Номер на жалба: 36820/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ТРЕТА СЕКЦИЯ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

жалба № 36820/12
Стойко Колев Стоев
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение) на 7 февруари 2023 г., действащ в комитет в състав:

          Пеетер Роосма (Peeter Roosma), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), съдии,
и Олга Чернишова (Olga Chernishova), заместник-секретар на секцията,

Като взе предвид:

жалба №36820/12 срещу Република България, с която г-н Стойко Колев Стоев („жалбоподателят“), български гражданин, роден през 1954 г. и живеещ в град София, представляван от адв. М. Екимджиев и адв. К. Бончева, адвокати в град Пловдив, е сезирал Съда на 30 май 2020 г. на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията),

решението да уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от своя агент, г-жа И. Недялкова от Министерство на правосъдието, за оплакванията по членове 6 и 8 от Конвенцията и да обяви жалбата за недопустима в останала част,

становищата на страните,

След разисквания произнесе следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до дисциплинарното освобождаване на жалбоподателя от длъжността му на съдия поради факта, че когато е бил член на Висшия съдебен съвет (ВСС), той е извършил действия, накърняващи престижа на съдебната власт. От гледна точка на чл. 6 и чл. 8 от Конвенцията жалбата се отнася до спазването на изискванията за справедлив процес в рамките на дисциплинарното производство, както и съвместимостта на наложеното на жалбоподателя наказание с правото му на зачитане на личния живот.

2.  През октомври 2009 г. е разкрит случай на търговия с влияние във ВСС от страна на К.Г., известен като Красьо Черния, във връзка с процедури по повишаване на магистрати, в резултат на което срещу жалбоподателя е образувано дисциплинарно производство. Контекстът на този случай е описан подробно в решението Иванов срещу България (решение на комитет, № 36946/12, §§ 2-18, 8 март 2022 г.)

3.  Жалбоподателят, който е един от членовете на ВСС, за които се твърди, че са замесени в случая, подава оставка на 15 октомври 2009 г. и се връща на длъжността си на съдия.

4.  След дисциплинарното производство, образувано на 22 април 2010 г., на 6 юли 2010 г. дисциплинарният състав на ВСС предлага на пленума на ВСС жалбоподателят да бъде освободен от длъжността съдия. Дисциплинарният състав установява, че жалбоподателят е поддържал контакти с К.Г., срещу когото има подозрения за търговия с влияние, получили широк отзвук в медиите, във връзка с конкурси за повишаване на магистрати. На 9 юли 2010 г. пленумът на ВСС приема предложението.

5.  Жалбата на жалбоподателя срещу решението на ВСС е отхвърлена от Върховния административен съд на 13 юли 2011 г. Касационната му жалба е отхвърлена на 27 февруари 2022 г.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

I.        ОТНОСНО ОПЛАКВАНЕТО ПО ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

6.  Позовавайки се на член 6 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква от несправедливия характер на дисциплинарното производство, ограничения обхват на съдебния контрол, осъществен от Върховния административен съд, и липсата на независимост и безпристрастност на върховния съд спрямо ВСС.

7.  Съдът се позовава на общите принципи в своята съдебна практика по отношение, от една страна, на гаранциите за независимост и безпристрастност и, от друга страна, на обхвата на съдебния контрол, обобщени в делото Ramos Nunes de Carvalho e Sá срещу Португалия ([Голяма Камара], № 55391/13 и 2 други, съответно §§ 144-150 и §§ 176-184, 6 ноември 2018 г.).

8.  Той припомня, че по делото Донев срещу България (№ 72437/11, 26 октомври 2021 г.) наскоро е разгледал оплаквания, подобни на повдигнатите по настоящото дело, относно спазването на гаранциите, предвидени в чл. 6 от Конвенцията, в производства пред ВСС и Върховния административен съд. В него той припомня, че евентуални недостатъци в дисциплинарното производство пред ВСС не могат да доведат до нарушение на чл. 6, ако впоследствие жалбоподателят се е ползвал от съдебен контрол с достатъчен обхват пред Върховния административен съд и ако последният този съд отговаря на изискванията на чл. 6 от Конвенцията. След това Съдът разглежда правомощията на Върховния административен съд и обхвата на неговия контрол върху решенията на ВСС и заключава, че този контрол отговаря на изискванията на член 6. Що се отнася до твърдяната липса на независимост и безпристрастност на върховния съд, Съдът разглежда предвидените във вътрешното право гаранции относно независимостта и безпристрастността на съдиите, твърденията на жалбоподателя за структурни недостатъци в състава на ВСС и правомощията на този орган или на някои от неговите членове по отношение на съдиите от Върховния административен съд и в светлината на принципите, установени в делата Ramos Nunes de Carvalho e Sá (цитирано по-горе) и Denisov срещу Украйна ([Голяма Камара], № 76639/11, §§ 60-80, 25 септември 2018 г.), приема, че опасенията на жалбоподателя в това отношение не могат да се считат за обективно оправдани. Той заключава, че по отношение на тези оплаквания не е налице нарушение на чл. 6 (вж. Донев, цитирано по-горе, §§ 83-99).

9.  Следвайки възприетия по делото Донев подход, Съдът стига до идентично заключение в решението си по делото Иванов, което се отнася до същата фактическа обстановка като настоящата жалба (решение, цитирано по-горе, §§ 47-48).

10.  С оглед на сходството на оплакванията на жалбоподателя по настоящото дело Съдът не вижда причина да стигне до различно заключение. Той отбелязва по-конкретно, че Върховният административен съд по принцип разполага с достатъчно широка компетентност да провери законосъобразността на решението на ВСС (вж. цитираното по-горе решение Донев, 87-90) и че в конкретния случай този съд е разгледал основните доводи, повдигнати от жалбоподателя, без да се самоограничи. Както по делото Донев (цитирано по-горе, §§ 91-99), Съдът не счита, че правомощията на ВСС по дисциплинарни, бюджетни и административни въпроси позволяват да се заключи, че е налице липса на независимост и безпристрастност от страна на съдиите от Върховния административен съд, като се имат предвид институционалните гаранции, предвидени във вътрешното право, липсата на сериозни структурни недостатъци в състава на ВСС и липсата на конкретни доказателства за пристрастност от страна на съдиите, постановили решенията по настоящото дело.

11.  С оглед на тези съображения Съдът заключава, че по настоящото дело Върховният административен съд е упражнил достатъчен съдебен контрол и не установява липса на независимост и безпристрастност от страна на този върховен съд. От това следва, че оплакването по чл. 6 е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено на основание член 35 §§ 3 а) и 4 от Конвенцията.

II.     ОТНОСНО ОПЛАКВАНЕТО ПО ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

12.  Жалбоподателят твърди, че уволнението му се основава на телефонни разговори, които са част от неговия личен живот, и че освен това е накърнило репутацията и честта му. Той твърди, че тази намеса в личния му живот не е имала достатъчно ясно и предвидимо правно основание и че е непропорционална.

13.  Правителството оспорва приложимостта на чл. 8 в светлината на критериите, определени от Съда в решението по делото Denisov (цитирано по-горе), считайки, от една страна, че телефонните разговори, довели до уволнението на жалбоподателя, не попадат в обхвата на личния му живот и, от друга страна, че жалбоподателят не е доказал, че последиците от тази мярка са достигнали прага на тежест, необходим за прилагането на тази разпоредба. Освен това то твърди, че жалбоподателят не е изтъкнал доводи в тази насока пред националните съдилища и следователно не е изчерпал вътрешноправните средства за защита.

14.  Съдът припомня, че критериите, които трябва да се вземат под внимание при определянето на това дали чл. 8 от Конвенцията се прилага към спор от професионален характер, са изложени в решението по делото Denisov (цитирано по-горе, §§ 92-117). В настоящия случай Съдът не счита за необходимо да се произнася по възраженията на Правителството относно допустимостта, доколкото счита, че дори да се приеме, че чл. 8 е приложим и че са изпълнени изискванията на член 35 § 1, жалбата е недопустима поради изложените по-долу причини.

15.  По този начин, ако се приеме, че чл. 8 е приложим в настоящия случай, уволнението на жалбоподателя на дисциплинарно основание представлява намеса в правото му на зачитане на личен живот. Такава намеса може да бъде оправдана на основание член 8 § 2 единствено ако е предвидена от закона, преследва една или повече от законните цели, изброени в този параграф, и е необходима в едно демократично общество за постигането на тази или тези цели.

16.  Съдът припомня, че думите „предвидена от закона“, използвани в чл. 8 § 2, изискват мярката, срещу която е повдигнато оплакване, да има основание във вътрешното право и да съответства на неговите материални и процесуални стандарти (Gumenyuk и други срещу Украйна, № 11423/19, § 95, 22 юли 2021 г.). Те също така изискват законът да е достъпен за засегнатото лице, което трябва да може да предвиди последиците от него, и да е съвместим с принципите на правовата държава (вж. наред с други Pişkin срещу Турция, № 33399/18, § 206, 15 декември 2020 г., и Xhoxhaj срещу Албания, № 15227/19, § 384, 9 февруари 2021 г.).

17.  В настоящия случай жалбоподателят се оплаква по-конкретно, че при налагането на дисциплинарно наказание ВСС е приложил с обратно действие чл. 307, ал. 5 от Закона за съдебната власт, който е приет след извършването на деянията, в които е обвинен.

18.  Съдът отбелязва, че от мотивите, посочени в предложението на дисциплинарната колегия, протоколите от разискванията на ВСС и решенията на Върховния административен съд произтича, че решението за уволнението на жалбоподателя се основава на нормите за професионално поведение, посочени в Кодекса за етично поведение на магистратите, както и на разпоредбите на Конституцията (член 129, алинея 3 (5)) и на Закона за съдебната власт (член 307, алинея 4 (4)), които предвиждат, че един магистрат може да бъде отстранен на основание накърняване престижа на съдебната власт.

19.  Вярно е, че тези документи се позовават и на чл. 307, ал. 5 от Закона за съдебната власт, който е приет през декември 2009 г., т.е. след деянията, в които е обвинен жалбоподателят, и който предвижда, че магистрат може да носи дисциплинарна отговорност за деяния, които накърняват престижа на съдебната власт и са извършени по време на изпълнение на задълженията му като член на ВСС. Съдът обаче отбелязва, че в предложението на дисциплинарния състав и в протокола от обсъжданията на ВСС изрично се посочва, че чл. 307, ал. 5 не въвежда нов случай на отговорност, а само прецизира вече посочените в закона случаи. От това произтича, че позоваването на чл. 307, ал. 5 е излишно и че за наложеното на жалбоподателя наказание са налице достатъчно основания в другите посочени правни разпоредби (вж. точка 18 по-горе). При тези обстоятелства и припомняйки, че тълкуването на вътрешното право е в компетентността преди всичко на националните власти, Съдът счита, че е налице достатъчно правно основание за уволнението на жалбоподателя.

20.  След това Съдът посочва, че жалбоподателят не е представил никакви аргументи, за да оспори достъпния и предвидим характер на въпросните норми. По-конкретно, във връзка с предвидимостта на закона Съдът отбелязва, че текстовете на чл. 129, ал. 5 от Конституцията и на чл. 307, ал. 4 от Закона за съдебната власт, които се отнасят до действия, които „накърняват престижа на съдебната власт“, позволяват да се предвиди, че деянията, в които е обвинен жалбоподателят, се считат за дисциплинарни нарушения. От постоянната съдебна практика на Върховния административен съд произтича и, че действията, „накърняващи престижа на съдебната власт“, могат да включват действия, свързани с функциите на един магистрат, но и такива извън тези функции (вж. например реш. № 8611 от 24.06.2010 г. по адм. д. № 58/34/2010 г., ВАС, 5-чл. с-в). Предвид тези съображения и факта, че в настоящия случай налагането на дисциплинарно наказание подлежи на съдебен контрол, Съдът приема, че то се основава на достатъчно „предвидим“ закон (виж, mutatis mutandis, Pişkin, цитирано по-горе, §§ 207-209, Xhoxhaj, цитирано по-горе, § 387, и, a contrario, Oleksandr Volkov срещу Украйна, № 21722/11, § 184, ЕСПЧ 2013).

21.  Освен това Съдът приема, че, както твърди Правителството, дисциплинарното уволнение на жалбоподателя е имало за цел да гарантира безпристрастността на правосъдието и да запази общественото доверие в съдебната власт и следователно може да се счита, че преследва посочената в член 8 § 2 цел за предотвратяване на безредици.

22.  Що се отнася до пропорционалността на мярката, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил уволнен с мотива, че контактите му с К.Г., в контекста на съществуващо подозрение за търговия с влияние в съдебната система, получило широк отзвук, са накърнили сериозно престижа на съдебната власт. Той отбелязва, че в рамките на образуваното срещу него производство жалбоподателят е могъл да се възползва от разглеждане на конкретните мотиви, обосноваващи  привличането му към отговорност (вж. Xhoxhaj, цитирано по-горе, §§ 405-412). По-специално националните власти установяват наличието на многобройни телефонни разговори между жалбоподателя и К.Г. (повече от 200 обаждания в рамките на пет месеца) в момент, в който се провеждат многобройни конкурси за повишения, и не намират за убедителни обясненията на жалбоподателя, с които последният оправдава характера на тази връзка. Що се отнася до пропорционалността на наложеното наказание, те обосновават решението си с тежестта на нарушението, извършено от жалбоподателя, считайки, че вредните последици за престижа и имиджа на независимост на съдебната власт от връзките, поддържани между член на ВСС и компрометирано и заподозряно в търговия с влияние лице, са значителни.

23.  Жалбоподателят се е възползвал и от съдействие на адвокат и е имал възможност да представи аргументите си в защита както пред ВСС в рамките на дисциплинарното производство, така и пред Върховния административен съд в рамките на двуинстанционен процес. Върховният съд е разгледал повдигнатите от него оплаквания относно спазването на процесуалните и материалноправните норми на националното право, свързани със законността на решението на ВСС, и е произнесъл надлежно мотивирани решения, чиито заключения не изглеждат произволни.

24.  Предвид тези съображения Съдът счита, че жалбоподателят се е възползвал от адекватни процесуални гаранции и че предвид свободата на преценка, с която се ползват националните власти по такива въпроси, наложеното му дисциплинарно наказание е оправдано от относими и достатъчни основания и е пропорционално на констатираните професионални нарушения по начин, по който не представлява непропорционална намеса в правото му на зачитане на личен живот. Следователно оплакването по чл. 8 е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено на основание член 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

С тези съображения Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 2 март 2023 г.

          Олга Чернишова                                                 Пеетер Роосма
      Помощник-секретар                                               Председател

Дата на постановяване: 7.2.2023 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-223473