Номер на жалба: 11589/16

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

Жалба № 11589/16
Иван Борисов СОЛАКОВ
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 9 април 2024 г. като комитет в състав:

          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), председател
          Йонко Грозев,
          Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

като взе предвид:

жалбата (№ 11589/16) срещу Република България, подадена в Съда по чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 20 февруари 2016 г. от български гражданин, г-н Иван Борисов Солаков („жалбоподателят“), който е роден през 1967 г., живее в Петрич и се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив;

решението да уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент, г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието, за оплакванията на жалбоподателя относно достъпа до правосъдие и отнемането на активите на жалбоподателя като облаги от престъпна дейност, както и да обяви за недопустима останалата част от жалбата;

становищата на страните;

След обсъждане решава, както следва:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Делото се отнася до производство, довело отнемане на активи на жалбоподателя като облаги от престъпна дейност. През 2002 г. жалбоподателят е осъден за организиране на незаконен хазарт, а през 2008 г. Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (наричана по-нататък „Комисията“) открива производство срещу него по Закона за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност от 2005 г. (наричан по-долу „Законът от 2005 г.“, вж. за повече подробности Тодоров и други срещу България, № 50705/11 и 6 други, §§ 90-103, 13 юли 2021 г.). С решение от 12 февруари 2013 г. Бургаският окръжен съд разпорежда отнемането на множество активи, включително недвижимо имущество, професионално оборудване и автомобили, оценени от Комисията на около 5 400 000 български лева (BGN), равностойността на 2 760 000 евро (EUR); националният съд счита, че тези активи могат да се считат за облаги от престъпна дейност, тъй като жалбоподателят не е доказал, че е имал достатъчно голям законен доход, за да ги придобие.

2.  Жалбоподателят обжалва срещу горепосоченото решение и е инструктиран да заплати съдебна такса за разглеждането, изчислена в съответствие с вътрешното право като процент от това, което се счита за стойност на иска срещу него, а именно в размер на 74 879 лв. (38 300 евро). Тъй като активите на жалбоподателя са запорирани в началото на производството по отнемане, с решение от 10 март 2014 г., по негова молба Бургаският апелативен съд му разрешава да изтегли пари от банкова сметка за плащане на таксата. Оказва се обаче, че въпросната сметка не съдържа достатъчно средства, тъй като банката е изразходвала парите за погасяване на кредит.

3.  През юли 2014 г. жалбоподателят подава молба за освобождаване от задължението за заплащане на съдебна такса. Съгласно чл. 83, ал. 2 от Гражданскопроцесуалния кодекс той подава декларация за икономическото си състояние, в която посочва, че месечният му доход е 300 лв. (153 евро) от „наеми и такси“, както и че не притежава недвижимо имущество или коли. Молбата му за освобождаване от такса е отхвърлена на 17 декември 2014 г. от Бургаския апелативен съд, който отбелязва, че жалбоподателят не е доказал твърденията за доходите си и че документите по делото показват, че той в действителност притежава значително имущество, включително ценни движими вещи като автомобили и оборудване, които биха могли да бъдат продадени бързо и по отношение на които той може отново да поиска вдигане на първоначалните обезпечителни мерки. Освен това жалбоподателят притежава дружество, което може да генерира печалба.

4.  По време на горното развитие първоначалният срок за плащане на съдебната такса за обжалване периодично е удължаван. След решението от 17 декември 2014 г. (влязло в сила на 21 август 2015 г., когато Върховният касационен съд отказва да го допусне за касационно разглеждане), на жалбоподателя отново е даден срок за плащане, след което производството е прекратено. На този етап, когато съответните документи са връчени на процесуалния представител на жалбоподателя, последният заявява, че вече не представлява жалбоподателя, с когото не поддържал контакт от близо две години. Опитите за връчване на документите на самия жалбоподател се провалят, а прекратяването на производството става окончателно през юни 2016 г. Последният документ, представен от жалбоподателя с молбата му, е решението от 21 август 2015 г. и той очевидно е бил уведомен за последващото развитие след комуникирането на настоящото дело на Правителството.

5.  Жалбоподателят се оплаква по член 6 § 1 от Конвенцията, че несправедливо му е  отказан достъп до съд, тъй като жалбата му срещу решението на Бургаския окръжен съд от 12 февруари 2013 г. така и не е разгледана поради неплащането от негова страна на необходимата съдебна такса. Жалбоподателят се оплаква още, позовавайки се на членове 6 § 1 и 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, че отнемането на активите му е неоснователно.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

6.  Що се отнася до оплакването за достъп до съд, Правителството изтъква, че жалбоподателят не е искал да бъдат размразени повече от активите му, след като се е оказало, че банковата му сметка не съдържа достатъчно средства. Въпросната процедура по чл. 23, параграф 4 от Закона от 2005 г., е специално създадена, за да отговори на трудности като неговите. Освен това, когато жалбоподателят подава молба да бъде освободен от задължението за заплащане на спорната съдебна такса, той действа неадекватно, като прави неверни изявления и не доказва твърденията си, че има много малък доход. Правителството представя съдебна практика на националните съдилища относно средството за защита по чл. 23 (4) от Закона от 2005 г. и освобождаването от съдебни такси.

7.  Жалбоподателят, от своя страна, твърди, че е използвал надлежно наличните средства за защита. Освен това заявява, че оборудването и автомобилите, които е притежавал и хипотетично е можел да продаде, са били откраднати през периода, който е прекарал в затвора. Освен това голям недвижим имот със сгради и оборудване, част от замразените активи, е придобит от банката в изплащане на взетия кредит.

8.  Делото се отнася до достъп до въззивно обжалване и жалбоподателят заявява, че не е бил в състояние да заплати съответната съдебна такса (вж. относно ограниченията на правото на достъп до правосъдие Станев срещу България [GC], № 36760/06, § 229, ЕСПЧ 2012, и Naït-Liman v. Switzerland [GC], № 51357/07, § 115, 15 март 2018 г.).

9.  Правителството се позовава на две средства за защита, които жалбоподателят е можел да използва, за да облекчи положението си (вж. параграф 6 по-горе). Съдът отбелязва, че жалбоподателят наистина е можел да поиска размразяване на други негови активи, след като се оказва, че банковата му сметка не съдържа достатъчно средства, както и че разглежданата процедура по чл. 23(4) от Закона от 2005 г. е специално предназначена за разрешаване на затруднения от типа на тези, пред които е изправен жалбоподателят (вж. за подобна ситуация Рашид срещу България (реш.) [Комитет], № 31239/11, § 7, 4 юли 2023 г.). Жалбоподателят вече е използвал средството за защита веднъж, въпреки че не е могъл да плати необходимата съдебна такса, и няма индикация, че не е можел да прибегне до него отново; това са и съображенията, изложени от Бургаския апелативен съд, който отбелязва в решението си от 17 декември 2014 г., че жалбоподателят все още притежава значителни активи (вж. параграф 3 по-горе). Жалбоподателят никога не повдига на национално ниво аргументите, представени пред Съда, а именно, че голяма част от движимото му имущество е откраднато и че друго имущество е взето от банката (вж. параграф 7 по-горе), нито обяснява защо не може да използва друго възбранено недвижимо имущество.

10.  Освен това жалбоподателят би могъл да иска освобождаване от задължението за плащане на оспорената съдебна такса. Съдебната практика, представена от Правителството, показва, че националните съдилища са склонни да разрешат такова освобождаване в производства по Закона от 2005 г., в ситуация, в която страните докажат, че не притежават ликвидни активи или когато активите са на стойност значително под дължимите такси, или не могат да бъдат осребрени бързо, или когато продажбата им би била трудна. В някои по-редки случаи националните съдилища постановяват също, че задължението за предварително плащане на такси за обжалване може да попречи на правото на достъп до съд и че това плащане следователно може да бъде отложено до края на производството.

11.  Следователно въпросната процедура може да облекчи положението на жалбоподателя, но, както посочва Правителството, жалбоподателят не я е използвал на практика. Въпреки че подава молба за освобождаване и декларация за финансовото си състояние, той  пропуска много факти, като например, че притежава активите, предмет на процедурата за отнемане, или че е собственик на дружество, освен това действително направените от него твърдения, а именно, че има доход от само 300 лв. (вж. параграф 3 по-горе), остават недоказани. В резултат на това националните съдилища са възпрепятствани да извършат смислена проверка на финансовото му състояние и да решат дали е оправдано да го освободят от такса.

12.  В заключение, ограниченията на правото на достъп на жалбоподателя до въззивна инстанция не изглежда да засягат самата същност на правото, нито да са непропорционални. Жалбоподателят не е спазил формалните изисквания за искане на освобождаване от задължението за плащане на съдебна такса и не е използвал по смислен начин алтернативната възможност да използва част от запорираните си активи, за да изпълни това задължение (сравнете с подобни заключения в Рашид, цитирано по-горе, относно старанието, което се изисква от жалбоподателите в подобни ситуации, вж., например,  Laçi v. Albania, № 28142/17, § 55, 19 октомври 2021 г.). Също така е важно, че националните съдилища, отбелязвайки тежкото положение на жалбоподателя и прекараното време в затвора, са били готови да се съобразят и в много случаи са удължавали крайния срок за плащане (вж. параграф 4 по-горе).

13.  Накрая, Съдът отбелязва предположението на Правителството, че в даден момент жалбоподателят вероятно е изгубил интерес да обжалва решението от 12 февруари 2013 г. Както бе споменато, той не е използвал смислено съответните средства за защита, преустановил е контакт с адвоката си и преди жалбата му до Съда да бъде съобщена на правителството, не е бил наясно с развитието на неговия случай след 21 август 2015 г. (пак там.).

14.  В светлината на гореизложеното не е необходимо да се разглеждат допълнителните въпроси, по които страните са изразили становище, а именно дали съдебната такса, която жалбоподателят е трябвало да плати, е била прекомерно висока при конкретните обстоятелства и дали той е имал средства на свое разположение да оспори стойността на предявения срещу него иск и по този начин да повлияе на размера на съдебните такси.

15.  Следователно Съдът заключва, че оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

16.  Що се отнася до оплакването относно отнемането на активите на жалбоподателя като облаги от престъпна дейност (вж. Параграф  3 по-горе), то повдига въпроси само по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, § 129).

17.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е обжалвал надлежно решението от 12 февруари 2013 г., разпореждащо отнемането.

18.  Съдът поддържа тезата, че когато използват вътрешноправни средства за защита, жалбоподателите трябва да спазват формалните изисквания съгласно националното законодателство (вж. наред с други органи Vučković and Others v. Serbia (предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, §§ 6972, 25 март 2014 г.). В разглеждания случай Съдът вече установи, че жалбоподателят не е спазил приложимите процесуални изисквания съгласно национално законодателство (вж. параграфи 9-12 по-горе) и следователно не е използвал правилно средството за защита, с което разполага, а именно обжалване пред по-висша съдебна инстанция.

19.  Съответно жалбата относно отнемането на активите на жалбоподателя като облаги от престъпна дейност трябва да бъде отхвърлена съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

По тези съображения Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 16 май 2024 г.

          Олга Чернишова                                             Йоанис Ктистакис

       Заместник-секретар                                                Председател

Дата на постановяване: 9.4.2024 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-233863