Номер на жалба: 766/19

Членове от Конвенцията: (Чл. 10) Свобода на изразяването на мнение-{Общо}, (Чл. 10-1) Свобода на изразяването на мнение

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО ПЕТКОВ с/у БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 766/19)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

10 декември 2024 г.

Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционна промяна.

По делото Петков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение) заседаващ като състав, състоящ се от:

            Дариан Павли, председател,

            Оддни Мьол Арнардотир,

            Диана Ковачева, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на секцията,

Като взе предвид:

   жалбата (№ 766/19) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 21 декември 2018 г. от българския гражданин г-н Валери Николов Петков („жалбоподателят“), роден през 1978 г., живеещ в Исперих и представляван от г-н Т.С. Мангъров, адвокат, практикуващ в София;

   решението за уведомяване на българското правителство (наричано по-нататък „Правителството“), представлявано от неговия Агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерството на правосъдието, за подадената жалба;

   становищата на страните;

   след като проведе закрито заседание на 19 ноември 2024 г,

   Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1.  Жалбата се отнася до оплакване по член 10 от Конвенцията относно понасяне на гражданска отговорност на жалбоподателя за това, че е подал жалба до съответните държавни органи относно поведението на длъжностно лице.

2.  Жалбоподателят, който оспорва разрешение за строеж, издадено през 2015 г. на негов съсед, през 2016 г. се оплаква в писма, адресирани до Министерството на благоустройството и до органа за строителен контрол, относно действията на М.Й., главен архитект в града на жалбоподателя, свързани с посоченото разрешение. Жалбоподателят посочва по-специално, че в производството по издаване на разрешението M.Й. е „предоставял измамни становища и позиции“ по отношение на имота на жалбоподателя, който е в съседство с имота на съседа, за който се отнася разрешението. В крайна сметка разрешението за строеж е отменено от компетентния орган на 3 октомври 2018 г.

3.  Междувременно през 2017 г. М.Й. предявява иск за непозволено увреждане срещу жалбоподателя, като твърди, че горепосочените писма на жалбоподателя са засегнали негативно неговата репутация и професионален авторитет. Първоинстанционният съд отхвърля иска за непозволено увреждане, като установява, че жалбоподателят е упражнявал конституционното си право да подава жалби до съответните органи. С окончателно решение от 2 август 2018 г. Окръжен съд Разград отменя решението на първата инстанция, установява, че М.Й. е претърпял вреди в резултат на твърденията на жалбоподателя, които са останали недоказани от фактическа страна, и осъжда жалбоподателя да заплати на М.Й. 1500 български лева (BGN), равностойни на 767 евро (EUR), обезщетение за вреди заедно с лихви и 315 лева (162 евро) разноски.

4.  По-късно срещу М.Й. е образувано административно-наказателно производство във връзка със строителните работи, предприети въз основа на разрешението за строеж, посочено в параграф 2 по-горе; резултатът от това производство не е известен.

ОЦЕНКАТА НА СЪДА

5.  Жалбоподателят се оплаква по членове 10 и 6 от Конвенцията, че е санкциониран за това, че е направил горепосочените оплаквания.

6.  Съдът, като господар на правната квалификация на фактите по делото, намира, че жалбата следва да се разгледа единствено по член 10 от Конвенцията.

7.  Жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

8.  Общите принципи относно опозоряващи изявления срещу държавни служители, направени в писмени жалби до властите, са обобщени в редица решения на Съда (вж. например Захаров с/у Русия, № 14881/03, 5 октомври 2006 г.; Казаков с/у Русия, № 1758/02, 18 декември 2008 г.; Софранши с/у Молдова, № 34690/05, 21 декември 2010 г.; Сирик с/у Украйна, № 6428/07, 31 март 2011 г., и Марин Костов с/у България, № 13801/07, 24 юли 2012 г.; вж. също, mutatis mutandis, Меджлис на Ислямската общност на Бръчко и други с/у Босна и Херцеговина [ГК], № 17224/11, §§ 82-83, 27 юни 2017 г.).

9.  В случаите, когато лица са признати за виновни за оплаквания, които са подали до властите относно нередности в поведението на длъжностни лица, Съдът изследва пропорционалността на намесата, като взема предвид следните основни елементи: естеството на изявленията и точния начин, по който са съобщени; контекста, в който са направени; степента, в която са засегнали съответните длъжностни лица; и тежестта на наложените санкции (вж. Маринова и други с/у България , № 33502/07 и 3 други, чл. 86 с допълнителни препратки, 12 юли 2016 г.).

10.  В настоящия случай изявленията на жалбоподателя, които са предмет на производството за непозволено увреждане, заведено срещу него от M.Й. (вж. параграф 2 по-горе), представляват твърдения, че местният главен архитект е подал неверни становища в контекста на процедура за издаване на разрешение за строеж на трето лице. Наистина, държавните служители може да се нуждаят от защита от обидни, оскърбителни и клеветнически нападки, които са направени така, че да ги засегнат при изпълнението на техните задължения и да накърнят общественото доверие в тях и заеманата от тях длъжност (вж. Яновски с/у Полша [ГК], № 25716/94, § 33, ECHR 1999-I ). Ако единственото намерение на която и да е форма на изразяване е да се обиди или очерни, едно подходящо наказание по принцип не би представлявало нарушение на член 10 § 2 от Конвенцията (вж. Иж с/у Унгария, № 23954/10, § 20, 19 юли 2011 г.).

11.  Въпреки че твърденията на жалбоподателя са доста сериозни, те не са направени с цел да се унижи или злепостави М.Й. Твърденията на жалбоподателя представляват твърдения за неправомерно поведение от страна на длъжностното лице (държавния служител) при изпълнение на професионалните му задължения. Те не съдържат злонамерен или обиден език, нито нападки, целящи да унижат държавния служител (вж. за сравнение Паломо Санчез и други с/у Испания [ГК], № 28955/06 и 3 други, § 67, ЕСПЧ 2011 г.), въпреки че използваният език е силен. Съдържанието им и начинът, по който са формулирани, по-скоро предполагат убеждението на жалбоподателя, че становищата на държавния служител, направени в контекста на производството относно разрешението за строеж, са неверни, тъй като не отговарят на истината относно съседния имот на жалбоподателя (от значение за законосъобразното издаване на това разрешение за строеж).

12.  Изявленията на жалбоподателя са направени в писмена форма пред висшестоящи държавни органи, компетентни да му предоставят търсената информация и/или да се произнесат по оплакванията му. Те не са публично разпространявани нито в медиите (за сравнение Кутант с/у Франция (реш.), №17155/03, 24 януари 2008 г.), нито сред трети несвързани лица (за сравнение Яновски, цитирано по-горе, § 33). Жалбоподателят е частно лице, засегнато от действията на държавен служител, когото подозира, правилно или неправилно, в неправомерни действия. Следователно изявленията са направени при упражняване на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да съобщи за предполагаема нередност в поведението на държавен служител на орган, компетентен да се занимава с такъв въпрос. Тази възможност е един от постулатите на върховенството на закона (вж. цитираното по-горе Захаров, § 26) и служи за поддържане на доверието в публичната администрация. След като бъде подадено твърдение или жалба от такъв тип, съответният орган трябва да реши какви процедурни стъпки може да се наложи да предприеме (вж. Маринова и други, цитирано по-горе, § 90).

13.  В случая на жалбоподателя, последната инстанция в производството за непозволено увреждане срещу него е приела, че тъй като изявленията на жалбоподателя са „факти“, чиято истинност той не е успял да докаже, е оправдано да се ангажира отговорността му за заплащане на обезщетение на М.Й. с оглед на психологическия дискомфорт, причинен от тези изявления на М.Й. Въпреки това гражданите по принцип трябва да могат да се оплакват от държавни служители пред йерархичните им началници без риск от санкции, дори когато тези оплаквания се равняват на твърдения за престъпление и дори ако тези твърдения се окажат неоснователни при разглеждането им (вж. mutatis mutandis Маринова и други, цитирано по-горе, § 90). Важното е разкриването да бъде направено на първо място пред компетентния орган или структура (вж. Гужа с/у Молдова [ГК], № 14277/04, § 73, ECHR 2008); това е направил жалбоподателят.

14.  Въпреки това жалбоподателят е трябвало да понесе сериозни последици от подаването на тези оплаквания, тъй като е бил осъден да заплати немалка сума като обезщетение за вреди (вж. параграф 2 по-горе). Съдът намира, че дори и при липса на наказателно производство, мярката, приета по отношение на него, би могла да доведе до потискане на самото подаване на жалби срещу държавни служители (вж. mutatis mutandis Маринова и други, цитирано по-горе, § 93). Поради горните причини Съдът не е убеден, че в настоящия случай това е било необходимо.

15.  Следователно е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

16.  Ищецът претендира за обезщетение в размер на 10 000 евро. Той не уточнява дали иска тази сума за имуществени или неимуществени вреди. Той претендира също така разходи и разноски, без да уточнява размера им и без да представя каквито и да било документи в тази връзка.

17.  Правителството оспорва искането, като го счита за неоснователно.

18.  Съгласно правило 60 §§ 1 и 2 от Правилника на Съда жалбоподателят, който желае да получи справедливо обезщетение за имуществени вреди, трябва да предяви конкретен иск за това, включително подробни данни и всички съответни подкрепящи документи. Тъй като в настоящия случай жалбоподателят не е уточнил претендираната сума, Съдът не присъжда обезщетение по тази претенция (Правило 60 § 3) (вж. наред с другото, Картър с/у Русия, № 20914/07, § 178, 21 септември 2021 г.).

19.  Ищецът трябва да е претърпял неимуществени вреди в резултат на установеното нарушение. Съдът, като се произнася по справедливост, присъжда на жалбоподателя 3 600 евро за неимуществени вреди, плюс евентуално дължимия данък.

20.   Искането на жалбоподателя за присъждане на съдебни разноски трябва да бъде отхвърлено, като се вземат предвид разпоредбите на правило 60 § 2.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1. Обявява жалбата за допустима;

2. Постановява, че е налице нарушение на член 10 от Конвенцията;

3. Постановява

(a) държавата-ответник да заплати на ищеца в срок от три месеца 3 600 евро (три хиляди и шестстотин евро), плюс евентуално дължимия данък, за неимуществени вреди, които следва да бъдат преизчислени в български лева по курса, приложим към датата на плащане;

(b) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочената сума по лихвен процент, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

4. Отхвърля претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски език и съобщено в писмен вид на 10 декември 2024 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

            Олга Чернишова                                                             Дариан Павли

        Заместник-секретар                                                             Председател

Дата на постановяване: 10.12.2024 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-238322