевград уведомява Върховната прокуратура, че жалбоподателят не е задържан, но че е налице валидна забрана за напускането му на страната. Прокуратурата отбелязва, че той също така е регистриран на адреса на назначения му от съда адвокат, както и че паспортът и колата са му върнати.

19.  На 14 октомври 2004 г. българската Върховна касационна прокуратура разпорежда задържането на жалбоподателя, с цел неговото екстрадиране в Молдова. Разпореждането на прокурора, с обем над пет страници, включва преглед на процедурните стъпки, извършени до момента. В разпореждането се уточнява, че производството по екстрадиция е в своята окончателна фаза и че жалбоподателят не е задържан. Като се има предвид, че екстрадирането му е съгласувано с властите на Молдова и са определени конкретна дата и време за това – 18 октомври 2004 г. в 11 ч. местно време – е било необходимо той да бъде задържан с цел реалното му предаване на молдовските власти.

20.  След това прокурорът възлага на полицията да задържи жалбоподателя под стража за двадесет и четири часа на 15 октомври 2004 г., с цел да бъде екстрадиран. Със същото разпореждане прокурорът разрешава задържането на жалбоподателя под стража за същата цел, за седемдесет и два часа, считано от 16 октомври 2004 г. Разпореждането се позовава на чл. 119, ал. 2 и ал. 4 от Закона за съдебната власт от 1994 г. (вж. параграф 33 по-долу, последно изречение), както и на чл. 152a, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (вж. параграф 32 по-долу) и чл. 18 и чл. 22 от Конвенцията за екстрадиция (вж. параграфи 24 и 26 по-долу). В разпореждането също се посочва, че личните вещи на жалбоподателя, взети от българските власти по време на неговото задържане, трябва да бъдат предадени на властите на Молдова по време на прехвърлянето му.

21.  Жалбоподателят е задържан на 15 октомври 2004 г. и е предаден на молдовските власти на 18 октомври 2004 г, както е договорено. Докладът по прехвърлянето му гласи, че личните вещи, задържани от българските власти, са предадени на властите на Молдова по същото време.

5.  По-нататъшно развитие

22.  На 23 декември 2004 г. молдовските власти прекратяват наказателното производство срещу жалбоподателя. На 1 юли 2005 г. жалбоподателят моли българските власти да заличат името му от тяхната база с данни за издирвани лица, за да може да преминава през България, без да се страхува от задържане. На 4 юли 2005 г. Върховна касационна прокуратура удовлетворява тази молба и съответно го информира за това. На 4 юни 2005 г. гранична полиция регистрира, че жалбоподателят напуска България същия ден със своята кола.

Б.  Приложимо международно и вътрешно право

1.  Европейска конвенция за екстрадиция от 1957 г.

23.  Конвенцията за екстрадиция влиза в сила за България на 15 септември 1994 г., а за Молдова на 31 декември 1997 г. Чл. 16 от Конвенцията, уреждащ временното задържане под стража, гласи следното: 

„1.  При спешни случаи компетентните органи на молещата страна могат да поискат временно задържане под стража на издирваното лице. Компетентните органи на замолената страна се произнасят по случая съгласно вътрешното право на своята държава.

2.  Молбата за временно задържане под стража трябва да посочва съществуването на един от посочените в чл. 12, ал. 2, буква „а” документи и намерение за изпращане на молба за екстрадиция. Тя посочва също за какво престъпление се иска екстрадиция, както и място и време на извършване на престъплението и, доколкото е възможно, описание на издирваното лице. 

3.  Молбата за временно задържане под стража се изпраща до компетентните органи на замолената страна по дипломатически път или пряко по пощата или телеграфа, или чрез Международната организация на криминалната полиция (ИНТЕРПОЛ), или по какъвто и да е друг начин, позволяващ писменото доказване, или одобрен от замолената страна начин. Молещата страна трябва да бъде уведомена незабавно за резултата на молбата.

4.  Временното задържане под стража може да приключи, ако в срок от 18 дни след задържането замолената страна не е получила молбата за екстрадиция и посочените в чл. 2 документи. Във всеки случай молбата не може да закъснее повече от 40 дни от датата на задържането. Временното освобождаване на исканото лице е възможно по всяко време, но замолената страна трябва да предприеме всички мерки, които сметне за необходими, за предотвратяване на бягството му.

5.  Освобождаването не може да попречи на ново задържане или екстрадиция, ако молбата за екстрадиция бъде получена впоследствие.”

24.  Чл. 18 урежда предаването на екстрадираното лице и гласи, че:

„1.  Замолената страна уведомява молещата страна по посочените в чл. 12, ал. 1 начини относно решението си за екстрадиция.

2.  Всеки цялостен или частичен отказ трябва да бъде мотивиран.

3.  При удовлетворяване на молбата молещата страна трябва да бъде уведомена за мястото и датата на предаване и за срока от време, за който исканото лице е било задържано с цел екстрадиция.

4.  Като се спазват разпоредбите на ал. 5 на този член, ако исканото лице не е прието на определената дата, то може да бъде освободено след изтичането на 15 дни от тази дата, но във всеки случай ще бъде освободено след изтичането на 30 дни. Замолената страна може да откаже да го екстрадира за същото престъпление.

5.  Ако независещи от нея обстоятелства попречат на страната да предаде или приеме лицето, подлежащо на екстрадиция, заинтересованата страна уведомява за това другата страна. Двете страни се споразумяват за нова дата на предаване, като се прилагат разпоредбите на ал. 4 на този член.”

25.  Чл. 20, който урежда предаването на вещи, гласи:

„1.  Замолената страна може, доколкото нейното законодателство позволява и по молба на молещата страна, да изземва и предава вещи:

a)  които могат да бъдат изисквани като доказателства; или

b)  които са придобити от престъплението и са намерени при ареста в притежание на исканото лице или са открити впоследствие. 

2.  Посочените в ал. 1 на този член вещи се предават, дори ако вече разрешената екстрадиция не може да се осъществи поради смърт или бягство на исканото лице.

3.  Когато посочените вещи подлежат на изземване или конфискация на територията на замолената страна, последната може във връзка с висящо наказателно производство временно да задържи вещите или да ги предаде с условие да бъдат върнати.”

26.  Чл. 22, който определя приложимата процедура, гласи:

„Ако конвенцията не разпорежда друго, единствено правото на замолената страна е приложимо по отношение на процедурата по екстрадицията и временното задържане под стража.”

2.  Обяснителен доклад към Протокол № 7 към Конвенцията

27.  Обяснителният доклад определя обхвата на приложение на чл. 1 от Протокол № 7 и изяснява понятието „експулсиране”, както следва:

„9.  Думата „пребиваващ” има за цел да изключи извън приложението на члена всеки чужденец, който е пристигнал на пристанище или друг пункт за влизане в страната, но не е преминал през имиграционния контрол, или който е допуснат на територията, единствено с цел транзитно преминаване или за ограничен период от време, без да пребивава в страната…

Думата законно се отнася до вътрешното право на съответната държава. Следователно вътрешното право определя условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да може пребиваването на лицето на територията да бъде считано за „законно”.

Чужденец, чийто прием и престой са предмет на определени условия, например определен период от време, и който вече не отговаря на тези условия, не може да се счита за все още „законно” пребиваващ.

10.  Концепцията за експулсиране се използва в общ смисъл за всяка предприета мярка за напускане на територията на даден чужденец, но не включва екстрадиция. Експулсиране, в този смисъл, е автономно понятие, което е независимо от което и да е определение, съдържащо се в националното законодателство.”

3.  Наказателнопроцесуален кодекс от 1974 г.

(a)  Екстрадиция

28.  По време на разглеждания период екстрадирането на лица, обвинени в престъпление, се урежда от чл. 439a-41 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. Чл. 440-440в определя процедурата за разглеждане на молба за екстрадиция, подадена от друга държава. 

29.  След като бъде получена, молбата за екстрадиция трябва да се изпрати на компетентния окръжен прокурор (чл. 440 §§ 1 и 2). След това прокурорът трябва да вземе показанията на лицето, чиято екстрадиция се иска, да приложи всички мерки за осигуряване на неговото или нейното явяване и да изпрати молбата за екстрадиция до компетентния окръжен съд (чл. 440 § 3). След това молбата се разглежда от трима съдии в открито заседание. На лицето, чиято екстрадиция се иска, трябва да бъдат предоставени адвокат и преводач (чл. 440a § 1). Съдът трябва да изслуша прокурора, лицето и неговия адвокат и след това да разреши или откаже екстрадицията. В своето определение съдът допълнително трябва да уточни дали намерените у лицето лични вещи, документи и пари, имащи връзка с престъплението, което той или тя е извършил, трябва да бъдат предадени на молещата държава (чл. 440а § 2). Определението на съда подлежи на обжалване пред апелативния съд, чието решение е окончателно (чл. 440в). Прокурорът е отговорен за изпълнението на съдебни решения, разрешаващи екстрадицията (чл. 440б § 3 и чл. 440в § 2).

30.  В момента процедурата за задържане, в контекста на производство по екстрадиция, поискана от трета страна, е подробно уредена в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест от 2005 г. (чл. 13), който влиза в сила на 4 юли 2005 г. и отменя чл. 435-41 от НПК от 1974 г.

(б)  Задържане под стража в досъдебната фаза

31.  Чл. 152а от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., който определя процедурата за задържане под стража в досъдебната фаза, е променен изцяло – в сила от 1 януари 2000 г. – в опит да се приведе българското законодателство в съответствие с чл. 5 от Конвенцията (тълк. реш. № 1 от 25 юни 2002 г. по н.д. № 1/2002 г., ОСНК на ВКС).

32.  Изменената ал. 3 на чл. 152а предвижда, в периода на изложените факти, че разследващите органи и прокуратурата трябва да осигурят незабавното явяване на обвиняемия пред компетентния съд от първа инстанция и ако е необходимо, да го задържат за тази цел, преди неговото или нейното явяване пред съда. Такова задържане не може да продължи повече от двадесет и четири часа, ако е постановено от следовател, или седемдесет и два часа, ако е постановено от прокурор. Такова задържане не подлежи на съдебен контрол.

33.  По време на разглеждания период органите, отговорни за разследването по време на досъдебната фаза, са следователи (чл. 172 от НПК от 1974 г.) и прокурори, надзираващи дейността на последните (чл. 176 от НПК от 1974 г.). Правомощията на прокурора включват издаването на задължителни указания към полицията (чл. 119, ал. 2 и ал. 4 от Закона за съдебната власт от 1994 г.).

(в)  Забрана за напускане на страната

34.  Съгласно чл. 153a § 1 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., както е приложим към разглеждания момент, прокурорът може да забрани на лицето, обвинено в извършване на престъпление, да напуска България, освен с негово разрешение. Заповедта за забрана подлежи на обжалване (чл. 153а, ал. 3). Съдът се произнася незабавно с окончателно решение (чл. 153a, aл. 4).

4. Закон за отговорността на държавата и общините за вреди („ЗОДОВ”)

35.  По време на разглеждания период и до 2012 г., лицата могат да претендират обезщетение за вреди за незаконно задържане по ЗОДОВ, при условие, че такова задържане е отменено в предходни производства, поради липса на законни основания. След измененията, въведени в ЗОДОВ през 2012 г., по-конкретно в чл. 2, ал. 1, т. 1, лицата могат да претендират обезщетение за вреди във всички случаи на задържане в нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията. Гражданските съдилища разглеждат въпроса относно законността и обезщетението в едно и също производство.  

5.  Закон за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. („Закон за МВР от 1997 г.”)

36.  Съгласно Закона за МВР от 1997 г., който е в сила по време на разглеждания период, полицейските органи могат, въз основа на писмена заповед, да задържат лица, които са обявени за международно издирване съгласно искания за екстрадиция на друга държава (чл. 70, ал. 1, т. 7). Задържаното лице има право на адвокатска защита, както и да обжалва пред съда законността на задържането (чл. 7, ал. 3 и ал. 4). Съдът е длъжен да се произнесе по жалбата незабавно (чл. 70, ал. 3 в края). Срокът на задържането, при условията на чл. 70, не може да бъде по-дълъг от 24 часа (чл. 71 в края).

37.  Заповедите за задържане по чл. 70 са административни решения и всяко последващо тяхно съдебно обжалване се извършва в съответствие със стандартните правила на административната процедура, което означава, че такава заповед може да се обжалва в срок от четиринадесет дни, считано от момента, в който задържаният е уведомен за заповедта. Съгласно съдебната практика на Върховния административен съд (опр. № 1793 от 17 февруари 2006 г. по адм. д. № 1390/2006, ВАС, V отд.; реш. № 894 от 31 януари 2005 г. по адм. д. № 5783/2004 г., ВАС, V отд.) лица, засегнати на полицейски арести, могат да оспорват тяхната законосъобразност пред съда и ако заповедите бъдат отменени, засегнатите лица могат да потърсят обезщетение по чл. 1 ЗОДОВ.

ОПЛАКВАНИЯ

38.  Жалбоподателят се оплаква на основание чл. 5 § 1 от Конвенцията, че задържането му в България в очакване на екстрадирането му в Молдова нарушава неговото право да не бъде лишаван от свобода произволно, както и на основание чл. 1 от Протокол № 1, че българските власти не му връщат колата. Той също така се оплаква на основание чл. 1 от Протокол № 7, че екстрадирането му е свързано с нередности.

    39.  Жалбоподателят също твърди, че задържането му на 25 септември 2004 г. се равнява на нарушение на чл. 4 от Протокол № 7.Той се оплаква още и на основание чл. 5 § 2 от Конвенцията, че не е бил информиран на разбираем за него език относно причините за неговото задържане.

40.  Накрая жалбоподателят се позовава на чл. 2, 6, 7, 8 и 14 от Конвенцията, както и на чл. 2, 3 и 4 от Протокол № 7, без да предоставя допълнителни подробности. 

ПРАВОТО

A.  Твърдяно нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията

41.  Жалбоподателят се оплаква, че е незаконно задържан под стража, във връзка с екстрадирането му в Молдова. Той се позовава на чл. 5 § 1, приложимите части от който гласят:

„1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

(f )  законосъобразен арест или лишаване от свобода на … лице, против което се предприемат действия за неговото … екстрадиране.”  

1.  Становища на страните

42.  Правителството предоставя подробно описание на събитията, свързани със задържането на жалбоподателя с цел екстрадирането му в Молдова. Според документите, представени от него, жалбоподателят е задържан три пъти: между 31 юли 2004 г. и 10 септември 2004 г.; на 25 септември 2004 г.; и между 15 и 18 октомври 2004 г. Останалото време той прекарва на свобода на българска територия, регистриран на адреса на назначения му от съда адвокат, в очакване на екстрадицията си в Молдова.

43.  Правителството също твърди, че жалбоподателят не е изчерпил вътрешноправните средства за защита във връзка с неговото задържане в България. По-конкретно той е могъл да предяви иск за обезщетение по ЗОДОВ (вж. параграф 35 по-горе) или да обжалва прокурорските постановления за задържането му пред по-висшестоящ прокурор.

44.  Жалбоподателят не е съгласен и повтаря оплакването си, че е бил незаконно задържан, докато е очаквал своята екстрадиция.

2.  Преценката на Съда

45.  Съдът намира, като това се споделя и от двете страни, че жалбоподателят е задържан в България с цел неговата екстрадиция, в отговор на молба от молдовските власти. Следователно чл. 5 § 1 (f) е приложим в случая.

46.  Точният период на задържане на жалбоподателя изглежда е спорен. Докато жалбоподателят твърди, без да предоставя доказателства, че той е бил задържан по време на целия период между ареста му на българската граница на 31 юли 2004 г. и екстрадирането му в Молдова на 18 октомври 2004 г, българското правителство предоставя набор от документи, които показват, че той е задържан за няколко отделни периода от време, като останалата част от времето прекарва на свобода на българска територия, но е имал забрана да напуска страната в очакване на екстрадицията. Въз основа на документите по преписката Съдът приема позицията на Правителството за доказана.

47.  Съдът ще разгледа поотделно всеки един от периодите, когато жалбоподателят е задържан в България, в очакване да бъде екстрадиран в Молдова, както следва.

(a)  Първи период на задържане 

48.  Първият период на задържане продължава от 31 юли 2004 г., когато жалбоподателят е задържан на българо-гръцката граница, до 10 септември 2004 г., когато след отказа на съда да удължи неговото задържане, той е освободен (вж. параграфи 6 – 11 по-горе). Съдът намира, че оплакването на жалбоподателя по отношение на този период е ненавременно, тъй като жалбата е подадена на 20 март 2005 г., шест месеца и десет дни след освобождаването на жалбоподателя.

49.  Следователно жалбата по отношение на този период се отхвърля в съответствие с чл. 35 §§ 1 и чл. 4 от Конвенцията.

(б)  Втори период на задържане

50.  Вторият период на задържане на 25 септември 2004 г. продължава единадесет часа и половина (вж. параграфи 14 – 15 по-горе), в резултат от опит на жалбоподателя да напусне страната, докато производството по екстрадиция е висящо.     

51.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е освободен на същия ден и че е разполагал с четиринадесет дни да обжалва задържането си пред съд. Ако съдът намери задържането му за незаконосъобразно, той може да потърси обезщетение от държавата (вж. параграф 35 по-горе). След освобождаването му по обяд на 25 септември 2004 г., жалбоподателят се регистрира на адреса на назначения му от съда адвокат, който му е предоставен от властите за целите на производството по екстрадиция. Той обаче не иска съдебен контрол на неговото задържане (вж. параграф 36 по-горе относно приложимото право). Следователно, Съдът намира, че по отношение на този период на задържане, жалбоподателят не е изчерпил наличните и ефективни вътрешноправни средства за защита, както се изисква от чл. 35 § 1.

52.  Тази част от жалбата следователно се отхвърля в съответствие с чл. 35 § 4 от Конвенцията.

(в)  Трети период на задържане 

53.  Третият период на задържане продължава от 15 октомври 2004 г., когато той е задържан от полицията с цел предаването му на молдовските власти, до 18 октомври 2004 г., когато е предаден на последните (вж. параграфи 16 – 21 по-горе). Задържането му се основа на разпореждане на прокурора от 14 октомври 2004 г. (вж. параграфи 19 – 20 по-горе).

54.  Що се отнася до възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, по отношение на този период, Съдът отбелязва, че постановлението за задържане е издадена от най-висшестоящата прокуратура в България. Поради това жалбоподателят не е могъл да го обжалва пред по-висшестоящ прокурор. Относно потенциалния иск за обезщетение за вреди Съдът отбелязва, че едва след 2012 г. става възможно за дадено лице да претендира обезщетение за вреди по ЗОДОВ за всяко незаконосъобразно задържане, и гражданският съд, който разглежда иска, се произнася в рамките на същото производство по въпросите за законосъобразността и вредите. Към момента на настъпване на фактите в настоящия случай, жалбоподателят се е нуждаел от предходно съдебно решение, което обявява задържането му за незаконно, за да може да търси обезщетение за вреди от държавата. Като се има предвид, че задържането му в периода между 15 и 18 октомври 2004 г. не подлежи на съдебен контрол (вж. параграф 32 по-горе, последното изречение), жалбоподателят не е имал възможност да получи съдебно решение относно законосъобразността на това задържане. Следователно, жалбоподателят не може да бъде упрекнат, че не е предявил иск за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, преди да сезира Съда с тази жалба. Съдът следователно счита, че жалбоподателят не е пропуснал да използва средство за защита, което Правителството доказва като ефективно и адекватно, при дадените обстоятелства. На това основание Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

55.  По-нататък Съдът ще разгледа законосъобразността на задържането на жалбоподателя по време на този период и по-конкретно, въпроса дали постановлението на прокурора за неговото задържане е основана на ясни процедурни правила, които са достатъчно точни и предвидими, така че да предпазват жалбоподателя от произвол.

(i)  Общи принципи

56.  Съдът многократно постановява, че чл. 5 § 1 (f) не изисква задържането на лице, срещу което се предприемат действия, целящи неговата екстрадиция, разумно да се счита за необходимо. Всичко, което се изисква съгласно тази разпоредба, е да „се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиция“ (вж. Čonka v. Belgium, № 51564/99, § 38, ЕСПЧ 2002-I, и Chahal v. the United Kingdom, 15 ноември 1996, § 112, Доклади за решения и определения 1996-V). Задължение на Съда е да разгледа дали задържането на жалбоподателя е „законосъобразно“ по смисъла на чл. 5 § 1 (f), като обръща особено внимание на предпазните мерки, предоставени от националната система. Всяко лишаване от свобода съгласно втория аспект на чл. 5 § 1 (f), е оправдано, но единствено доколкото производствата за експулсиране или екстрадиране са в ход. Ако тези производства не се осъществяват надлежно, задържането престава да бъде допустимо по силата на тази разпоредба (вж., наред с други източници, Chahal, цитирано по-горе, § 113; A. and Others v. the United Kingdom [GC], № 3455/05, § 164, ЕСПЧ 2009 г.; Mikolenko v. Estonia, № 10664/05, § 63, 8 октомври 2009 г.). Конвенцията допълнително изисква лишаването от свобода да бъде в съответствие с чл. 5, целящ да предпази лицето срещу произвол (вж. Amuur v. France, 25 юни 1996 г., § 50, Доклади 1996-III; Nasrulloyev v. Russia, № 656/06, § 71, 11 октомври 2007 г., с допълнителни препратки; Садяков срещу България, № 75157/01, § 23, 22 май 2008 г.; и Soldatenko v. Ukraine, № 2440/07, §§ 112-14, 23 октомври 2008 г.).

(ii)  Приложение на тези принципи към разглеждания случай

57.  По време на разглеждания период българският закон урежда в някои детайли процедурата по взимане на решения относно молби за екстрадиция от други държави (вж. параграфи 28 – 29 по-горе). Въпреки това, докато през 2005 г. са въведени конкретни и подробни разпоредби, уреждащи задържането с цел екстрадиция (вж. параграф 30 по-горе), към момента на настъпване на фактите, законът не съдържа такива конкретни разпоредби. Единственото изключение е чл. 440, ал. 3 НПК от 1974 г., според който окръжният прокурор отговаря за изпълняването на решения, разрешаващи задържането на лице, чието екстрадиране е поискано. В тази връзка Съдът припомня решението си по Soldatenko (цитирано по-горе, §§ 113 – 114). В този случай той констатира нарушение на чл. 5 § 1 поради липсата на конкретни правни разпоредби, уреждащи задържането в очакване на екстрадиция, по смисъла на чл. 5 § 1 (f), а общите разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс на Украйна не са приложими в тези процедури по задържане, което води до ситуация, в която няма процедура, предоставяща предпазни мерки срещу риска от произволно задържане в очакване на екстрадиция. Противно на това дело, в последващо решение срещу Русия, Съдът установява, че докато вътрешното законодателство не съдържа отделни законови разпоредби, регламентиращи задържане с цел екстрадиция, съдът може да се позовава на някои общи разпоредби от наказателното право, за да разреши задържането в очакване на екстрадиция (вж. Eminbeyli v. Russia, № 42443/02, § 46, последните две изречения, 26 февруари 2009 г.). Основният въпрос е дали тези разпоредби съдържат достатъчни процедурни гаранции срещу произвол. 

58.  В настоящия случай, в решението си от 14 октомври 2004 г., с което се разпорежда задържането на жалбоподателя, прокурорът се позовава на вътрешноправна разпоредба от общ характер, чл. 152a, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., която урежда задържането при висящи наказателни производства (вж. параграф 32 по-горе). Съгласно тази разпоредба, правомощието за разпореждане на първоначалното задържане на заподозрян е поверено на прокурори и следователи. Задържането, разпоредено по силата на тази разпоредба, цели да гарантира явяването на обвиняемия пред съд във връзка с наказателно производство. Разпоредбата също определя стриктни срокове: седемдесет и два часа, ако постановлението е издадена от прокурор, и двадесет и четири часа, ако заповедта е издадена от следовател. Това следва да се разграничи от ситуацията в Abdulkhakov v. Russia (№ 14743/11, § 178, 2 октомври 2012 г.), където при заключението за нарушение на чл. 5 § 1 Съдът счита за важно, че заповедта за задържане – за целите на екстрадицията на жалбоподателя – не се позовава на нито една вътрешноправна разпоредба, било такава, която да урежда мерки за задържане по време на висящо наказателно производство, или друга, както и не посочва какъвто и да е срок на задържане. Подобно на Abdulkhakov (цитирано по-горе), случаите Nasrulloyev (цитирано по-горе, § 72) и Amuur (цитирано по-горе) включват решения за задържане на жалбоподателя в очакване да бъде екстрадиран, които не съдържат определени срокове.   

59.  Постановлението на прокурора за задържане от 14 октомври 2004 г. изрично се позовава на съдебното решение, което разрешава екстрадирането на жалбоподателя в Молдова, в отговор на молба от компетентните молдовски власти за целите на висящо наказателно производство срещу жалбоподателя в Молдова (вж. параграф 16 по-горе). Постановлението ясно посочва, че задържането е необходимо, за да се осигури по-нататъшното предаване на жалбоподателя на молещите власти в контекста на производство по екстрадиция (вж. параграф 19 по-горе). То също посочва деня, часа и мястото на задържане на жалбоподателя, органите, упълномощени да направят това, мястото, където той трябва да бъде задържан, както и мястото, датата и времето, в които той трябва да бъде предаден на представителите на молдовските власти, които са посочени по име. Следователно, ситуацията в настоящия случай трябва да бъде разграничена от тези в Eminbeyli (цитирано по-горе, § 47) и Sadaykov (цитирано по-горе, § 25), където Съдът намира, че задържането на жалбоподателя в очакване да бъде екстрадиран не е в съответствие с „процедура, предписана от закона“, както се изисква от чл. 5 § 1, тъй като не е имало решение – от прокурор или от съдия – разрешаващо задържането на жалбоподателя преди експулсирането му дори и ако, както Съдът постановява в Sadaykov (цитирано по-горе), заповедта за експулсиране сама по себе си „може да се приеме, че означава, че той [жалбоподателят] може да бъде подложен на някакъв вид физическо задържане, с цел извеждането му до границата“. Жалбоподателят в настоящия случай е ефективно задържан между 15 и 18 октомври 2004 г в изпълнение на прокурорското постановление. Като има предвид, че той е предаден на молдовските власти в края на този период, Съдът намира, че българските власти са спазили надлежно процедурата за екстрадиране, както се изисква от Съда съгласно тази разпоредба (вж. параграф 56 по-горе).

60.  С оглед всички гореизложени съображения, Съдът намира, че може да се каже, че задържането на жалбоподателя в периода, непосредствено преди неговото екстрадиране в Молдова, следва процедура, осигуряваща защита срещу произвол. Комбинацията от решението на българския съд, разрешаващо екстрадицията на жалбоподателя, постановлението на прокурора за неговото задържане, с цел предаването му във връзка с производството по екстрадиция, както и приложената на практика процедура и период на задържане, предоставят достатъчни мерки, които защитават жалбоподателя срещу произвол.

61.  Оплакванията, свързани с този период от неговото задържане, следователно трябва да се отхвърлят като явно необосновани, в съответствие с чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията. 

Б.  Твърдяно нарушение на чл. 1 от Протокол № 1

62.  Жалбоподателят се оплаква на основание чл. 1 от Протокол № 1, че неговото право мирно да се ползва от своите притежания е нарушено, тъй като българските власти не са му върнали колата. Чл. 1 от Протокол № 1 гласи:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“   

63.  На първо място, Съдът отбелязва, че българските власти връщат колата на жалбоподателя на 20 септември 2004 г. (вж. параграф 13 по-горе). След това той отбелязва, че впоследствие жалбоподателят предава колата си на граничната полиция. Това става при задържането му на 25 септември 2004 г. (вж. параграф 14 по-горе).  

64.  Съдът отбелязва, че в нито един момент след това жалбоподателят не иска от българските власти връщането на колата  му. Това важи за периода преди неговото екстрадиране в Молдова, въпреки факта, че той е освободен единадесет часа и половина след задържането му на 25 септември 2004 г. и е бил на свобода, докато очаква пристигането на официалната молба за екстрадиция. Това важи и за периода след неговото екстрадиране. Базирайки се на становищата на страните, Съдът отбелязва, че първият и единствен случай, в който жалбоподателят споменава своята кола пред българските власти, без обаче да я поиска, е на 4 юли 2005 г., когато преминава през България на път за Гърция, след като седем месеца по-рано наказателното производство срещу него в Молдова е прекратено. Както може да се види от записа на граничната полиция от 4 юли 2005 г., жалбоподателят напуска България с колата си на тази дата (вж. параграф 22 по-горе).

65.  С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че тази част от жалбата трябва да бъде отхвърлена като явно необоснована, в съответствие с чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.  

В.  Твърдяно нарушение на чл. 1 от Протокол № 7  

66.  Жалбоподателят също се оплаква на основание чл. 1 от Протокол № 7, че неговата екстрадиция е била белязана от нередности. Чл. 1 от Протокол № 7 гласи:

„1.  Чужденец, пребиваващ на законно основание на територията на дадена държава, може да бъде експулсиран само по силата на решение, взето съгласно закона, и трябва да има възможност:  

(a)  да представи доводи против експулсирането си;

(b)  да бъде проверен неговият случай;

(c)  за тази цел да бъде представляван пред компетентния орган или пред едно или няколко лица, назначени от този орган. 

2.  Чужденец може да бъде експулсиран преди да се възползва от правата, изброени в параграф 1 а), b) и c) на този член, когато това е необходимо в интерес на обществения ред или е мотивирано от съображения за национална сигурност.“  

67.  Съдът отбелязва, че тази разпоредба не е приложима за екстрадиция или за лица като жалбоподателя, които са „допуснати на територията единствено с цел транзитно преминаване или за ограничен период от време, без да пребивават в страната“ (вж. параграф 27 по-горе и Bolat v. Russia, № 14139/03, §§ 76-78, ЕСПЧ 2006-XI (извадки)). 

68.  Следователно, Съдът намира, че това оплакване трябва да се отхвърли, в съответствие с чл. 35 § 4, като несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията.

Г.  Други твърдени нарушения 

69.  Жалбоподателят също се оплаква на основание чл. 4 от Протокол № 7, че второто му задържане на 25 септември 2004 г. нарушава правото му да не бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Той също се оплаква на основание чл. 5 § 2 , че не е информиран за причините за неговото задържане. На последно място, той се оплаква на основание чл. 2, 6, 7, 8 и 14, както и на основание чл. 2, 3 и 4 от Протокол № 4, без да предоставя допълнителни подробности.

70. В светлината на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, свързани с оплакванията на жалбоподателя, са в рамките на неговата компетентност, Съдът счита, че тези оплаквания не разкриват никакво нарушение на Конвенцията. От това следва, че те са недопустими съгласно чл. 35 § 3 (a), тъй като са явно необосновани и се отхвърлят съгласно чл. 35 § 4 от Конвенцията.

Пo тези съображения Съдът единодушно,

Обявява жалбата за недопустима.  

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 13 октомври 2016 г.

   Милан Бласко                                                              Ангелика Нусбергер
заместник-секретар на отделението                                    председател

Дата на постановяване: 20.9.2016 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-167733